Кръстьо Раленков е роден през 1965 г. в гр. Панагюрище. Завършва философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на поетическите книги “Денят на еднодневката”, “Кислород”, “Смъртта разпитва вече кой си”. Към момента на излизане на настоящото интервю подготвя новата си книга с поезия „Озаглавяване на живота“.

Раленков е носител на Славейкова награда за поезия (2012 г.), наградите “Иван Николов” (2022 г.), “Дамян Дамянов” (2024 г.) и др. Освен поезия, пише разкази и литературна критика. Негови творби са превеждани на немски, английски и арабски език.

***

– В поезията си правите интересно разграничение между “път” и “пътешествие”. (“Това е път, но не и пътешествие”). В какво философски би могла да се състои разликата между тях?

– Пътят, определен най-общо, е вървенето от точка А към Б. В него има ясно изразени целеустременост и категоричност. Крайната цел сякаш доминира. Пътешествието по-скоро е “разпредметяване” на пътя, разсейване на тази категоричност и на устремеността на обичайното пътуване по посока на необичайното и случайното, на несигурното и моментното хрумване. Пътешествието, за разлика от пътя, е повече отклонение, отколкото строго следвана линия, повече фантазия, отколкото логическо или прагматично движение. За да изминете един път са ви необходими преди всичко крака и в краен случай, ако приемем, че той е труден – воля. За да осъществите пътешествие ви е необходима смелост пред несигурността, въображение, което да я насели с възможности, сърце, което да ви води, и душа, която “чува” надфизичното. Казано с усмивка, в пътешествието има нещо от играта на нещотърсачи при Пипи. Тръгване не към място, а към приключение. Малко странно и тъжно е, че всички правим първите си крачки като пътешественици по рождение, за да се превърнем с времето в обикновени минувачи. Ето защо можем да определим пътешествието като път, съхранил в себе си чудото на чудото. Или обратно, да определим пътя като пътешествие, изгубило себе си из прашасалите покои на навика.

– Често говорите за липсата на смисъл, което е едно от първите обобщения на екзистенциалистката философия. Как в безсмислието може да се намери смисъл според Вас, или този смисъл следва само да се търси?

– Пак с усмивка първо ще вметна, че не съм сигурен доколко е добре за една поезия да предизвиква въпроси с толкова теоретично философски оттенък. Що се отнася до екзистенциалистите, те като никой друг притежават и развиват почти болезнена сетивност за човешкото същество като търсещо и генериращо смисъл в една принципно безсмислена и абсурдна среда. Това до голяма степен е въпрос на базисна предпоставка, защото ако есенциалистките философии приемат, че има някаква същност, предхождаща съществуването, и по този начин предпоставят определен смисъл, екзистенциалистите не разполагат с подобен лукс. За тях съществуването предхожда същността, а това определя техния поглед като поглед по-скоро към ентропията на битието, отколкото към неговата подреденост, изправя ги лице в лице с нищото. “Дали си струва да бъде живян животът или не, това е действителният философски въпрос”, ни казва Камю, оголвайки радикално и максимално въпроса за смисъла и заедно с това – изговаряйки го на езика на индивидуално-съкровеното. Този въпрос наистина разтърсва, от него бие ток като от оголен кабел. Разбира се, и есенциалистките, и екзистенциалистките възгледи са само възможен поглед на крайното човешко същество към бездните на битието и небитието, опит за поне частични отговори на въпроса защо съм и още повече – защо трябва да си отида. Това е един по-утешителен възглед в първия случай и по-безутешен – във втория. Със сигурност обаче можем да кажем, че екзистенциалистката сетивност до голяма степен е свързана със сетивността и светогледа на модерния човек, на модернизма. Тази сетивност като че ли достига до най-фините, капризни и летливи зони на индивидуалното – познание, което постмодерната епоха ще загърби като твърде човешко, може би, или като твърде сложно.

