Аз съм пътят и истината, и животът… Йоан 14:6

1
Когато се родих, съдбата не познавах още.
За нея само със звездите разговарях нощем.

А те ми шепнеха, че тя е слънчева старица.
Способна е била да влюбва се и да обича.

Но пътя начертан не можела да го избегне.
Дори и тебе тя да не желае да засегне.

Със злата орисия не обичала да спори.
И шетала свободно из небесните простори.

Но тя играела си и на хората с душите.
Замръквала със тях. Палувала и лудо в дните.

На никого за миг в живота нищо не прощава.
Каквото дадено било ѝ, и това раздава.

Не можела Поету нищичко да дава само,
че той допрян бил плътно до Божественото рамо.

И само нему давал Бог да види светлината.
Ала преди да е Поет, Го хвърлял на съдбата.

Така и аз от нейните ръце се люшках дълго,
догдето сринах се в тревата в ден един, безмълвен.

А после, цялата тъга световна сбрал във мене,
Поет си, Бог обрече ме. Да мисля, нямах време.

И тръгнах бос на цъфнали цветя по върховете.
Но и бодили често впиваха ми се в нозете.
А както славех на земята хубостта прекрасна,
така и изгоряла виждах често, че угасва.

А аз плетях от дивите лози на самотата
прекрасни кошници със словото на красотата.

И в бъдещето взрян, деня си във сълза зазиждах.
И как от кръст расте дървото ми духовно виждах.

Но на Олимп сега, живеейки сред боговете,
от кал свещички правех си, в тъмата да ми светят.

Че блатото, отгдето тръгнах аз да не забравям,
когато равен с Бог да бъда в слово се изправям.

И майката съдба да не проклинам, че ме пусна
да стана лесна плячка на мошеници изкусни.

И вместо с пръсти кървави да впия се в земята,
да стана роб на словото, мъчител на душата.

Ала на мен не ми отива вече да ридая.
И скрил главата във пръстта за слънце да мечтая.

Затуй се върнах пак при детството, отгдето тръгнах.
С надежда скрита, че отново Любовта ще зърна.

 

2
По нивите ми както ходех в босото си детство,
обрал на тръните бодилите им аз в наследство,

с венеца трънен на главата озовах се в края,
че с лаврите ми скръбни той красил се, без да зная.

И, мислейки с венеца лавров аз, че съм окичен,
на Господ тайно много се надявах да приличам.

А Той ми каза: „Да, ти същият си като Мене.
И Господ можеш да се назовеш, поете земен.

Че само тебе, като Мен, разпъват на Голгота.
И тъй безропотно да си човек търпиш хомота.
Венеца лавров ти безспорно си го заслужаваш.
Дори затуй, че само трънения притежаваш.

Но както Аз търпях човешките телесни мъки,
така и ти с духовните ще трябва да се мъчиш.

Човек единствено до Бог тогава се издига,
в страданието щом прозре, че Истина достига.

А себе си щом можеш ти да отречеш в живота,
достигнал си до върховете светли на Голгота.

След тях възкръсването ти е неизбежно вече.
Това е Път. И Истина. Поете. И Човече.”

 

3
Така със Бог говорех си, а Той пък ме попита:
Какво от Мене тука мислиш ти, че има скрито?

– Не зная, Господи, от Теб какво да скрия мога?
А Той ми кимна и ми рече: Всичко. Даже много.

Нима забрави ти, качен на покрива, когато
в любов, неземната, се обясняваше с луната?

А аз направих се от туй, че нищичко не виждам.
За теб от мене, че го скри не бе голяма грижа.

– Нали на покрива аз бях, от Теб не крих се, Боже.
И как от Тебе скрит на покрива да бъда можех?

– Когато най покажеш нещо и за тебе скрито,
от никого не е видяно то. Но е открито.

 

4
Със бурени обраснаха ни светлите пътеки,
които тъй достойни биваха до днес за всеки.

А малките човеци пак да бъдат малки щяха.
Големите пък тръгнаха отново да растяха.

От устремния ход назад се времето ни върна.
На някой вятърът мечтите във пари обърна.

Но други, повече, до днес без пътища се лутат.
И бавно на мизерията грозна свършват в скута.

А как за щастието нашите души копняха.
И колко нощи те сънуваха го и не спяха.

Дори най-твърдите скали ги времето отмива.
И, уморен от празни битки, вятърът почива.

Когато бях скала се любих гръмко със вълните.
Любовни песни вятърът ми свиреше в ушите.

А после на брега, смокиня сочна като станах,
любов на всичките край мен да давам не престанах.

Но никоя любов без плът материя не ражда.
Тъй нашата любов, единствена, любов изгражда.

И както Господ тръгвам аз да свърша, за да кажа:
„С любов единствена тук искам днес да ви накажа”.

Че само нашата любов една е във Всемира.
Такава никъде не може никой да намира.

Любов от плът и Вечната любов, която ражда,
това единствено и само тука се засажда.

 

5
А щом във теб веднъж е засадена, изход няма.
Расте тя скоростно и става толкова голяма,

че кротко не стои и границите не признава.
Любов такава само Истината притежава.

Неземната любов, когато слезне на земята
и тук от Райската градина цъфнат чудесата,

поети и човеци ще са Богове тогава
и ще живеят вечно във Безсмъртната държава.
Но трябва първо те да минат земната жарава.
Духа да видят от душата как се побеждава.

И как със обич тук не спират да горят цветята.
А най-голямото богатство земно са децата.

С натрупания опит от тъгите помъдрели.
Достигнали до щастието, но не го видели.

Така Божествената истина ще се постигне.
А малкият човек до Божество ще се издигне.

Макар и от криле лишен, ще полети в простора,
където с Любовта свободно Там ще си говорят.

Душата винаги била е птица лекокрила,
кога с крилете на Духа да литне е решила.

 

Автор: Тодор Билчев