Една предвечна
тишина
в клетките ми съмна.
Прастара светлина
потече и обгърна
всичко.
А всичкото бях аз
и бях
несъществуваща.
Отвъд ума и думите
се случвах –
в етера:
летях и греех
и живеех
светеща.
Прастара светлина
събрана
в малка точица
разля подобно океан
дълбоката ми същност –
ЛЮБОВТА.
Автор: Жени КОСТАДИНОВА
* Снимка: личен архив
* Текстът е част от книгата “МААРА“, изд. Литературен кръг “Смисъл”, 2020.
когато автобусът закъснява тя започва да чете Рембо. томчето е колкото дланта ѝ, капелата му хвърля сянка, не виждам нищо от очите, но мога сляпо да се закълна, че бръчките по бузите и устните се Прочетете повече…
На 10 октомври 2022 година Драматичният театър в Габрово ще отбележи 77 години от първото си професионално театрално представление, което е и началото на историята на театъра в града. През 1945 г. първата премиера на Прочетете повече…
Първият учебен ден е празник, който ние българите, а може би и не само ние, свързваме с първите наши учители. И разбира се, в това няма нищо странно и неестествено. Обикновено в такива дни усещаме Прочетете повече…