Събудих се като раздирана от тежък махмурлук. Не знаех къде се намирам и ми бяха необходими няколко минути да се осъзная, макар че по-добре да не бях. Мрънках постоянно, че исках да знам какво се случва, но когато спомените от последните събития ме заляха подобно на скъсана язовирна стена, почти се огънах под напора им.

В мое оправдание, бая материал се беше случил и имаше много за преглъщане. Имах две сестри и баба, които трябваше да срещна днес. Не бързах да си играя на щастлива фамилна идилия с тях, защото усещах мозъка си като изпържен от електрошок.

Надигнах се на лакти в леглото, заслушана в тупурдията, идваща от долния етаж. Явно това ме беше събудило в 9 часа, както установих след бърза справка с часовника върху нощното шкафче. О, бях спала осемнадесет часа! Снощи след целувката на Арън почти се срутих в ръцете му и го захраних с още поводи за злорадстване. Ревах до откат и горкият се принуди да ме пренесе до леглото, но трябваше да му го призная, понесе геройски истерията ми. Перфектно, няма що. Определено щях да го избягвам. Ако бях разбрала правилно вчера, днес имаше празник и ми се отдаваше идеалната възможност за това.

Отметнах завивките и тръгнах да търся банята, докато мислено си съставях план за деня:

– Избягвай Арън;

– Не задавай въпроси за миналото, за да не си доизпечеш мозъка. Изчакай с тях поне до утре;

– Наблюдавай и създавай впечатления;

– Помоли някой тук да ти услужи с телефон, за да се обадиш на Айви, защото твоят няма покритие;

– Отдай се на празника, защото когато седмицата свърши, се връщаш обратно в другия свят.

Списъкът ми се струваше доста добър, така че вървях и си се хилех самичка. За страничен наблюдател щях да изглеждам в най-добрия случай странна, че да не кажа симпатично глупавичка. Като взех предвид живота си през последните два дни, реших да не обръщам внимание на незначителни подробности.

Покрай мен като ураган премина забързаната Тея, облечена в дебела черна рокля с везано елече и шарена престилка. Обърна се, когато регистрира присъствието ми, а тежката ѝ плитка се разлюля красиво в унисон с полите ѝ.

– О, извинявай! Закъснявам и съм се заплеснала, та те видях със закъснение.

– Ъъъ, добре. За къде закъсняваш и не ти ли е топло в тази рокля? Прилича ми на вълна.

– Защото е вълна – засмя се, а звукът се разнесе като хиляди звънчета из стаята. – Това е родопска носия, облякла съм я заради празника. Искаш ли да участваш?

– О, ами добре. Какво трябва да направя?

Ентусиазмът ѝ беше силно заразителен, а и преди малко си обещах да опитам от всичко, което би ме спряло да си заслужа намордник и усмирителна риза.

– Чудесно, много се радвам! Първо ще те облечем в носия и ще те закичим с китка. Днес е Тодоровден и е един от любимите ми празници, защото е много весело, а също така имам и имен ден.

– Честит имен ден тогава – ухилих се в унисон с нея, когато ме задърпа към стаята си.

– Хайде да те приготвим, че подковите са готови и скоро ще хукваме, за да не изстинат.

– Какво е готово?

– Днес по обичай има програма, която да изпълним. Първо ще тичаме по къщите и ще черпим хората с домашна питка, омесена под формата на подкова, за да са здрави конете. После ще отидем на църква, за да са здрави хората, а след нея ще бекаме с грах, за да са плодородни земята, жените и мъжете. И после следва любимата ми част – вечерта ще се съберем на центъра на селото при църквата. Тогава ще извием хоро и ще пеем заедно, за да е весела годината. Много ще ти хареса, повярвай ми. – Може би щеше да откъсне ръката до рамото ми като боен сувенир, ако не подтичвах доброволно след нея, докато писукаше захласнато.

От добродушното ѝ бъбрене ми се замая главата и се считах за късметлийка, когато ми позволи да мина през банята преди да ме облече като клукла Барби. Сплете косата ми на рибена кост и закичи червена роза зад ухото ми. Гримът ми се състоеше от зелени сенки и червено червило, за да може с бялата си кожа да почетем трибагреника върху лицата си.

Очаквах неприятна тежест, последвана от предизвикващо сърбеж боцкане, когато навлякох носията, но такова не последва. Вече облечена с долната риза, сякаш се пренесох в едни други времена. Вълнението ме накара да треперя вътрешно, макар външно да вибрираше само гласът ми.

