Отсега нататък пространството само̀ по себе си и времето само̀ по себе си са обречени да угаснат като сенки и само̀ своеобразното обединение на двете ще запази независима реалност.

Херман Минковски

Тихото присъствие на всяка нова книга гали пръстите на ръцете с нежния си допир и с очакването за нови светове. Ароматът на хартия и незасъхнало по страниците ѝ все още мастило носят неповторимо очарование от предчувствието за поредно ново сътворение.

Да пишеш днес, не е предизвикателство – достатъчно е да прелистим бюлетините за нови книги на което и да е издателство или просто да прегледаме няколко литературни сайта. Да пишеш различно, е отстояване и търсене на собствена позиция и верую. Да бъде различното запомнящо – за това се изисква повече от талант. Необходими са характер и онова просветляващо зрънце, което да превърне набора от думи в литература. По възможност – в добра литература.

Габриела Цанева го прави от години. Тихо и ненатрапчиво, с постоянството на пробиваща скалата вода, търсеща път към хората и към себе си в бъдещето на отминалите дни. „Зад гърба“ е най-новата ѝ книга, в която едно до друго и едно срещу друго вървят човешкото време и времето на часовника. Текстовете прескачат уютното мълчание на „измислени реалности“ и „заключени врати“, изваждат читателя от унеса на безкритичното самодоволство и го запращат във взрените отвъд реалността очертания на антивремето – там, където еднопосочността се е трансформирала в отвъдматериално измерение, съхранило спомени за недовършена тъга. Във всеки ред и щрих на съпътстващите стиховете ѝ рисунки, Габриела Цанева върви по разпилени в безкрая на времето пътища и търси истини за теб и мен, за себе си и него – Човека Вселена. За да се намери:

Ще боледувам дълго от тъга.
Ще се усмихвам, без да виждам хората,
лицето ми ще бъде синева
и ще се взирам отвъд реалността
на дните,
ще търся силуета ти
в крило на птица,
в залеза,
в пречупващия светлината прах,
в крило на пеперуда,
в извивката на клон,
люлян от вятъра,
в умората на цъфнал цвят…
Ще нарисувам много плачещи платна,
защото не искам да пиша за тъгата,
ще късам крещящите уста,
а после, в тишина, ще слушам как дъжда
ми шепне скъсаните думи…
Накрая –
пак ще ни спася.
Ще те намеря,
ще намеря себе си…
И ще направя
пак света така,
че да ни има в него…

Ще боледувам от тъга

Стиховете на Габриела Цанев носят почти физическо усещане за време, изпълнено с всичко случило се и неслучило се в него, и пространство, нагнетено от различност, която променя света. Стихове, в които пулсира време-пространството – разместено, непостоянно, вечно. Измервано не с дни и часове, а със съдби. Време, което те води по пътищата на себетърсенето, себеоткриването и себепознаването.
В един октомври, болен от тъга, започва походът на търсещия дух. Поход към човека – мислещ и чувстващ, осъзнат и интуитивен. Такъв, какъвто само всеобщата теория за направата на света може да създаде, но само поезията да одухотвори. Поход през и със времето:

Разложена като вълна̀ се скитам
в раздуващите се балони
на нови светове –
интерферирам
сама със себе си,
мигрирам
през плътта им –
изчезвам,
появявам се,
анихилирам,
разпръсквам се сдвоена,
вплитам се –
частица,
бит,
вселена…

Ще боледувам от тъга

„Зад гърба“ – поезия зад обратната страна на очите и запълващи липси стихове. „Зад гърба“ – книга-път. Времето е падаща звезда и писък на сова, а октомври тръпнещо очаква пустошта на следващите дни. И какво ако пространство-времето е „грапаво“? Това променя ли реалността?
Отърсвам спомените
за измислени реалности.
Стоим,
очи в очи, в един замръзнал миг
на Дискретното Време –
един от безбройните мигове
на нашата обща суперпозиция,
в който умираме и възкръсваме вечно.