Но да се върнем към смисъла. Чисто житейските наблюдения са ме довели до заключение, че смисълът е достижим най-вече за онези, които не се занимават специално с неговото търсене, а просто опитват съвестно да вършат онова, което вършат. Търсачите на смисъл, към които причислявам и себе си, уви, по-скоро рафинират тази даденост на човешкото същество да търси и генерира смисли, превръщат я в страст, а след това тази страст прераства в своеобразно заболяване. Не виждам някакъв смущаващ парадокс в търсенето на смисъл именно в безсмислието. В крайна сметка, къде може да търсиш нещо, ако не там, където то липсва. Никой не търси вода, където тя е в изобилие, но всеки иска да достигне оазиса в пустинята. Така че за нас, като мислещи и креативни същества, търсенето и пораждането на смисли е част от нашата участ, дар от природата или Бога и начин на реактивност и проактивност спрямо заобикалящата ни среда. Стига, първо, да не превръщаме този дар в самоцел и, второ, да не слагаме знак за равенство между смисъл и добро, защото, например, много от теориите на социалното инженерство или утопичните конструкции звучат страшно смислено, но това далеч не значи, че са добри.

– Пишете, че “Господ взема разума./ А след това си взема и живота”, както и че “глухо е трансценденталното ухо”. Променяла ли се е степента на това доколко сте вярващ през годините, и защо?

– Това е страхотен, много красив и сложен въпрос, който докосва интимността на отношенията между мен и света, между мен и Бога. Не мисля, че степента на вярата ми се е променяла през годините, преди всичко защото ми се струва, че едно от базисните определения на човека е, че е вярващо същество. Недоверчиво, но вярващо. Така се раждаме. Става дума не толкова за някаква определена религиозна вяра, колкото за онтологична такава. Донякъде вулгарно казано, за вярата, с която всяко същество, поема навън от убежището си, убедено, че по-скоро ще успее да се нахрани, отколкото, че самото то ще стане храна някому. Преди трийсетина години младият тогава български философ Калин Янакиев, днес професор, беше издал една тъничка книжка, озаглавена “Философско-религиозни размишления”, в която имаше няколко боговдъхновени страници, посветени именно на тази светла вяра и абсолютна неусъмненост в битието, с която детето крачи през света, дори когато търпи някаква репресия от него. Но дори да пренесем нещата към по-идейно религиозно и антирелигиозно ниво, фактът на вярата остава неизменен. При вярващия нещата са ясни, той вярва в Бог. Но ако се замислим, атеистът не е много по-различен. При него също става въпрос за вяра, само че в обратното – че Бог не съществува. Разбира се, и единият, и другият опитват да привеждат рационални или интуитивни доказателства в едната или другата посока, но това, което остава неизменно и при двамата, е именно вярата им. С други думи, вярващият и атеистът се различават само по съдържание, не и по форма.

Взрем ли се по-внимателно в света, неизменно ще забелязваме, че той е твърде сложно, красиво и прецизно подреден, за да няма свой създател. И не по-малко неизменно – че е ужасяващо хаотичен, жесток и самотен, и Бог в най-добрия случай е само една идея. Понякога се шегувам със себе си, че по отношение съществуването на Бога съм точно като Буридановото магаре, което умира от глад между две копи сено. Не мисля, че по този въпрос сме стигнали по-далеч от антиномичността на Кант. Затова скепсисът и невземането на страна, нито в посока отрицание, нито в посока утвърждаване, ми се струва възможно най-чистоплътната и най-почтена в интелектуален план позиция. Съзнавам, че казано по този начин, това по-скоро изглежда като мой рационален избор, но не е. Истината е, че на всички нива – инстинктивно, интуитивно, разсъдъчно и душевно, чувствам, че не бива, че не мога да взема страна и да споделя (не от разум, а от сърце) някаква конкретна религиозна или антирелигиозна практика. Затова може би най-коректно е да кажа само: “Не съм невярващ”.

– Усетът да “поставяш несъвършенствата на точните им места” – така пишете за същността на твореца, в контраст с изкуствения интелект, който “има памет, но няма спомени”. Какво ще е въздействието на изкуствено генерираните думи върху нас като мислещи същества?