Тея ми подаде бяла кърпичка, обсипана със златисти пайети, които нарече пендари, за да я закача на колана си, докато ми навличаше шарени чорапи с везани по тях цветя.

– Тичай към кухнята – нареди през рамо и самата тя хукна в бяг, преди да завържа напълно цървулите си.

Впуснах се подире ѝ, без да задавам въпроси, защото нямах нищо против да се уча в движение. Исках да изпразня облекчаващо главата си. Грабнахме бързо кожените дисаги, пълни с ароматен хляб и изтичахме на улицата. Там облечени в носии мъже бяха застанали пред входовете на домовете си и свиреха на странен бял инструмент. Заковах се хипнотизирана на място, а около краката си образувах прашна димна завеса. Челюстта ми зейна без съзнателното ми позволение. Ситни тръпки плъзнаха по цялото ми тяло.

– Това е гайда и цял ден ще я слушаш. Хайде, не спирай да тичаш, докато не си раздадеш питките – подвикваше Лидия, докато се отдалечаваше от мен. Спираше само за малко до нечия врата, колкото да подаде подкова на стопаните.

Нозете ми добиха собствен живот, когато се разпръснахме, за да обхванем всички посоки. Не се бяхме наговаряли, но някак от само себе си не остана необходена пътека, на която да не беше подаден хляб.

Смеех се в захлас в ритъма на гайдите, но не беше от истерия. Бях в чиста еуфория. Усещах вятъра върху лицето си, плитката тупкаща леко по гърба ми. Отмервах всяка своя стъпка, която скоро заприлича на танц.

– Ръченицата ти е в кръвта, моме – подвикна усмихнат старец.

Не разбрах думите, но допирът на сбръчканите дядови длани с моите, когато подавах питката… Боже, усетих ги като уютен дом.

Стигнах края на дългата улица, когато торбата ми се изпразни и затичах с всички сили към къщата на сестрите си, както ме беше инструктирала Алтея. Цървулите бяха достатъчно тънки, за да усещам всяка неравност по пътя си, но странно, изобщо не чувствах дискомфорт. Отворих със замах вратата и влетях като хала в силните ръце на Идън. Въпросът какво правеше той тук се мерна за секунди из главата ми, преди да приема облекчено, че не се нуждаех от отговора му точно сега.

– Ехааааа! – Очите му се разшириха от почуда, но бързо маската на съжалението изскочи върху лицето му. – Ем, толкова много съжалявам!

– Недей, моля те, имам нужда от таймаут, така че ще съм ти ядосана отново чак утре – заклатих бясно глава. – Дойде ми в повече, разбираш ли? Даже няма и да те питам защо си тук, понеже не мога да понеса повече изненади.

– Добре, а какво си облякла?

– Всичко ще ти разкажа, но трябва да тръгваме към църквата, за да не изпуснем другите.

– Какво да изпуснем?

– Хей, странниците, хайде да закусите, че след малко отиваме към църквата пък вие не сте яли. – Лицето на момичето, което ни набута някакво навито на руло тесто, ми се стори познато, но името ѝ се губеше в мъглата от нови запознанства. – Яжте баницата в движение, докато е топла и да не изгубите темпото, че днес има много за правене, та всичко иска бързане.

С Ид се спогледахме като другарчета, които нямат търпение да се включат в колективната беля и ухилени до уши, хукнахме след девойчето. Беше ми трудно да следя ситуацията, докато ядох новата си любима храна (честно, бях толкова погълната от баницата, че ми идеше да стена, докато дъвча). Но успях да не се изгубя в разговорите на групичката ни, която бъбреше ту на английски, ту на български. В лудницата забелязах странните погледи между Тея и Идън. Бяха почти като живо същество между нас, докато осезаемо се мятаха като изгубена на сушата риба ту от единия, ту от другия. Добре, това се очертаваше като интересно събитие, но реших да не дълбая. Засега.

Иконописите в църквата така напълниха очите ми, че дори при богатото си дар слово, нямаше как да ги опиша, защото щях да ги омаловажа с думите си. Литургията беше прекрасна. Не разбирах превода, но усещах значението по самите вибрации, които сякаш извираха от отеца. Тържествено припяваше словата си и ме разтърсваше из основи.

Смирено наведох глава, когато стигна до мен и ме напръска със светена вода от сребърен кръст, закичен с китка здравец. Приех я тихичко и прошепнах „Амин!” в хор с останалите присъстващи. Безмълвно благодарих за студените капки, смесили се с плача ми, защото можех да се преструвам, че са просто солена вода. Не ги приемах точно като сълзи. Имах усещането, че не плача, а се пречиствам. Изхвърлих всяка мръсотия от душата си.

