Вратата зад гърба ми се затвори с тихо щракване. Никога не съм разбирал защо някои хора наричаха момента след добро изкарване „разходка на срама“ 1 , след като нямаше нищо срамно да се отдадеш на привличането си към някого. Стига да беше по взаимно съгласие и двамата да знаеха точно какво могат да получат един от друг, всичко беше наред. Пито – платено, дето се вика. Мразех да си слагам окови, предпочитах да летя свободно и на високо. Особено след инцидента, който преживях наскоро и ме прикова към леглото за дълго време. Кимнах за поздрав на навъсената съседка, която ме завари на стълбищната площадка. Пенсионерката ме изгледа уплашено, все едно бях престъпник, само дето не се прекръсти. И всичко това защото излизах от апартамента на момиче в единайсет вечерта. Спокойно, лелче, мадамата спи в леглото си жива и здрава. Прилично изтощена, но останала доволна със сигурност. Изкуших се да ѝ кажа, че лично момичето ме изпрати по живо, по здраво, но размислих. Получих точно онова, за което бях дошъл и не дължах обяснения на никого. Чувствах се длъжен само на един човек и цял живот не би ми стигнал, за да му се отплатя, но дори на него не давах отчет.

Изпълних дробовете си с мръсния софийски въздух, когато излязох навън, готов да се потопя в нощния живот. Запалих цигара и се качих в колата си, докато я балансирах между устните си. Рядко пушех, но ако се намирах в автомобил, имах нужда нещо да откъсне мислите ми от предстоящото пътуване.

Веднага след като затворих вратата, ръцете ми автоматично започнаха да треперят. Случваше се постоянно след катастрофата и знаех, че ще премине скоро. Поех дълбоко дъх. Сякаш някой беше натъпкал парцал в дихателните ми пътища. Чувствах се нервен около коли, особено ако аз шофирах. Беше нелогично, след като не аз причиних инцидента, но фактът си беше факт. Това не ме спираше обаче. Проклет да съм, ако допусна страхът да ме завладее.

Винаги скачах с двата крака във всичко, което ме плашеше, защото всяка слабост трябваше да се преодолява. Научих го по трудния начин. Всяка, без една конкретна, разбира се. Имах само едно правило, което никога не нарушавах – без сериозни отношения с жена.

Вдишай, издишай! Някои неща са извън твоя контрол, но тялото ти не е едно от тях.

Преди по-малко от година ме блъсна пиян шофьор, докато пресичах улицата. Свидетели твърдяха, че съм литнал във въздуха като парцалена кукла, но аз самият не си спомнях нищо. Бях в кома почти седмица, а след това трябваше да се уча да ходя отново и да щадя краката си, докато заякнат. Според докторите бях извадил огромен късмет. Имал съм само счупени кости, без разкъсани мускули. Гръбнакът ми като по чудо бил непокътнат след сблъсъка, макар и с тежки отоци около два прешлена. Аз не мислех така. Мускулите ми бяха отслабнали като на новородено жребче и прекарах сума време на легло, защото няколко крачки ме задъхваха като старец. Мразех да се чувствам безпомощен. Да усещаш тялото си като гума е кошмар, от който не можеш да се събудиш. Най-лошото беше, че отново трябваше да увисна като воденичен камък върху врата на брат си. Почти развалих връзката му с единствената жена, която допусна до себе си, защото инатът на Борил беше повече от пословичен. Незнайно защо реши, че трябва да избира между двама ни и предпочете да отдаде цялото си време на мен, отблъсквайки Елиза от себе си.

Казвам отново, защото родителите ни умряха при катастрофа, когато бяхме деца. По големият ми брат, Борил, ме отгледа от единайсетгодишен и не се отказа от мен, независимо колко тежко изпитвах търпението му. Разликата във възрастта ни е само шест години, така че на практика той самият още беше дете. Разликата в зрелостта ни е тема на съвсем друг разговор, който дори няма да започвам.