Измислени реалности

Стиховете на Габриела Цанева са опит да разплете не само света около себе си, но и възлите на въпросите в нея самата. Източното изящество на поетичните миниатюри събира в едно съмненията и взаимовръзките в променливостта на явленията. Вечно търсещият неспокоен дух на изследовател и богатата душевност на поет си проправят път през времето от някога и сега. Метафизика и естетика – подреждането на думите е свещенодействие; търсенето е наука; творенето – медитация.

Миниатюрните форми на танка поезията събират богатата наситеност на изказа и изящната изтънченост на финия творец. В късната класическа епоха е имало обичай танка да се съчинява от двама поети – единият създавал първите три стиха, а вторият – останалите два. Добавяйки все нови и нови стихове те са постигали ефект на движение в синхрон. Лаконичната форма на танка изисква внимателно обмисляне на всяка дума. Силната сгъстеност на стиха и неяснотата придават онзи магически характер на поезията, в който Габриела Цанева добавя щипка рационалност. Разумът или илюзията, а може би по-скоро разумът и илюзията:

Аз съм само очи.
Четящи фиксиращи сензори.
Търся – повече наука,
повече физика,
по-високи енергии,
повече разбита материя,
повече,
повече…
Теоретични задънени улици.
Повече математика,
повече, повече –
разплетени сингулярности
и съвместими безкрайности.

Зад очите

Най-дългото време – октомври. И поезия за двама. Поезия на изгубени в съня на антивремето въпроси, търсещи „в недоказуеми теории и недоказани теореми“ четвъртото измерение в „пространството на Минковски“. Нима Човекът – „венец на всички живи твари“, е невидима прашинка в световната линия на частицата? Физиката или философията ще ни даде отговори на незададените въпроси. Кое ще ни разкъса и кое – събере? Габриела Цанева избира поезията. Времето е отвъд нас. А антивремето?
Губя те, преди да съм те намерила,
защото знам,
че не мога да те задържа.
Само този миг е наш.
И той е завинаги.
Ако времето е дискретно и се квантува…

Антивремето

Времето е цел, идея, същност. 2555 утрини, събудени от смисъла да си причина за нечие събуждане. 2555 дни, в които си заспивал с въпроса „кой ще ми даде причина /да се събудя“.
След 2555 събуждания, за да бъдеш нечий смисъл, от гърдите ти се изтръгва вопъл:
Не искам
вече
повече!

Зад очите

Вселената се сгромолясва в стихове.

Ноември. Сънят е набъбнал от липсващи спомени. Времето се измерва не със случване, а с притчите на звездните сенки. Някъде там, между тегобата на нощните размисли и забързания бяг на изтъркулващите се планети, по посипания със звезди покрив, броди неспокойният дух на поета. Напомняне за какво ли е потропването по прозореца на черния кос? И колко пъти трябва да се спънеш в звезда, за да се вслушаш в собствения си глас?
Но аз не търся други вселени –
теб търся в тази,
насъщната –
с нашите възможни
неизбродени пътища,
с нашите възможни
нестанали същности,
с нашето дишане,
което не стихва.

Звездни сенки

В безкрая на времето стоят спомени за събития, които са се случили далеч преди нас и е нужно време, за да стигнат до нас. Защо сме в състояние да възприемем само една реалност? Така ли е при птиците?

на птиците
не им трябват пътеки

Пътеките на птиците

Ноември е самотата на собствените стъпки, прелюдия към детство с „пушек в комина“, мирис на сняг и смола, аромат на канела и изгнили листа.
Във въздуха трепти очакване за декември. В най-тържествената нощ усещането за близост корабокрушира. Колкото и да налагат каноните на танка поезията ограничения в тематиката, Габриела Цанева успява да „счупи“ кръга от послания за раздяла и любов и да достигне до самоотрицание: „Умореното ми тяло /нищува…“. Погледът назад се обръща. И изтръпва. Защото

Там,
в бъдещето,
няма място за поети.

