На 8 октомври 2024 г. в Историческия музей в Дряново се откри първата самостоятелна фотографска изложба на тревненката Александра Иванова, която премина с истински успух. Събитието беше под надслов „Нормалното е скучно“. Авторката на изложбата акцентира с интересни кадри върху годината на Белия щъркел. Публиката видя пейзажи, диви животни, отражения, хора, руини. Изложбата е забавна, смешна, тъжна, предизвикателна и емоционална. И всичко това извън рамките на нормалността, с която всички ние сме свикнали в ежедневието.

Александра Иванова е родена през 1980 г. в Трявна. Завършила е образованието си в родния си град. Повече от десет години се занимава с фотографското изкуство, но през последните седем, осем му се е отдала изцяло. Печели първи награди в различни фотографски надпревари. Участва успешно в национални и международни конкурси.

За себе си и за своята страст Александра споделя: „Обичам да снимам от високо, там където човешкото присъствие е минимално. Там се чувствам, като птиците. Дори и да не мога да летя, съм една идея по-близо до свободата. Когато съм на ниско, обикновено гоня някое диво животно или човешки емоции. Във фотографията намирам всяка една тема за интересна и вълнуваща, особено шантавите кадри. Имам и няколко любими: диви животни, емоции, отражения, руини. От няколко години правя и авторски календари“.

Часове след изложбата ù в града на Колю Фичето се срещаме, за да поговорим за творчеството ù.

 

– Александра, разкажете ни повече за първата си самостоятелна изложба в Историческия музей в Дряново? Какво е преживяването?

– Всъщност това ми е третата изожба, но първата официална. Правила съм една в дряновското село Ганчовец  и една в читалището в Трявна, но по-скоро на шега. Истината е, че бях притеснена и изнервена преди откриването. Особено при избора на кадрите, защото не знаех дали зрителие ще разберат посланията, които отправям. А за един творец, това е най-важното… Всичко мина добре. Искам да благодаря на хората, които ме подкрепиха в това начинание. Директорът на Истроическия музей Иван Христов, Пенчо Чуков и Радослава Кунчевска, които са местни дряновски фотографи. Не на последно място на фотографа Венци Симеонов, който буквално ме измъкна от обясненията „Какво е искал да каже автора?“ Преживяването е приятно и изпитвам удовлетворение от работата си.

 

– Как започнаха фотографските Ви търсения? Кое постави началото на Вашите занимания?

– Това е забавна история. Преди много години ни бяха поканили на Бард феста в Ловеч. Решихме да посетим и това чудно мероприятие, а за такива цели аз ползвах един малък фотоапарт, тип сапунерка, както обичам да казвам, за да си събирам спомени от събитията. Та малко преди награждаването на бардовете, погледа ми се спря на възрастен човечец, приседнал под едно дърво. Мургав с бяла брада, а всяка една бръчка на лицето му разказваше истории от живота му. Не мислих много. Нагласих фотоапарата и го снимах. Когато се върнах в Трявна, реших да публикувам тази снимка в една от многото фотографски групи във Фейсбук, която носи името Фото свят. Така започна моята страст към фотографското изкуство. В тази група намерих истински хора, с които поддържам контакт и до днес, а това ме радва, защото мога да обменя идеи и опит.

 

– Една Ваша авторска снимка с щъркела в гнездото на фона на луната, като ореол обиколи света чрез Интернет. Как хванахте мига и какво беше посланието?

– Датата беше 17 март 2019 г. Изведох кучето си на разходка. Същата година то стана член на смейството ни. По случайност бях метнала на гръб и раницата с фотоапарата. Разходката ни винаги минава по един и същи маршрут, покрай гнездото на най-обичаните живи символи на Трявна – щъркеловата двойка. Вече знаех, че са тук, но си гледах в краката, не в небето. Подминавайки гнездото, нещо зад нас обостри вниманието на кучето и то ме дръпна назад. Обръщайки се уж да гледам него, погледа ми се закова на двойката пернати гости, като почти пълната луна беше в позиция зад главата на мъжкия щъркел, точно като светец с ореол. Веднага извадих фотоапарата от раницата си и снимах. Вечерта качих снимката в група за Трявна и само след 24 часа, тя беше обиколила голяма част от Европа.