За кратко в уравнението фигурираше сестрата на майка ни, но спокойно можеше да се каже, че беше там, колкото да не ни вземат социалните. Една последна услуга към мъртвата ѝ по-малка сестричка беше да не допусне децата ѝ да израснат, без да се познават. Тя живееше в собственото си жилище и разписваше какъвто документ ѝ тикваха под носа, докато ние с Бо обитавахме дома на родителите ни. Всички сметки и битовизми си бяха наша отговорност. Оправданието ѝ беше, че самата тя едва свързва двата края, но колкото и да не я виня сега, тогава не таях особено топли чувства към нея. В детското ми съзнание родителите ми ни напуснаха насилствено, но тя ни беше изоставила по свой избор и го изживявах тежко. Чувствах се сам и отхвърлен, способен да вярвам единствено на брат си. Жените влязоха в черния ми списък, на тях не можеше да се вярва. В крайна сметка винаги си тръгваха, дори и да ти носят огромни подаръци за Коледа и да твърдят, че си любимия им племенник. Нужно ли е да добавям, че това ме превърна в най-голямото изпитание за търпението ѝ? Не се гордея с това, но тогава ѝ показах какво точно беше мнението ми за нея. Към днешна дата вече ми беше безразлично.

Държавата изплащаше парична помощ, която не стигаше доникъде и се наложи Борил да си намери работа. Живяхме така около година, преди Бо да стане пълнолетен и да поеме всички грижи за мен. Веднага след като духна свещичките върху тортата за осемнайстия си рожден ден, леля изчезна със скоростта на светлината. Дори на мен ми беше нужно повече време да си вдигна гащите след някоя от безсмислените си свалки, отколкото на нея да се отърве от нас и да забрави за съществуването ни. До ден днешен не се беше обаждала, за да провери дали още сме живи. В интерес на истината и ние не сме я търсили, така че май стояхме на чисто, а с Борил успяхме да останем заедно. На моменти се чудех как намираше сили все още да го иска, но той с невиждано търпение ми обясняваше, че няма да се откаже от мен, колкото и далече да стигнех в тестването на границите му.

Бях кошмарът на всеки родител, а какво оставаше за брат. Спрях се, чак когато го заварих заспал върху кухненския под една вечер. До него се мъдреше тавичка с някой от полуфабрикатите, с които се тъпчехме тогава. Фурната беше пусната, оставена с отворена врата. Опасна ситуация, в която отговорният ми брат никога не би ни поставил, ако не беше изцеден до оглупяване.

Първоначално си помислих, че нещо се е случило, но когато чух тихото му похъркване, осъзнах, че просто беше изтощен. От мен, от живота ни, от всяко проклето малко нещо. Никога нямаше да забравя облекчението си в онзи момент. Уви, съвсем скоро то беше изместено от чувство за вина, което ме държеше в мъртва хватка и до ден днешен. Тогава си наложих да порасна и да спра да слагам още товар върху раменете на брат си, преди да се скършат.

Върнах се към настоящето с тежка въздишка и когато възвърнах контрол върху ръцете си, потеглих към любимия си бар. Вечерта беше още млада, а тишината в апартамента ми ме потискаше като нищо друго. Понякога имах чувството, че четирите стени ме задушаваха. Прибирах се в бетонната си кутийка, само колкото да спя и бързах да изляза отново.

На паркинга пред „Наздраве“ цареше суматоха. Да, името изобщо не беше оригинално, но заведението привличаше клиентелата, както медът примамваше мухите. Повечето от посетителите имаха същия коефициент на интелигентност като конкретните насекоми. Нагледен пример бяха двамата едри мъжаги, които се бяха привели един към друг и сякаш се боричкаха с шкембета. Приличаха на пингвини, докато се поклащаха към улицата зад бара.

Напуши ме смях, докато се клатушкаха между паркираните коли. Още малко и щяха да се усамотят в тъмната уличка, която дори нямаше осветление, за да правят Бог знае какво при кофите за боклук. Аз определено не исках да знам точно колко близки си бяха. Чакай, май не беше точно това, което изглеждаше.

– Спри да ме дърпаш, дявол го взел! – изпищя приглушен женски глас.

Огледах се, застанал нащрек, за да разбера откъде дойде писъкът. Ако не броим групичката младежи, които стреснато гледаха към двете тантурещи се фигури, паркингът беше празен. Осветих ги с фаровете си и присвих очи, за да видя по-добре, преди да изляза от колата. Кръвта ми кипна, а адреналинът препусна из вените ми, настоявайки да вкарам малко акъл в очевидно празните им глави.

– Хей, какви ги вършите? – викнах и се приближих към тях.