Нищуване

Краят на годишния цикъл – такъв, какъвто удобно познаваме и ползваме, не е време за очаквания и обещания. Не и докато вадим от себе си „различното /и чистото, /обсебени от манията да сме като всички“. Не и докато живеем „смирени, /стъпкани, /натъпкани /в кутийките на своето спасение, /защото там лесно се живее – /в тинята на всеобщото одобрение“. Присъдата е безпощадна:

Болно общество,
което не иска просперитет,
а само пет.

Не искам да пиша за него

Бъдещето на

Нищуването днес взривява мисълта. Отказът да пише за общество, затънало в тинята на познатото и удобно всеобщо, прераства във вселенски призив към всеки самопровъзгласил се гуру, развяващ знамена на каузи за лично ползване, прикривайки се зад празнодумни позиви за спасяване на планетата, докато спасява само себе си. С непримирима безкомпромисност Габриела Цанева отсича – бъдещето не е в призиви. Бъдещето е в мислещия, знаещия, непримиримия човек:

Но на мен не ми пука за религии.
Аз не искам да вярвам –
искам да знам.
И знам – земята пищи,
от човешки лъжи…
Земята
се мята
от изтощение,
Земята
замята
лицето си с отровени облаци.
Земята
е цяла
и няма да я взривим –
ще взривим само себе си…

Остава – планетата

„Аз“ поезия за другите, стихотворен дует на всичко неслучило се днес с времето, в което би било възможно. Поезия с въпроси към самота и кървяща от честност позиция – да бъдеш отговорен към света и към себе си в него. Препокриването на лирическите образи с автора взривява лиричния поетически свят. Лирическият герой не препуска във времето. Той е част от него и същевременно живее в самота, породена не от анихилацията на Аз-а, а от неговата различност и неприспособимост. До пълното унищожение на света остава много малко време – делят ни само нашата отчужденост и нечувствителност. Светът, който не ни принадлежи, но в който ние присъстваме. И за който носим своята лична персонална отговорност да го запазим и предадем по-добър, отколкото сме го наследили от тези преди нас.
Един стих преформулира човека от обитател на планетата във функция на времето:

Пука ми –
за болното човечество,
потънало в блаженство
от невежество…
Пука ми –
за гладуващите
и за затлъстелите;
за неграмотните
и оглупелите;
за разкъсаните
тела
от война
и бедствия,
от терор
и бездействие.

Не просто „пука ми“.
Кървя.
Остава – планетата
Януари. Безкомпромисно начало – без очакване. Има утре, но има ли утрини?
Нощта ме дави
и души,
остават белези
по скритата ми кожа –
настръхнали стрели.

Нощ на сетивата

В цялата стихосбирка само̀ по себе си времето е основен метафизичен герой, а мостът е една от най-натоварените смислово метафори. По моста на времето пристъпва животът. Мостът – диалог и протегната ръка, кръвоносен съд, който сближава, напомняйки ни, че всяко препятствие може да бъде преодоляно с диалог. Мостовете са опит да надмогнем природата, да заобиколим разделението, да се приемем и да приемем света на другите:

Колко дни минаха
през мен – но станах ли мост
за бъдещите?

Мост

Са̀мо преминаващото време ли осмисля стоенето ни върху моста? И какъв тогава е смисълът да се рискува?

Думи-куршуми със заряд от чиста енергия за желаното, постигнатото и невъзможното, за справедливостта и възмездието. И въпрос – колко време ни е нужно, за да ги постигнем? И дадено ли ни е достатъчно, за да отлагаме и да не бързаме?
Минало, настояще и бъдеще. Триединство, което за физиката е едно и също. Но за поетесата Габриела Цанева, за човека, стоящ на моста на времето, движението е само път от очакваното през опита към спомена:

Съзерцаваш живота.
Ще скочиш ли в потока на времето?
Ще плуваш ли с него?
Искаш ли другия бряг?
Ще го стигнеш ли?
Ти си на мост.
Но мостът не е достатъчен.
Ти си път и посока,
която пресича времето.