– Ако се заиграем с първия въпрос, можем да кажем, че човешката мисловност е вид пътешестване. Изкуственият интелект, напротив, е път, магистрала. Много скорост, удобство, бързо пристигане там, закъдето си тръгнал. От много години се наблюдава определена тенденция на постепенно отпадане на човека като мислещо същество и превръщането му по-скоро в технологично такова. Хомо сапиенс се превръща в хомо методус. Факторите за това са много, но нека споменем поне някои. Преди всичко – практическото ни скъсване с природното ни битие и заживяването във фантазма на един преимуществено артефактичен и кохерентен свят. Оттук, повече или по-малко като следствия, рязкото ускоряване на социалното време, невъзможността да се удържи единна представа за света, помитащата лавина от вътрешноведомствена (разбирай, валидна и значима само за човешкия социум) информация, непосилна не просто за отделния индивид, а дори за мозъчни тръстове, решения на органична проблематика с механични средства и т.н. В резултат – тъкмо мисловността, едно от качествата, чрез които се самоидентифицираме като човешки вид, бива изтласкана и загърбена. Днес мисловността има стойност за едно световно интелектуално малцинство от тесни специалисти в различни дисциплини или за много неразвити общества, борещи се за оцеляването си. И едните, и другите практически са маргинализирани. Между тях съществува едно огромно мнозинство, за което мисловността не само няма никаква ценност, но и това непрекъснато бива препотвърждавано от обществените порядки и институциите, включително и училища и университети, макар те да твърдят обратното. И ако през всички епохи т.нар. “висока мисловност” е била достъпна само за един действителен интелектуален елит, неразвитостта, нуждата от оцеляване е предизвиквала мисловността и у далеч не толкова интелектуални слоеве. За добро или зло, човешкият вид е оцелявал не благодарение на силата си, нито на способността си да се подмладява веднага щом остарее, както става с безсмъртната медуза, а благодарение на мисленето си.

В началото на 90-те един от начеващите ни тогава демократични политици беше разказал следната история във в. „Култура“. Представители от различни страни били на някаква конференция в САЩ. Настанили ги в луксозен хотел, в чиято зала трябвало да се съберат на другия ден, да речем в 9 часа. Да, обаче, когато станали сутринта, установили, че от чешмите не тече вода, изглежда имало някаква авария, случва се дори и в Щатите. Както и да е, точно в 9:00 всички представители от неразвитата Източна Европа, лъснати и бръснати, се явили на уреченото място. Кой извадил вода от тоалетното казанче, за да се избръсне, кой разтопил лед от хладилника…По същото време западните представители звъняли един през друг на рецепцията и вдигали скандали. От историята може да се върви в много посоки на размисъл, обаче в нея като на длан се виждат вече оформящите се образи на мислещия и на технологичния човек. Първият се натъква на проблем, помисля и намира някакво решение. Вторият се обръща за решение към някаква структура, към технология на услугата. Той, де факто, вече отказва мисловността като възможност. В този смисъл, в неразвитите общества, доколкото са останали такива на планетата – в Африка, Амазония или Непал, във всекидневния човек има повече мисловен потенциал, отколкото в относително унифицирания и уж цивилизован човек, делегирал решението на проблемите си на всевъзможни социални, властови и апаратни технологии.

– Как се вписва изкуственият интелект тук?

– Изобретяването на изкуствения интелект не е нито добро, нито лошо само по себе си, подобно на откриването на желязото или атомната енергия. Въпросът и при него е как и за какви цели ще бъде използван – съзидателни или разрушителни. С целия ми, надявам се съхранен инстинкт на органично същество, аз лично някак си нямам доверие на една механика, макар и надвишаваща хилядократно моите възможности, нямам доверие на един разум без спомени. Мисля, че поначало в идеята и стремежа ни към съвършенство, независимо дали си говорим за надживяни утопични социални конструкции, за всевъзможни машинарии или изкуство, има нещо нездраво. Като се замислим, кажи-речи всеки устрем към съвършенство в която и да е област завършва обикновено с грандиозна катастрофа. Сигурно е закономерно да е така, защото всеки прекомерен устрем кодира в себе си асиметрия и дисхармония. Хармонията и симетрията са нещо съвсем различно от съвършенството. Те са несъвършенства, трептящи в една честота или поставени на точните (за тяхното несъвършенство) места. Смея да твърдя, че доброто, красивото и истинното са достижими единствено ако поемем по тези несигурни пътеки. И се отдалечават със страшна скорост, когато решим, че ще ги срещнем като дворцови придворни в замъка на съвършенството. Не вярвам в стремлението към съвършенство, защото в него има твърде много желание за контрол. Във всеки случай, изкуственият интелект е прекалено съвършено обещание, за да е по вкуса ми. Появата му е закономерна, като поредната екстензия в термините на Маклуън и като средство за успешно справяне с непосилните потоци от информация и не се съмнявам, че от него ще има страхотни ползи. Боя се обаче, че поне едно от негативните му влияния върху човека ще е несъмнено – още по-голяма леност и закърняване на мисловността. В този смисъл ИИ, освен всичко друго, ще се окаже и функционална инвалидна количка, чието съществуване само по себе си е вече признание на мисловната ни инвалидност.