– Не е твоя работа, заминавай си по пътя – изръмжа пиянски единият.

Обърна се достатъчно, за да видя, че между двамата наистина се бореше някой по- дребен от тях. Момичето размахваше хаотично ръце, все едно крайниците ѝ всеки момент ще се откъснат от тялото. Паниката явно ѝ пречеше да мисли логично и да ги изрита между краката.

– Всъщност, мисля, че дамата казва „не“ – заявих спокойно.

– Боя ли си търсиш, момченце?

– Оставете я! – присъединиха се към мен групичката момчета, които до този момент просто зяпаха.

Явно присъствието ми им даде нужната смелост, за да реагират като нормални човешки същества. Защо им трябваше насърчение, обаче, си оставаше загадка. Бас държах, че после щяха да лъснат клипчета от случката в Интернет, а тези кретени да се тупат в гърдите, че са едни от малкото останали отговорни граждани.

Тръгнахме групом към тях. Мъжагите се приготвиха за бой, а измежду тях се измъкна разрошеното момиче. Пред очите ми причерня, когато разпознах треперещата Наталия. Тя беше приятелка на гаджето на брат ми и никой нямаше право да я докосва. Всъщност никой не трябваше да пипа жена без нейно позволение. Точка. Обаче признавам, че желанието ми за атака се засили двойно, защото я познавах. Бутнах първия идиот, който се изпречи пред очите ми. Беше толкова пиян, че падна на земята. Младоците, които се „притекоха на помощ“, се разбягаха като пилци. Хубаво, щях да се справя и без тях. Ритнах го в корема, пренебрегвайки болката в крака си. Студена вълна от иглички тръгна от ходилото ми, плъзгайки се към бедрото. Игнорирах изтръпването и нанесох повторен удар. Удоволствието, което ми донесе, ме накара да го правя отново, и отново. Смелчагата се сви в опит да се предпази. Не е толкова лесно да се правиш на мъж срещу някого с твоите размери, нали, животно такова?

Приятелят му ме хвана за блузата и заби юмрук в челюстта ми. Залитнах, но останах на крака. Изплюх кръвта, събираща се в устата ми, преди да нападна на свой ред. Металният вкус изстреля нова доза адреналин към мозъка ми. Сипех удари един след друг върху гнусното му лице. Отрепка номер едно се съвзе достатъчно, за да ме ритне в ребрата. Превих се на две. Краката ми започнаха да треперят. Крепях се върху тях само благодарение на яда си и го знаех. По дяволите!

– Престанете! – намеси се охраната на заведението, докато ни издърпваше един от друг. – Не ни карайте да звъним в полицията!

– Точно това трябва да направите – казах, преди да изплюя нова доза кръв точно пред краката им. – Опитваха се да замъкнат приятелката ми в задната уличка. Посочих към Наталия и я огледах добре за първи път. Беше се свила до една кола, обгърнала тялото си с ръце и се поклащаше напред-назад. От ъгълчето на устата ѝ течеше тънка струйка кръв, скулата ѝ беше силно зачервена, а косата ѝ беше в плачевно състояние. Държеше ръце пред гърдите си, за да попречи на роклята си да падне. Дрехата беше разкъсана. Едната презрамка висеше при подмишницата ѝ. Ръцете на бодигарда, които беше увил около тялото ми, започнаха да се отпускат, когато осъзна, че не аз бях заплахата. Извъртях се към насилниците. Не можех да измъкна горната част на тялото си, за да ударя отрепка номер две. Задоволих се да го ритна в пищяла. Охранителят ме завлече по-далече, за да предотврати нататъшна саморазправа.

– Госпожице, добре ли сте? Да повикам ли „Бърза помощ“? – извика към Наталия, докато ни приближаваше към нея.

Сърцето ми натежа в гърдите, когато видях как се присви страхливо. Поклати глава в опит да се съвземе. Долових тихото ѝ скимтене, преди да прочисти гърло и да намери остатъците от почти липсващия ѝ глас.

– Не, не. Просто пуснете приятеля ми – изправи гордо рамене, въпреки че трепереха. Цялата се тресеше, но се опитваше да се събере.

Браво, момиче! Удивително смела си!

– Добре, считайте, че полицията е на път. Заповядайте в задната стая, за да ги изчакате там. Трябва да Ви разпитат, а колежките ни ще Ви помогнат да се приведете в по-приличен вид.