Мост

В стиховете на Габриела Цанева мярка за време е мярката за човечност, критерий за допуск в нейния свят – твоята лична човешка ценностна система:
не всяко паднало през
пропастта дърво е мост –
мостът е стремеж

Мост

Февруари – поглед, вперен в очакван спомен от миналото. Начало и отправна точка. Спящ дракон и прелитаща комета. Как „мерим“ времето и кое изпълва разстоянието от „някога“ до „днес“? Колко дълго трае един миг? И за кого?
Докато в нашето измерение отминават светове, в небесния парад една комета се среща със земята веднъж на 50 000 години. Какъв ли спомен пази зелената ѝ светлина за всичко, случило се тук от времето на неандерталските ни прародители? В търсещия кометата С/2022 Е3 взор пробягват снежинките на следващите 50 хилядолетия, в които се оглежда нашето днес. 50 000 години назад във времето и чудовища в очите днес:

Чудовищата са красиви –
късове пулсираща
различност…

Чудовища

Ако трябва да отделя един единствен стих от „Зад гърба“, то безусловно това ще бъде този. Чудовища – вечните антагонисти на приспаната съвест. Неприемането им е мерило за двойния стандарт и двойния аршин, с които мерим другите по нас самите. Чудовища – чудото на всичко непонятно и непобиращо се в ука̀заната (но от кого?) и така удобна в своята правилност форма:

Да, те са смели.
И алчни са –
да трупат без задръжки
благата на ума.

Чудовища

Тогава, когато сетивата ти трептят с честотата на съвестта на човечеството, когато се ражда искрящият бунт срещу бездушието и примиреността, лавината от метафори и символи изплита мрежа от сентенции за безграничността на човешките стремежи „да търсят път /„отвъд“ и клопките на „очевидните твърдения“. Непобиращи се в рамките на общодостъпното и общоприетото, чудовищата са тези, които въстават срещу „тинята на векове невежество“:

Чудовищата се хранят със съмнения –
градят от тях пътека към звездите,
разплитат тъканта на вакуума
и връщат времето назад.

Чудовища

Българската литература рядко си позволява подобни философски полети. Габриела Цанева не само се осмелява да вплете в стиховете си научна терминология, но с годините успява да сформира около своето издание кръг от последователи, вълнуващи читателската аудитория с култ към знанието, с надскачане на време-пространството и с приемането на подобен устрем като най-обикновен факт.

В непрестанния бяг на времето, парадоксалното съчетаване на преходност и вечност смущава. Довчерашните истини са подложени на съмнение. Във вечната опозиция „ден – нощ“ светлината и тъмнината разменят местата си. Нощта „убива страховете“, които настървената паст на идващия ден поражда. А между деня и нощта, в протяжното предчувствие за събития, които променят света, чертае своята черно-бяла карта и се усмихва тъжно слънцето. С предчувствие за неизживяно и скок във времето поезията преодолява пространството и времето:

Аз днес избързах,
прескочих дългата отсечка време,
която дреме
в краката ми и предстои,
избягах
от съдбата си – щастлива.

Клетката

В пътуването към него – човека, в изстраданата и осъзната обич, в пияното „усещане за свобода“, избуява прозрението, че „пътят е многопосочен“ и ти си този, който го върви – без ненужна патетика, без хленч и самосъжаление:

***
пропилян живот –
очакването
нещо да се случи

Клетката

Кървавите букви на март изгарят стиховете. Светът е война. Сърцето на света тупти с ритъма на разрушителни изстрели и гърмежи. Земята на Украйна чернее. Пролетта настъпва, а март пристига …без мартеници:

***
мартеница
кръв
върху снега на Украйна
Мартеница, хайбун 4
Кървящ вик и отказ от приемане. Върху снега пулсира ритъмът на времето, а животът се търкулва „между вечерницата и зорницата“. Или се разбягва – от нас и заради самите нас.
Активната гражданска позиция е повече от отстояване. Тя е глад за истина:
Издуват се невроните,
пулсират,
раздират
битието,
изпълват го с мисли.
Това ли е същността?
О, да!
Невронните импулси
се разстилат –
предат дантелата
на новата ми личност,
изхвърлят я с светлинна скорост…
Разраства се,
далеч в пространството пораства…
Себичност.

