Човечността е нещо незаслужено. Като любовта и като щастието тя е дар.

Тя е устрем, внезапен изблик на умиление, което не може да бездейства, тя е бяг към пострадалия, без значение какво ще се случи с теб, тя е спасение навреме, а не намерение да спасиш, ако можеш и когато можеш. Тя е жест на мигновена лудост, който би задържал на земята нечий живот, тя е протегната ръка, която те издърпва от ада. Тя е чудо на доброто и винаги е жертва.

Човечността е, когато другият се ражда в сърцето ти.

Човечността е, когато е спасение.

Но защо и в най-малките прояви на човечността ние сме на кръстопът?

Хвърляме върху каещия се пред нас неговата стара духовна дрипа. Само ние можем да го помилваме, а му отказваме тази милувка. За нас той си остава длъжник. Изпитваме фино презрение към слабостта му.

Извръщаме глава от грозния просяк, отвратени от неговото падение. Но защо веднага след като сме го отминали, нещо в нас започва да горчи и заговаря едно закъсняло гласче? Двайсет стотинки не биха ни ощетили, но ще бъде ограбено нашето достойнство – самочувствието, че превъзхождаме просяка само защото не сме на неговото място.

А за човечността никога няма място, тя е добродетелта на разменените места – Бог, който става роб; цар, който става монах; учител, който става ученик; родител, който става дете; господар, който става слуга. За човечността няма и време. Като всяко чудо тя е кратката намеса на вечността в настоящето, отмененото в един божествен миг ежедневно време – този миг, в който една човешка душа е постъпила богоподобно.

Никой не иска от нас да бъдем светци на прошката като свети Дионисий Закинтос или свети Фока. Деликатната мяра на човечността е вътре в нас и тя е небесна мяра. Всеки път, когато вътре в себе си сме на кръстопътя между милостта към другия и достойнството на егото си, тази небесна мяра проговаря. Кръстопътят е между възможната за нас и невъзможната за нас човечност.

Големият кръстопът – между това да измъчваме Бог или това да сме с Него – е направен от малките ни кръстопътчета, на които заставаме, когато фината ни духовна везна се наклони неправилно към земята.

И стрелките ѝ потреперят от студения полъх на нашия егоизъм.

Какво да кажем за топлинката на поощрението, за която също ни свиди – кръстопътчето между една малка словесна щедрост и нейното премълчаване? Сериозното съображение, че другият ще се покачи на главата ми, отменя взаимната топлина, която може да вдъхновява и двете души, да очовечава отношенията им.

Човечността е кръстопът, докато още не се е родило в нас решението коя от двете посоки да изберем – докато е неродена. Когато се роди, тя е недвусмислено вълшебство. Съвсем завършенo.

Да останем с духовните дрънкулки на фалшивия си авторитет или с болезненото прозрение за собствената си нищета – това е важният кръстопът, свързан с уникалния ни кръстен път, с автентичния ни кръст. Защото само опознавайки собствената си нищета, можем да почувстваме другия човечно. Да разберем, че сме едно от лицата на погнусата, че сме като всички. Когато е нужно, да сме човечни и към самите себе си – да си простим, че сме несъвършени. За тези от нас, които сa перфекционисти, това е трудна задача, почти непосилно изпитание, което удължава престоя на духовния кръстопът. Забавя развитието на нашата човечност.

Кръстопът няма само за Бог.

Божествената човечност е различна от човешката човечност. Христос е съвършено човечен, човекът е несъвършено човечен. Божествената човечност е безкрайна любов. Човешката – светъл духовен пунктир от мигове на себенадмогване.

Човечността е съдба (твърде човешка дума!) единствено за Иисус. Неговото земно име означава Спасител.

Христовата човечност е любов към грешниците, уродливите, прокажените, сакатите, блудниците, бесноватите, престъпниците – лицата на погнусата. Изоставените от гнусливия свят. Тези, за които няма кой да се помоли. Иисус, Когото ние отхвърляме, събира в Светата Си Душа всички, които са отблъскващи. А ние прогонваме от себе си единствения идеален Човек. По думите на свети Максим Изповедник „Бог ни обича като лудо влюбен. Всеки път след като сме Го изоставили, щом Го помолим, Той ни прощава и ни приема отново”.

Голготата Му е Човечност в нейното абсолютно проявление. Съвършена Жертва, която побеждава смъртта. Последната молитва на разпнатата Човечност е да бъдат пощадени Нейните убийци.

Когато четем евангелията, разбираме, че Христос не е искал да пороби хората чрез чудесата на човечността Си. Неговата любов е безкористна, за разлика от нашата, която е лицеприятна. Той обича огрешената личност не защото би коленичила в нозете Му да Ги умие – както бихме я обичали ние, които се гнусим от другите, но не искаме те да се гнусят от нас.

Човечност или погнуса? Пред безобразната болест на другия ние инстинктивно се отдръпваме. Болният ни е чужд. Грозотата на болестта – физическа или духовна – е невидима за Бог и светците, за Лекарите. Видимо е само страданието на човека. Ние спираме на кръстопътя пред тази грозота, изпълнени със страх и лишени от въображението на Любовта. За нас човечността се оказва непосилна творческа задача.

Днес човечеството обича идеите, а не хората, но докъде ще ни доведе кръстопътят човек – идея? До фарисейската симпатия към съботата, която е по-важна от Бог? За да бъдат живи любимите им идеи, хората са способни да погубват други хора, които обичат други идеи. Тези, които въздигат в свой идол идеята, ѝ позволяват да ги превърне в духовни убийци, дори ако това е идеята за човечността. „Буквата убива, Духът животвори.” – казва Светата Книга.

Абстрактна или жива човечност?

Светът ни е преизпълнен с образи, които ни поставят на кръстопът, защото са имитация на човечност. От висотата на кабинетите се вижда само безкрайното море на безликото човечество, а в тях има модел на абстрактен човек, направен от най-леките материали – лицемерна човечност, фалшиви идеи, пожертвана хартия. За нас истинската човечност все повече се превръща в чужд език. Словото стана компютърно. Разговаряме с машините като с хора и говорът ни е безчовечен както към хората. Даваме на компютъра команди като на „приятел”, от когото ще бъдем доволни, ако той ги изпълни. Невъзможността за разговор е нещо трагично. Там, където е тя, човечността агонизира.

Независимо дали си измъчван, или рискуваш, за да спасиш, жертвата е духовен код на човечността. В измеренията на човечността жертвата е винаги победител. Нейната върховна смисленост я прави неоценима.

Кръстопътят е в двоящото се сърце, което още не е открило Пътя.

За почти всички нас човечността е кръстопът, а за тези, за които е кръст, тя е съдба. Светците, тези „обикновени хора”, които са сред нас, носят човечността не само като свой кръст, но и като късче от рая. Човечността им е свръхестествено явление, тя ги прави богоподобни. Чрез жертвата те побеждават себе си. И борбата им е велика, защото превъзхожда човешката природа.

 

Автор: Мария ДИМИЕВА

* Есето е отличено с втора награда от Международния литературен конкурс „Изящното перо – 2021”, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго и предназначен за българите от целия свят и е част от книгата “Кокичета за Бог” (2023).