В метрото, в чакалнята, в обедната почивка, в минутите преди сън – писателите ползват всяка вратичка в ежедневието, за да достигнат до своите читатели. Но дори и тогава мисълта на четящия е впримчена някъде между непоносимите сметки и онзи изпуснат в офиса срок. Какво ли е необходимо, за да се отвлече вътрешния взор от задушаващите отговорности към необятната красота на заобикалящия свят?

Един по-различен подход към читателя. Това е първото впечатление от „Мансарда“, „Муза“ и „Бял ден“ – стихосбирките на Любка Томова – Фогт. Три малки книги, три просторни галерии.

Още преди срещата с първите стихове се забелязва сблъсъка на две реалности: цветния свят на стихосбирката срещу сивото ежендевие. Кориците, пропити с багри до степен, в която неволно оглеждаш пръстите си за полепнала боя, сякаш не търпят еднообразието в живота на модерния човек. Те му крещят с цветове, притеглят уморения му поглед и го карат да ги разгърне като ненужни дрехи, пречещи на интимното да се случи.

И все пак, достатъчно ли е това да разкрие поне частица от световния блясък? Разбира се, че не.

Затова малки картини и закачливи колажи, някак небрежно накацали по страниците започват да танцуват с думите около тях в ритъма на поезията. Стиховете избухват в душата в пожар, чиято искра е била толкова ярка, че се е наложило да премигнеш, за да не те ослепи. Осъзнал какво се е случило, отваряш отново очи, но вече с повече от онази пареща живина, която се разлива в доскоро угасващия от преумора поглед.

Танцът между изкуствата продължава като картина и стих взаимно се допълват. Очите се местят от буква към цвят, само за да научат, че едното придава смисъл на другото. Постепенно стихотворенията поемат водеща роля. Онова позабравено в гърдите дете се буди изпод бръчките, издълбани от изкуствено насадени отговорности и се заиграва с кучето, розата и снежинките.

„Мокри следи по плочника на двора,

в коритото – сапунена дъга.

Две бели ризки съхнат на простора.

Две ангелски крила.“

 

Внезапно обедната почивка свършва. Или автобусът пристига. Сивото се сгромолясва в съзнанието в опит да изтрие впечатлението.

Моментът на истината настъпва. Успяха ли думите да докоснат читателя? Какво ли се върти в ума му в часовете след като е принуден да затвори цветните корици?

Отговорът е прост – върти се сапунена дъга.

Иде ред на следващата пауза от надбягването с натоварения ден. Наистина ли беше толкова интересно словото на фрау Томова, пита се човек и колебливо отваря галериите с думи.

„Вдишвай ме и ме издишвай“.

За миг колебанието се изпарява. Червена рокля, коктейл и прехапани устни. Копнежът става непоносим. Вече сред стиховете се разхожда не дете, а истинска жена. Чувствата ѝ са сезони, преливащи един в друг. Стихии редуват лудост и тъга, жажда и ласка, светлина и мрак. А в периферията на вихрещите се рима и цвят наднича завистливият поглед на непозналия поезия човек – нелепо осъждащ със своите собственоръчно оковани зад гърба криле.

Любка Томова – Фогт сама илюстрира стихосбирките си. Читателят среща творец, чиито рамки на картините са отеснели. Затова четката ѝ се е превърнала в рима, за да обогати платното ѝ повече сетива. И докато рисуването не познава ограниченията на езика, е впечатляващо, че живеещата от 1994 година в Германия българка е съхранила родната си реч и я ползва с подобна вещина:

„Гледам наоколо. Чужда реч. Зима.

Чужда реч думам и аз самата,

а на площада родните цигани,

свирят неистово.

До небесата!“

Остава надеждата, че подхранвана от корените си и разперила криле по света, поетесата-художник ще продължи да ни радва с изящното си творчество. А кой знае: може другия път да видим изцяло нов вид изкуство, плод на таланта ѝ. Дотогава дано повече като нея ни разкажат за подобен разговор:

„- А какво през живота си сътвори?

– Две, три книжки и две, три картини.

– И светът със тях омилостиви?

– Аз не знам, но по-малко тежи ми.“

 

Автор: Димитър ЖЕЛЕВ