По пътя вървях
Пред мене
на земята кръжеше
сянка на орел
Погледнах към небето –
нямаше орел
Откъм моята дясна страна
пристъпваше царствено
сянка на лъв
а отляво пълзеше
сянка на змия
Но нямаше наоколо
ни лъв ни змия
Обърнах се –
неотлъчно ме следваше
сянка на ангел
Но никъде ангел не видях
Озърнах се –
нямах своя сянка
В гърдите ми гореше
Слънце
без да ме изгаря
Автор: Роман КИСЬОВ
Снимка: личен архив
Магьосани, и влюбени, и доверчиви, в Незнайното ни води всеки път – стареещи деца, по чувства – юноши, многопътни, многоверни, в плът… Мозайката на този пъстър свят е в земното око един огромен ирис, побрал Прочетете повече…
Тя не беше любов, пожелала да има отплата. Беше вричане в камък. Във изгрев. В течаща вода. Беше хляб, който расне в утробния мрак на земята, за да бъде пожънат и стрит до почти белота. Прочетете повече…
Днес и всеки следващ ден тръгваме да търсим нещо в един безкрай, който упорито си мислим, че познаваме и управляваме. Липсва овладяната мъдрост на спомените, а напират преизпълнените желания на надеждите. Промушват се многобройните притеснителни усмивки, Прочетете повече…