Разбягване

Времето – едно несъвършено движещо се подобие на вечността, което хората се опитват да овеществят, а поетите – да възпеят. Защо ли точно сега си припомням думите на Платон, с които ни напомня, че „минало и бъдеще са видове възникващо време и като ги отнасяме към вечната същност, ние, без да забелязваме, правим грешка“ (Платон, Тимей)? Габриела Цанева размества пластове време и пространство. Търсенето на себе си е търсене на „аз“ в света около нас, което тя умело претворява в думи послания. Защото преди да „заговори“ с другите, думите изграждат вътрешния разговор с нея самата в промеждутъка на отреденото ни време тук:

търкулна се животът
между вечерницата
и зорницата

Разбягване

Времето като част от живота на човек е неизбежна част от живота като цяло. За да се справиш със „задачата живот“, нужно е да преживяваш непрекъснато цялата палитра от състояния, които той – животът ти предлага, да бъдеш във всеки негов миг и да си част от неговата непрекъснатост:

не искам да извръщам
главата си назад,
да кърша пръсти
по пропиляно всякога,
и да крещя,
че чакам кръговрати.

Ласката на вятъра

Април е „половина кръг“. Невъзможната битка на малкото с огромното, която води след себе си „разсъмване“.

Преполовен е пътят. Но къде сме ние? В центъра на вселената Габриела Цанева стои човекът и търси път, който да не води до въртене в кръг. Използваните източни форми предполагат среща с въздушен и лек израз. Вниквайки в текстовете, читателят безспорно остава изненадан и замислен от тази толкова концентрирана и мъдра в изказа си книга. На границата между поезията и прозата, хайбунът „разширява рамките на поетическата форма при максимално запазване на лирическите похвати“ (Илияна Илиева). Премисленото битие на минало и днес преминават във въпрос и укор, които кънтят и пронизват не с децибели, а със социалното си послание и с отказ от примирение: „Как да продължа, без да се спъвам в концентричните кръгове на пропадането, защото „разсъмването“ е само половината кръг, защото след него идва „смрачаването“ и кръговратът се затваря. Няма изход, защото в момента мисля само за

това, че
след поредните избори
пак в началото –
скъсан гердан
Дали скъсах кръга?!

Половината кръг, хайбун 6

През май свистят куршумите на една безсмислена война (като че ли има смислена такава):
Милиардите неутрино
продължават по пътя си –
все по-бързо летят,
все по-далеч –
увлечени
от раздуващата се плът
на умиращата ни Вселена…
Разплуващата се мъртва плът…

Сянката ми

Със силата на куршуми свистят въпроси. Кой върна времето назад? И кой забрави уроците му? Нима в Космоса не остава нито частица от нашата памет? Там, където Човекът остава „самотен атом“, втурнал се в своето пътешествие към суперпозицията на всяко събитие, в десетмерния поетичен свят на Габриела Цанева пролетта не е пролет, нито лятото – лято. И по подобие на св. Августин като краен източник и стандарт за време поетесата се обръща към душата, а не към физическия ред в света:

Тази нощ ще се срещнем
в единайстото измерение на съня,
защото сънищата са място за срещи,
ще скитаме по всичките вселенски пътища,
ти ще говориш мислите си,
аз ще ги чувам наум,
аз ще мисля думите си,
ти ще ги знаеш без звук.
Ще резонираме –
две струни в десетмерния свят,
в който липсва време…
И там, в обърнатото минало ще се намираме.