От тогава до днес, всяка година наближи ли пролетта, тази снимка се появява от някой „нов“ автор. Просто си я присвояват. Вече изгубих сметката от колко държави и континента съм я виждала. Да, наистина само за две години, беше обиколила почти целия свят… Никой автор не е застрахован, когато публикува в Интернет, за съжаление. Не говоря само за Фейсбук и социалните медии изобщо. Но този кадър си има и своите позитиви: единият е, че почти целия свят разбра, кой град е дом на „Аз, светецът!“. Вторият е – новата местна управа избра този кадър за общински календар. За мен не е е малко, дори бих казала, че се гордея с това.

 

– Знам, че често посещавате и снимате в Гръбчево. Какво Ви тегли по този край?

– Честно ли да Ви отговоря? Тегли ме безхаберието на нашите управници, апатията и амнезията, която очевидно е завладяла всички. Гръбчево е махала на село Радевци с изключително интересно минало и история. Навремето е било миньорско селище. Атанас Буров е бил акционер в някакъв чужд консорциум, мисля че беше френски и е ръководел мината „Принц Борис“. Знам дори, къде точно е бил работния му кабинет. За съжаление там няма как да се влезе вече, почти непроходимо е. Благодарение на тази мина, както и останалите в региона, теснолинейката е прокарана именно през Стара Загора – Кръстец – Борущица – Горна Оряховица. Това се случва след едно писмо изпратено от тревненската управа към Народното събрание. Винаги, когато стъпя там, си представям по мой си начин как е кипял живота в селището. Във въображението ми виждам миньорите и техните ръководители, как слизат в мината, как излизат, как отиват към столовата по време на почивката, как вечер в мъглата мъждукат светлини от фенерите им, как някой големец пристига с файтон и връчва писмо на Атанас Буров.

 

– Какво е останало от мината и вилата на Атанас Буров?

– Почти нищо и от двете. Мината отдавна не работи, дори имам някакъв спомен, че запечатаха и входа. Тук-там арматури и бетон напомнят, за местата където са се движили вагонетките. Вилата е само на 200 метра от работния му кабинет. В момента тя изглежда потресаващо. Обрасла е в къпинаци и буйна растителност. Само двата бора пред нея стърчат самотно и гледат отвисоко как с всеки изминал ден тя се разпада тухла по тухла. Половината покрив вече го няма. Знаем, че няма ли покрив, всичко отива в небитието. Малко след главния вход на вилата, в посока работния кабинет на Буров, на стената на вилата има една бяла мраморна полупропаднала табела, отбелязвайки последното лято от живота на писателя Иван Вазов, който е бил личен гост на Буров. И дори възпява в свое стихотворение тази част на Балкана. Много е тъжно как сами заличаваме историята си. Крайно време е този свят да се рестартира, както вървим ние човеците няма да свършим добре.

 

– В обектива Ви попадат животни и птици. Не е ли трудно да се снимат?

– Отсрани всичко е лесно. Често съм чувала хора да коментират: „Кое му е трудното на снимането, пускаш фотоапарата, снимаш и готово?“ В такива случаи им давам фотоапарата и им казвам да пробват. Отказват ми, не знам защо. Всичко е трудно да се снима. На човека може да му наредиш как да застане да се наведе, да приклекне, да обърне главата си настрани. Докато това в дивия свят няма как да се случи. Затова за мен е истинско предизвикателство да срещам и снимам диви животни. В мен живее едно дълбоко чувство, че те са по-умни от хората.

 

– Имате вкус към старините. С какво Ви привличат?

– Това дължа на една приятелка – Теодора  Илиева. Багодарение на нея разбрах, колко специален град е Трявна. Няма друг човек, като нея, който да ми говори часове за историята на градчето ни, а аз да слушам този романтичен разказ и да мълча. Старая се да запомням всеки детайл.

 

– А какво ще ни разкажете за старите къщи и сгради, които се рушат. Това сякаш особено Ви гнети?