– За какво е най-належащо да пишат поетите днес?

– Поезията, както и любенето, е един от малкото ни излази извън времето, фина нишка, която ни свързва с вечността, красотата и безкрайността. Тя е едно особено, по-скоро качествено, отколкото количествено измерение на света в неговите едновременна видимост и невидимост. В този смисъл, времеви понятия като вчера, днес и утре остават някак чужди за нея. Поезията е миниатюрна и все пак тотална актуалност. Поетическото не е съкровено свързано с темпоралното, нито с някаква необходимост, която то диктува. Поетите винаги са писали и ще пишат за онова, което ги вълнува. Не е въпрос на тема. Ако действително са поети, те ще превърнат дори нещо, изглеждащо като дребнотемие, в красота и прозрение с почти общовалидно значение. Ако не им достига дарба, ще съумеят да съсипят и най-благодатната в творчески план тема. Така че не мисля, че има нещо за което належащо трябва да се пише, освен за онова, което, така да се каже, репресира отвътре поета. Изкушението поезията да се обвързва с дадени идеологии, с ярки злободневни събития и т.н. е стар капан пред нея. Но това  изкушение е свързано по-скоро с желанието за слава, лесна изява и по-добра видимост на самите автори. Само по себе си то не само няма нищо общо с поезията, но дори си позволява да я унижи, ползвайки я за параван. Наскоро, например, се появиха няколко стихосбирки, посветени на горещата тема за войната. Няма лошо. Войната, по силата на собствената си граничност, носи в себе си като тема възможност за огромни, та дори и страшни прозрения. Затова е и една от болезнените, но все пак вечни теми на човечеството. Обаче написани от автори, които не са помирисвали война, тези книги всъщност стоят доста комично. По същество това е поезията на домакинята, познаваща света чрез телевизионния екран. Дори да са написани от най-искрени морални подбуди и чисто човешко възмущение, въпросните текстове са в най-добрия случай форма на публицистика. Литературната история, разбира се, познава и немалко автори, озовали се в паяжината на дадена идеология, ала успяващи да я разкъсат с мощта на дарбата си. На другия полюс са стихосбирки, предимно на млади автори, които пък, най-често фрагментирано, се опитват да изразят интимния свят на лично преживяното и почувствано. Те обикновено се колебаят между добре усвоена тематична, формална и каква ли не поза (прекалено са научени как да се харесват, както казва един приятел, великолепен поет) или автентизъм, в който обаче много често естетическата мяра “потъва” някъде из една неудържима и също така нарцистична субективност Поне за себе си съм стигнал до две неотменни правила за изкуството изобщо и за писането на стихове в частност. Първо, няма забранени теми. Можеш да пишеш за всичко и по всякакъв начин, но това, което не можеш да си позволиш като автор е да не бъдеш автентичен в смисъл на правдоподобен. Ако не ти достигат опит и преживявания в дадена област, тогава я проучваш, но загубиш ли автентизма, текстът в най-добрия случай ще си остане сръчно словесно упражнение. Второто нещо, което никое изкуство не може да си позволи, е да бъде скучно. Не става въпрос за забава, разбирана като евтина зрелищност. Изкуството не може да си позволи да е естетически скучно. Но то трябва да се движи из граничните зони на физично и метафизично, да трепти между карнавала и бездната, да сплита фикционално и истинно. От всичко казано дотук, струва ми се, че в крайна сметка излиза, че може би по-важно е не толкова за какво пишат поетите, а как го правят.

– Компанията на стари или на млади хора предпочитате, и защо?