Пътеките на луната

В безпорядъка като подреденост на света долавяме бунта на свръхемоционалния, свръхсетивния творец – герой на собствената си поезия. В безвремието на своите усещания Габриела Цанева търси път и отговор дали и как подреждаме, или объркваме света със своите въпроси. И ако „Чудовищата“ бяха онези почти митични наши съвременници, осмелили се да разрушат статуквото на определения ни ред, то в „Пътеките на луната“ избухват всички онези състояния, в които човек е повече от биологична единица, преминаваща по повърхността на земната кора, която трепти с честотата на всеобщото цяло, където някога, утре и днес са едно:

Ще резонираме –
две струни в десетмерния свят,
в който липсва времето…

Пътеките на луната

В „обърнатото минало“ звучи цигулката на щурче и този звук разбива светещия монитор – проводник на случващото се тук и сега. В звуците на детството ли е скрито усещането за цялост? Или в усещането ни за изпълнен със смисъл живот? Събитията отминали ли са, или все още пътуват към нас? За да съществува светът подреден, е нужна посока:

Ти ли проби единайстото измерение?
Ти ли заби дълбоко
в плътта му стрелата на ентропията
и му даде посока?

Пътеките на луната

Посока към многомерността. Там, където всеки наш успех или провал, надежда или отстъпление, подрежда хаоса в нов ред. Безвремеви и вечен:

И сънувам –
края на времето
без думи.

Многомерност

„Убеден съм, че безпорядъкът е естественият вид на света“ – споделя в едно свое интервю Йордан Радичков. Хаосът е началото на всичко, безкрайното тъмно пространство, изпълнено с творческа сила и божествен кълн. „Но всъщност пълният безпорядък не е ли абсолютната подреденост?“ – с погледа на учен и душа на поет наблюдава и пита Габриела Цанева („Еволюция“, хайбун 7). В играта на думи между „няма я“ и „няма е“ зад гърбовете ни през скритите същности на поезията, спотаена зад заобикалящата ни привидна подреденост, наднича надеждата („Портрет“, хайбун 8). А дали ще ни докосне? Ритъмът на сърцето дава своите отговори.

„Човекът иска да подреди света, когато е неспособен да тури ред у себе си“ – продължава разсъжденията си за подредеността на Вселената приказникът от Калиманица. В „портрета на нашето Днес“ надеждата ще отвоюва своето място само ако сме готови да я допуснем да я има и да не е няма. Тогава навярно ще можем да си отговорим на въпроса:

Ако метрономът спре –
ще замръзне ли
Вселената?

Еволюция, хайбун 7

Юни – „усещане за лутане и загуба“. Заплетени в мрежата на времето, „избуяват плевели /в общественото съзнание („Усещане за лутане“, хайбун 9). Между прозата и поезията подредените в нетрадиционния за българската литература хайбун слова разгръщат протяжността на времето като форма на обществено съзнание и организация на обществото, като социален ред и опит паметта за случилото се да превърне бъдещето в минало. Там някъде – между мрежите за улавяне и мрежите за заблуда, умът и душата на мислещия човек се сблъскват със забравата на случилото се. И тази забрава поражда усещането за тотално крушение:

Промяната приключи…
И демокрацията… и… Да!
България…
Заповядайте на поредното
представление в Ада

Промяна, хайбун 10

Недоволството и гневът по безвъзвратно пропилените усилия за промяна се разкриват през мотива за отчуждението от земята, която е твой дом: „Колко дълбоко е дъното на клоаката родина!“ („Промяна“, хайбун 10.). Разместените национални стойности и неприемането на това, което се представя като „плурализъм“, съживяват актуалността на трагичния въпрос, зададен преди сто лета от Гео Милев: „Прекрасно, но що е отечество?“, а пропитият с нихилизъм отговор на Габриела Цанева, събран в обезкуражителното и тревожно-безизходно възклицание: „Бъдеще ли?! Ха!“, прокънтява не по-малко яростно от картечния лай в „Септември“.