– Болна тема. Както казах вече, Трявна е едно необикновено място. Град с толкова много история и значимо място на картата на България. Е, нормално ли е, ние като наследници, да оставим цялата тази истроия да рухне, все едно никога не я е имало? Това не мога да го приема. Гневна съм на всичко, което правят или не правят моите съграждани по въпроса. Особено за паметниците на културата… Ето, съвсем наскоро разбрах, че къщата на поп Кою Витанов в Тепавиците, която в момента се стопанисва от Съюза на българските архитекти, ще бъде продадена. Някой замисли ли се, колко важна е тази къща от историческа гледна точка и колко известни хора са произлезли от този род? Мога да изброя някои: Поп Кою Витанов, Теодоси  Витанов, Симеон Цонев (Моната), който пръв внася фотоапарат в градчето е зограф и по бащина линия е от Витанови род, Мара Нонова-Чорбаджийска, съпругата на Чудомир и още много други зографи  и марангози. Това е недопустимо и е необходимо къщата да си остане на тревненци, а да не попада в частни ръце.

 

– Трявна с нейните символи е сред любимите Ви сюжети. Какво Ви удивява в родното градче?

– Всичко свързано с историята. Аз съм човек, който може да се удуви от всичко, от малкото вградено камъче на кивгирения мост, до скритите тайни послания, табели и надписи на места в него.

 

– Какво Ви ядосва в Трявна?

– Напоследък всичко. Най-много хората, манталитетът им. Ядосва ме апатията и незаинтересоваността на тези, които живеят около мен. Едно вечно мрънкане и оплакване от живота си. И в същото време са примирени към ситуациите, с които се сблъскваме. Аз не мога така. Когато има несправедливост, се надигам, за да намеря истината и виновника. А, ако мога да му дръпна един пердах, макар и словесен… Ядосва ме, че унижените хора не се борят за справедливост, просто махват с ръка и отминават. Продължават да са със затворени очи. Напоследък гледам да спазвам дистанция от подобни. Имам си мой здравословен свят, в който живея.

 

– С какво Ви впечатляват старите тревненки от миналото? Какви жени са били те?

– Били са интелигентни, красиви и много начетени. Не помня през коя година, Трявна е била на първо място в проценти по образованост на жените.

 

– Накрая искам да Ви задам един деликатен въпрос. Защо първата Ви фотографска изложба не се случи в Трявна, а в Дряново? Българинът като, че ли не иска да види таланта в Другия и от завист го пренебрегва. Така ли е?

– Никога не съм крила, че тревненецът е особена порода човек. Той иска всичко да се случи веднага, ако може без да си мръдне пръста, да направи усилия. Предполагам, че това го има във всеки един български град. Но в Трявна на моменти имам чувството, че прекаляват. Аз си обяснявам нещата по следния начин. Навремето сме били Дряновска околия и някои тревненци, още не са се отърсили от този факт. Тревненци, къде на шега, къде на истина, често се подиграват с габровци и дряновци, като си мислят вероятно, че те са света вода ненапита… За толкова години не успяхме заедно да смелим брашно. Домът е там, където те приемат, не където те оставят пред вратата.

Доста време преди изложбата в Дряново, направих изложба от стари снимки и книги свързани с Трявна. Това беше кампания за събиране на средства за Притвора на църквата „Архангел Михаил“. Тревненец реши, че подобна изложба трябва да се случи в музея на града. Проведе разговор с директора, който разбира се отказа. Претекстът, че до края на годината всичко е заето от събития. Човек отстрани ще си помисли, че в Трявна се случва кой знае какво… Докато с директора на Историческия музей в Дряново и неговия екип нещата се случиха бързо и експедитивно, за което му благодаря. Как да не ти достави удоволствие да работиш с такива хора? На тревненци съм им сърдита, техните болни настроения, завист и злоба ме гнетят.

Освен всичко, с дряновското село Ганчовец  ме свързват доста години приятни емоции, хубави запознанства и приятелства, чудесни хора и фестивали. Именно затова посветих изложбата на нашия приятел Кирил Станков, по познат като режисьора на филма „Джулай“, който вече не е сред нас.

 

– Каква е жената Александра Иванова?

– Луда. Помните Вазовото: „лудите, лудите, те да са живи…“. Човек без лудостта се превръща в безличен и делничен, не може да погледне на света по различен начин…

 

 

Автор на интервюто: Мирела КОСТАДИНОВА

* Снимки: Александра Иванова и Исторически музей – Дряново