– Със сигурност предпочитам компанията на интересни хора. Не мисля, че възрастта е водещ фактор при контактите ми. Може би като млад все пак предпочитах компанията на по-възрастни, но не бих генерализирал. Да речем, харесваше ми да общувам с Иван Методиев, например, или още си спомням трепета и страхопочитанието, когато писателката Емилия Дворянова ме запозна с Георги Рупчев, когото боготворях. Същевременно, компанията на възрастния съсед бай Киро, който като всеки таксиметров шофьор имаше мнение по всички въпроси, предизвикваше у мен предимно досада. С връстниците ми, общо взето, ми беше скучно. Просто по-големите са давали повече храна за гладния ми тогава ум. Ала тъкмо с връстници ми се е случвало да осъмнем в литературен или философски спор. Като студент държах един таван на “Янтра” 7, близо до Орлов мост. О, да, там течаха и безкрайни купони, но незнайно как в един момент те прерастваха в някакъв теоретичен страстен спор. Благословени времена, в които, между момичетата и евтиния алкохол, откривахме света на идеите и стихийно се учехме на интелектуална фехтовка. “Кипене на маята”, както би казал Джек Лондон. Имам едно стихотворение “Апокрифно време”, в което съм опитал да се завърна при тези времена. С днешна дата, боя се, все повече предпочитам да съм сам. Винаги съм го умеел, без да съм самотен. На младини споделях тази самота най-често с книга в ръка, днес мога просто да блуждая и пак да се чувствам добре. Младостта… Тя радва окото, но трудно съблазнява ума и душата ми. Няма да прозвучи добре, но контактите с по-млади хора като цяло нито ме обновяват, нито ме вдъхновяват. Редките изключения по-скоро потвърждават това правило. Вероятно говорим на твърде различни езици, за да има какво да си кажем. Вероятно нещата, които намираме за важни, драматично се разминават. Естествено, младите са, така да се каже, актуалното острие на живота. Такива като мен принадлежат към групата на изтощените ескимоси, които постепенно отпадат встрани от пътя. Имам, разбира се, неколцина приятели от онези, с коитосе разбираш от половин дума. Но и с тях повече си мълчим заедно. Ходим за гъби. Подвикваме си, колкото да не се загубим. “… Каквото имаше за казване е казано, сега е времето за многоточие”. Да се самоцитирам нескромно. Изглежда с времето окончателно се превръщам в язовец.

– Формира ли се поетическото светоусещане или то е даденост? И отдавате ли метафизичен смисъл на таланта?

– Когато си още дете, не знаеш нищо за света и все пак той ти е уютно ясен и някак по мярка. Притежаваш почти магически усет и връзка с целостта му, ритъм на единение с него. Това, може би, е раят, който губим. С годините научаваш много, дори твърде много, но вместо нещата да стават още по-ясни, се получава обратното. От доста време си мисля, че след определено равнище на жизнен опит най-честно би било човек да започва всеки отговор на поставен въпрос с встъпителното и колебливо “Не знам…”. Аз със сигурност не знам как бих могъл да дефинирам що е то поетическо светоусещане. Още по-малко – що е талант. Мога да ги разпозная, струва ми се, безпогрешно, но не мога да ги дефинирам. Някой беше казал, че поетическият поглед е рефлексът да гледаш нещата, сякаш ги виждаш за първи път. В този смисъл, поетическото светоусещане, изглежда, е частица, напомняне, съхраненост някаква от този изгубен рай. Даденост, да. Но даденост като възможност, като способност на всяко човешко същество. Нещо, с което човек се ражда. И оттук нататък е напълно индивидуален въпрос дали ще поддържаме тази способност жива или ще я умъртвим под купища уж рационални знания. Дали ще си оставим отворена възможността винаги да се връщаме в началото и наново да даваме имена и смисъл на нещата, или ще се вкопчим в някаква времева, логическа и словесна синтагматика

Що се отнася до таланта, мислен във всяка една област, той винаги е надфизичност, дух, който оставя следи в материалното. Той е духът в буквалността на физичното. Затова е разпознаваем и ясен, но не и обясним.

– Ако има житейски събития, на които бихте отдал значение за формирането ви като поет, кои биха били те?