– Никъде няма да мръдне без мен – изсъсках в лицето на бодигарда.

– Разбира се, господине, но за да Ви пуснем, първо трябва да се успокоите.

Други двама от охраната завлякоха потенциалните изнасилвачи нанякъде. Вдигнах длани пред тялото си в знак, че ще мирувам. Исках да им откъсна главите, но повече ме интересуваше Наталия. Хватката около гърдите ми се отпускаше постепенно, докато най-накрая не се оказах свободен.

С все още протегнати нагоре ръце, внимателно пристъпих към нея. Левият ми крак пулсираше почти непоносимо. Едвам можех да стъпя на него. Наталия измина останалото разстояние между нас и за моя изненада, обви трепереща ръка около кръста ми. Можех да се обзаложа, че преди малко я беше страх от мен, но явно нуждата ѝ от утеха беше по-голяма. Не можех да ѝ я откажа. Придърпах я леко към себе си. Дланите ми бяха в готовност да се отдръпнат от рамото ѝ, ако покажеше и най-слаб признак, че иска да се измъкне.

Обикновено маслинена, кожата ѝ беше бледа като платно. Цялата се тресеше от нерви. Беше ли редно да я докосвам точно сега? Реших да рискувам и успокоително прокарах длан по продължение на ръката ѝ. Затрепери по-силно, докато най-накрая започна да се отърсва от шока и сълзите ѝ рукнаха.

– Моля те, не го прави по-трудно за мен!

– Кое? Прегръдката ли?

– Не те прегръщам, Самуиле, подпирам те, за да не паднеш. Целият си в кръв и
залиташ.

– Тихо, миличка. Всичко ще бъде наред.

– Не ме оставяй сама с тях – прошепна между хлиповете си.

– Никъде няма да ходя – обещах. – С мен си в безопасност.

– Госпожице, последвайте ни до задната стая, плашите другите клиенти.

– Не е добре за бизнеса да изнасилват момичета около бара, а? – озъбих се.

– Паниката ще помогне ли на някого според Вас? Ще я наобиколят като вълци, само за да гледат сеир. Вярвате или не, тук не толерираме тормоза под никаква форма и в момента мислим за приятелката Ви повече, отколкото предполагате.

Съмнявах се, но замълчах. Опитах се да тръгна след тях по тесния коридор, но кракът ми напълно отказа. Залитнах леко надолу, почти повличайки Наталия с мен. С нейна помощ успях да се задържа изправен. По дяволите, утре трябваше да си запиша час за лекар.

– Самуиле, краката ти! – прошепна Наталия и вдигна пребледнелите си пръсти пред устата си.

Синьо-зелените ѝ очи бяха станали дори по-огромни от обикновено. Наред с размазания ѝ грим изглеждаха дълбоки и ярки като прожектори.

– Тихо, просто ми позволи да се подпирам на теб – прошепнах. Тя вече знаеше, че не бях в най-добрата си форма, но не исках и другите да го разберат, в случай, че се наложеше да се бия отново. – Ще се опитам да не те смажа.

Зениците ѝ се разшириха, когато схвана посланието зад думите ми, но кимна храбро. Тънката ѝ ръка се мушна по-стабилно под мишницата ми и се обви около ребрата ми. Трепнах от болката в тях. Адреналинът ме отпускаше и болежките започваха да се обаждат. Закуцуках възможно най-незабележимо до нея. Наталия направи всичко по силите си да изглежда сякаш аз подпирах нея, а не обратното, но по-наблюдателното око щеше да забележи веднага. Кожата ѝ беше настръхнала. Допирът до моята очевидно не ѝ беше приятен, но какъв друг избор имахме? Нямаше да я оставя сама за нищо на света.

Минахме покрай стая, в която се разнасяха болезнени викове. Силната музика не можеше да ги заглуши от толкова близо, въпреки че посетителите в залата щяха да си останат в неведение. Погледнах към тънката усмивка на охранителя. Беше жаден за кръв също като мен.

– И собствената им майка няма да ги разпознае, докато дойде полицията – заяви със задоволство, преди да се изплюе на пода.

Кимнах с разбиране. Онези боклуци щяха да си получат заслуженото.

Автор: О. Б. Х.

* Откъс от книгата “От високо”  (2024)