В приказките за големи, залутано в своето безкрайно пътуване до звездите, зареяно между профанното и сакралното, кънти неосъщественото ни днес. Времето на обещанията и на желанията е отминало. Настъпило е времето на липсващата вяра и на безсловесните отговори, изпълнени с много повече мощ от виковете на площадно крещящите:

Питам златната си рибка
за трите ѝ желания:
мълчание.

Промяна, хайбун 10

Въпросът за времето е въпрос за реда в нас и за същината на социалния ред. Поезията претопява пространството и времето чрез силата на човешката душа. Проблемите, които продължават да вълнуват авторката, са за възприятието на света, фантазията и вътрешното съзнание за време. Съзнание за лична отговорност, усещане за общностна принадлежност и стремеж към справедливост отстояват своите истини в творбите на Габриела Цанева. И докато във всички социални предмети откриваме структури на времето, то теорията за времето би трябвало да е и основа за теория на властта – такава, каквато позволим да бъде с нас.

През юли абсолютното и относителното заживяват в уморените мисли на заседнал в тунелния преход кораб. В стиховете времето препуска ту напред, ту назад в някакъв свой си неравноделен такт, където фантазията измества реалността или всъщност самата тя става реалност:

последната вълна
на
вплетеното ни
съзнание
се слива
с плътта
на десетмерното пространство,
провира пипала
във тъканта
на разклоненото време
и тръгвам –
ще пътешестваш ли със мен
в мултивариантните вселени?

Заседнал кораб

Стихове – колаж от времена. И докато философията и физиката задават въпроса „Що е време?“, поезията ни запраща в едновременния ход на времената – обективни и субективни, тук и сега, човешки крайни и космически безкрайни. В стиховете на Габриела Цанева думите са тези, които имат силата да преминат през забраните, да прехвърлят невъзможното и недопустимото. Те са тези, които могат да те захвърлят във

вселена,
в която законите са други –
без симетрия
и суперсиметрия,
без еднаквост
и думи

Тунелен преход
В невъзможното, в забраненото, в търсеното време-пространство долавяме моралните принципи на позабравения „магически идеализъм“ на Новалис, в който поезия, наука, философия, изкуство, нравственост и приказна магичност образуват единството и целостта на мислещия извън рамките на очевидното човек. В сблъсъка на единици и нули, в оплетената безкрайност на невронните мрежи пробягват „неродените думи“ на любовта – такава, каквато не може да бъде:

някъде се търкалят гръмотевици,
някъде тичаш към мен

Уморените мисли

Сътворението е история за човеци. Сътвореният свят на фантазията се ръководи от своя собствена логика и поезията ни дава силата да преминем през забранения и невъзможен енергиен тунелен „скок“ във времето и пространството, дава ни правото да попитаме и поискаме да превърнем невероятното в постижимо:

Ще се изправиш ли?
Ще продължиш ли –
да щурмуваш живота ми,
да късаш цветята и детелините,
да връзваш дъга след дъжда
и да ми подаряваш облаци,
с които да стигна Луната…

Уморените мисли

В отворените бездни на невъзможното проблясва мечтата за онзи живот, който е възможно да се случи. Лирическият „аз“ се слива с безкрая, спомените метаморфозират от нещо в миналото към вечното настояще, което на свой ред се разпада през парадоксални алегории:

Някъде в бездната
между протона
и електронния ми облак
вали дъжда
на живота…

Уморените мисли

С драматургичен подход към емоцията време Габриела Цанева подрежда стъпките на времето в света около нас. В август сетивата извират, пулсират, болят с контрастите на усещането за „разтопения ад“, „огън и студ“, „пещ и изстиване“, „август и зима“. Във възела на разнопосочните измерѐния неизмерени остават човешките мисли, преодоляващи светове. Демиургът ли подрежда света, или нашата вътрешна неудовлетвореност за неслучилото се? Между зъбите от неизвървените ни пътища „хруска някакъв забравен прах“ с „вкус на безвъздушност“.