– Всичко, което те формира като човек, включително неща, изглеждащи като фонови подробности – цветове, миризми, звуци – те формира и като поет, струва ми се. О, разбира се, че човек би се сетил първо за големите събития, големите любови и предателства, първата си среща със смъртта, някоя лично преживяна кауза, първото влюбване в идея, книга или стилистика. Но освен тези “големи” събития има и малки, почти незабележими, които, обаче, за всеки човек, строго индивидуално, се оказват значими. Така за мен не по-малко значими се оказват едни файтони пред гарата в родното ми Панагюрище и конете, които бият с опашки, гонейки мухите; течното злато на слънцето, разливащо се във водите на някоя река или блеснало в браздата зад корабите “Комета”, които едно време пътуваха между Варна и Бургас; восъчната хладина на първото чело на покойник, което целунах за сбогом; очарованието от мириса на прах и книги, когато петгодишен (вече можех да чета), се зарових в семейната библиотека в стаята на сляпата ми леля. Синьо-бяло-жълтата корица на “Лунната долина” на Джек Лондон, нежно-розовата корица на “Моята малка приятелка Пом” на Морис Шевалие… Приказките, които същата леля измисляше на момента, седейки на стола си в своя мрак, и които разказваше на мен и сестра ми. Трескавото треперене на едно момиче, което се целуваше за пръв път в живота си и го правеше с мен. Бягащите крака пред мен в една колона лекоатлети, мокрите им от пот фланелки, разветите коси. Почти еротичните заобляния и извивки на някоя гъба-манатарка. Вкопченото в голата скала дърво (Триградското ждрело е същински наръчник в това отношение), растящо почти хоризонтално над пропастта, което само по себе си е поезия, страхотна ода на живота. Смеещите се и псуващи в нощта мъже, мокри до кости, чиято палатка се е срутила под тежестта на еднометровия сняг. Извърнатите някъде навътре, лишени от светлина очи на мъжете в една болнична стая, където капките на системите за химиотерапия са безславна поанта за настъпващия край на тяхното време. Доверчивата ръка на сина ти, потърсила твоята в миг на опасност. Сигурността да имаш баща. Проумяването на несигурността и безсилието да си такъв. Космополитния дух на летищата и винаги провинциалния полъх на дори и най-модерната жп гара. Очарователната неизвестност на автостопа, която те дефинира като принципен оптимист. Изпотеният зимен прозорец, по който невръстният ти пръст изписва букви, а после се вглежда през процепите им в света отвън. Безкрайно е…

Един господ знае защо такива неща, много от тях съвсем случайно докоснати, остават в паметта ми, но мисля, че те невидимо формират човека не по-малко от онова, което той възприема като уж водещо. Самият факт, че остават в паметта, показва, че нещо в теб ги отсява като значими. От две години пиша нещо, може и никога да не го допиша, наречено “Фрагментарна поема”, което се рови именно в тия случайни значимости. Случайното, алогичното, ни определя не по-малко от рационалните напластявания. Помните ли помешчика Левин от “Ана Каренина”? В момент на житейска криза, той, мислещ, търсещ и чувстващ човек, чийто живот върви уж добре, се бои да ходи с пушка, за да не се застреля. Това е удивително алогично, защото при един развихрен суициден импулс, по същата логика той би трябвало да се бои да ходи покрай реката, за да не реши да се удави; да се плаши от въже, с което може да се обеси и т.н. Но не, той се бои само и единствено от пушката си. Това е пак този нерационален, алогичен подбор на значимост на нещо, някакво “предзнание” вътре в нас, че именно в огнестрелното оръжие се крие опасността. Ако щете някаква предварителна визия за смъртта, която всъщност измества самата суицидност, въ-образява я в конкретика и предметност. Толстой е наистина гениален дори само за това си изображение, което като на длан показва, че човек е колкото рационално, толкова и ирационално същество. Всъщност, ако се върнем за момент към темата за изкуствения интелект, ето тази ирационалност винаги ще липсва в него, ще липсват капризът, случайността, алогичността. А творенето, в своето дълбоко основание, е творене от свобода, т.е. – своеобразен каприз. Бог (поне християнският) няма никаква необходимост да твори, но все пак твори – от нищото и поради свободата си.

– Мит ли е според вас, че в България има необичайно много добри поети, с оглед скромния ни териториален обхват? Ако е така, бихте ли подходил към този въпрос с философско обяснение?

– Никакъв мит не е. България и в миналото, и сега разполага с невероятно силни поети. При това, изключително разнообразни и разнопосочни като стилистики, като образност, като светоусещане. Що се отнася до обяснението, по-скоро бих го потърсил в културологичен и народопсихологически план. Ако приемем схващането на Шпенглер, че “културата е живото тяло на една душевност, а цивилизацията – нейната мумия”, несъмнено България, при цялата си цивилизационна изостаналост, има предимството да обитава още живите пространства на културното. Цивилизационността произвежда изключително висококачествени и добре опаковани продукти, които назовава изкуство, но в тях вместо живот има умора, вместо трепет – формула, вместо преживяване – технология и стратегия. Това се вижда много добре, да речем, при конкурси като “Евровизия”, който е просто изложбена зала за една уморена и дори отвратена от себе си музика. За последните десет, може би и повече години, при толкова творци, изпълнители, текстописци, аранжори, шоумейкъри, се пръкна една единствена читава, запомняща се, имаща нещо общо с изкуството, песен на португалеца Салвадор Собрал, която, при лансирания вкус, е цяло чудо, че спечели. Всичко останало идеално се вписва в рубриката цивилизационна продуктова конвейерност и както се появява, така заминава във времевия отходен канал. За литературата, в частност поезията, може би не чак толкова видимо важи същото, просто защото на цивилизационното равнище му е непосилно да създава. Сетивата, виталността, необходими за това, виталността, там са закърнели. Културата е, която създава. Цивилизацията произвежда. В този смисъл, културният потенциал е привилегия на по-неразвити, по-маргинализирани, но по-живи общности. Има и конкретни специфики в българското обяснение. От една страна сме подчертани индивидуалисти по нагласа. От друга, сме повече съзерцатели, отколкото хора на действието, т.е. – предпочитаме да наблюдаваме и обговаряме нещата. Практикуването на словесността, за добро или лошо, е наше основно занимание и, общо взето, сме в състояние да интимизираме и най-чуждата за нас вселена, превръщайки я в Ганково кафене. Комбинацията от сравнително приличното ни справяне със словото и традиционната ни бедност, води право към литературата, просто защото няма по-евтино изкуство като начин на изява – трябват ти молив и лист хартия. Това са специфики, равнозначни на онези, с които етиопски и кенийски бегачи превземат, например, водещите места в дългите бягания – бедността и липсата на транспорт превръщат бягането в тяхно ежедневие, а когато много хора практикуват нещо, изскачат неочаквани таланти, които не биха се проявили, ако условията не ги предизвикат. А защо все пак можем да определим като по-силни българската поезия или кратък разказ, отколкото роман? Това също е в съответствие. Отговаря на българската импулсивност. Ние можем да бъдем волски търпеливи, когато трябва да понасяме нещо, но сме ужасно нетърпеливи и импулсивни, когато действаме. Постоянството и търпението в тези случаи не са наша силна черта. Поезията, обаче, е чудесен гейзер за въпросната импулсивност.

– Има ли други предпоставки?

– Има и още една, бих казал историческо-поколенческа, която се отнася до моето поколение и изобщо до поколенията, живели повече или по-малко в тоталитарна България. Твърдя, че тези поколения са начетени масово като никои други. Тъкмо поради идеологическия натиск и всевъзможните забрани и ограничения, книгите тогава бяха от малкото прозорци, през които можехме да надничаме към света. Имаше глад, ценност, някакъв престиж в тях. Тиражите бяха огромни, в книжарниците за преводни и стойностни автори се образуваха опашки, нерядко добирането до подобно заглавие ставаше посредством черна борса. Редки или апокрифни издания се ксерокопираха и четяха като откровения. По тази причина, дори хора с настройка, далечна на всякаква словесност, бяха попрочели немалко страници, съвсем друг е въпросът какво точно са проумели. Парадоксално, режимът чрез забраните предизвикваше относителна будност у своите граждани, желание да се самообразоват. Резултатът е, че тези поколения повече или по-малко разполагаха с една нелоша литературна база и сетивност. Тя претърпя тотален крах, когато литературните представи за света трябваше да се сблъскат със самия реален свят, при падането на режима. Но в творчески аспект тази литературно разрохкана почва продължава да бъде един от невидимите генератори, както за голяма част от днешните автори, така и за голяма част от техните читатели.

 

Интервю на: Невена БОРИСОВА