В август разцъфтяват слънчогледите на живота. Протягат ръка към онези осмелили се преди повече от сто лета да погледнат слънцето техни братя и търсят в „омрежените спомени“ завръщането на разума от безумствата на днес:

формите цъфтят
в пустинята на живота ми –
слънчогледите
на живота ми
пеят
разцъфват слънчогледите
на моята пустиня –
зелените им пръсти
пият кал,
повръщат въздух
някъде в центъра
търся
завръщане
Викът на сетивата
В „мъждукащата светлинка“ на липсващата свещ светът на фантазията преминава в свят на случващото се и макар да изглежда парадоксално, именно фантазията, въпреки своята неопределеност и произволност, се оказва възможност, скрита в „окапалите слънчогледи“ и обелените „люспи на същността“. Да свали слоевете предубеденост от себе си може само многопластов и сложен човек, търсещ „образа на утре“. Безпощадно откровено и отговорно, с цялото съзнание за предопределеност, мечтите се сгромолясват в пресъхналия кладенец на небесния безкрай:
***
изгревът в средата на август
измете Персеидите –
всички несбъднати желания

Пресъхнал кладенец

Разчетени са небесните знаци. Остава погледът, търсещ новите послания за бъдещност. Настъпило е времето на онзи благодатен септември, когато зрелостта на есента успокоява ритъма на вечно бягащото време, а всички зададени въпроси са получили своите отговори. Не така стоят нещата в стиховете от „Зад гърба“. В търсене на двете си половини продължава търсенето на целостта. Обостреното възприятие на света, вътрешното съзнание за време и поетическата фантазия откриват другата наша страна – тази на твореца, на човека съзидател, а не последовател:

***
Търся двете си
същности и намирам
третата

Пътят

Разголена до крайност сетивност за света в теб, болезнена чувствителност и усещане за беззащитна самота. Съпроводен от своя първи опитомен другар, вече 30 000 години човекът крачи по неизбродимите пътеки на своето пътешествие живот. Вечността се свежда до крачка нагоре по хълма. И ни е нужна увереност.

„… Паметта за цивилизацията е в бележките под линия“ – пише в едно от своите есета самотният пътешественик Йосиф Бродски и предупреждава: „Някоя смачкана на топка хартийка, политнала към кошчето, лесно може да бъде сбъркана с отломка от цивилизацията, особено ако сте си свалили очилата“. По този път минало, настояще и бъдеще са свързани чрез нашето въображение и преодоляват ужаса от мисълта, че нищо не е съществувало преди нас и нищо няма да остане след нас. Остава въпросът: „Какъв е светът /отвъд огледалото?“. Стихотворението „Декохерентност“ дава отговор на скитащия в безкрая на възможните паралелни вселени поетически пътешественик: „… с чат-бот /говоря за декохерентност“.

Времето и пространството като физическа граница, като територия на духа и белег от допира с други светове завладяват поетическите послания на книгата. Във всяка от творбите е закодиран спомен от минало, което не се е случило, към бъдеще, което няма как да видим като случване. Без да бъдат преднамерено стремящи се към „потискане“ на читателя с ерудиция, творбите в „Зад гърба“ стъписват със споделеното познание за света като единство от посоки, в които читателят може да намери литературни модели на времето. В изпразнените „чекмеджета на паметта“, по далчевски честно и до болка безкомпромисно, остава да отстоява правото да бъде вечно единствено словото, към което всеки извървява своя път:

***
разделно сметосъбиране –
върху синия контейнер надпис:
„купувам книги“

Епилог

„Зад гърба“ остават месеци, години, живот… Животи – моят, твоят, нашият.
Зад гърба – стихове на човек, който има смелостта да казва истината.

В очите.

 

Автор: Силва ВАСИЛЕВА