Поех спокоен дъх чак когато се върнахме обратно у дома и разбрах, че предстоеше обяд. От сутринта се отдадохме изцяло на едно лудо препускане и това ни беше първата почивка. Уви, за компенсация на масата седеше и Арън, който ме дебнеше обвинително. Мазна усмивчица разчупи леко перфектната линия на устата му, когато само с очи ми напомни „Знам какво се опитваш да направиш, но няма да ти се получи”. Ръката му се вдигна до гердана от грах на врата му и демонстративно разтърка едно от зрънцата между пръстите си.

Пльоснах се върху първия свободен стол възможно най-далече от него и плъзнах поглед към двата края на дълга почти колкото цялата стая маса. Непозната баба мина и пусна по няколко зрънца грах в протегнатите шепи на всеки един от нас. Не можах да се сетя какво ми беше казала Тея за този ритуал, но се надявах, че не ми ги даваха с очакването да спя върху тях.

– Сега трябва ли да ги изядем? – прошепна Идън, силно наклонен към мен от лявата ми страна. Изглеждаше наистина объркан.

– Да, трябва да ги изядеш. Баба Мартина ги е нарекла за здраве и благоденствие. – Тея се наведе през мен от дясната ми страна, като почти облъхна Ид с дъха си в процеса.

– Извинете, искате ли да се преместя и да седнете един до друг? – Стана ми искрено неудобно от близката им среща точно пред лицето ми.

– Не, защо? – Гласовете им се сляха в едно и извикаха пакостливи усмивки върху лицата им.

– Защото имам чувството, че още малко и ще участвам в групова целувка. – Отдръпнах се леко назад, за да видят как сбръчках гнусливо носа си.

– О, ами има едно свободно място до Арън…

– Я дай една целувчица! – Лигаво издадох устни напред първо към него, а след това и към смеещата се Тея.

– Олеле, ядосахме бабата!

– Никого не сме ядосали, глупчо.

– Кълне нещо и ни замеря с грах, на теб на спокойна ли ти прилича? – Възмути се Идън.

– Не ни замеря и не кълне, обичаят е символичен. Това е нашата баба, Емили. – Погледна за момент към мен, за да види реакцията ми, а после се обърна отново към Ид. – Моли се здраве и берекет да сполетят всички хора и добитъка им. – Засмях се почти насила, за да прикрия объркването си и побързах да натъпча грахчетата в устата си.

– Предателка – сбута ме с лакът Идън, решил, че се смея на него. Сковах се леко, но запазих една измъчена усмивка върху лицето си.

Господи, нацупен по този начин, най-добрият ми приятел силно напомняше за брат си. Погледът ми залепна върху пухкавите му устни. Определено нямах нужда от това. Добре че шумно стържене от краката на стол по фаянса откъсна вниманието ми, защото ситуацията ставаше извратена на толкова много нива, че даже ме беше срам да си го помисля. „Добре че” ли казах?

Всички девойки станаха от масата и някак церемониално преметнаха граховите гердани около вратовете на някой момък. С кокетно полюшване на бедра се върнаха по местата си. Беше толкова красиво, когато и мъжете се изправиха в отговор и последваха жеста им. Отидоха да им поднесат по една бяла роза, която да замести червената в косите им. На свой ред момичетата извикаха тръпки по цялата ми кожа, когато запяха акапелно на няколко гласа изключително красива песен.

– Това се нарича бекане*. Неомъжената мома един вид „заплюва” някой ерген и го обявява за свой. Ако той ѝ върне подарък, всички други жени трябва да го считат за обрекъл се само на нея.

– А песента? – Продължавах да гледам като опиянена как мъжете се навеждат, за да целунат избраниците си по челата, докато пеят.

– Българска народна песен е. Казва се „Вечерай, Радо”…

Тея не спираше да говори, но вече не слушах обясненията ѝ. С ужас проследих как Арън се изправя, въртейки бяла роза между пръстите си . В цялото ми тяло затанцуваха искри, когато тръгна с уверена крачка към мен.

Заклатих бавно глава. Опитах се да му кажа, че не знаех какво правя вчера и спокойно можеше да се смята за свободен мъж, но думите така и не напуснаха гърлото ми. Издърпа стола ми за облегалката, завъртя ме към себе си все едно е детска игра и падна на едно коляно пред мен. Дишането ми се учести с поне двадесет единици в минута, докато бавно приближи лице към моето и плъзна цветето зад ухото ми, за да замести старото.

– Да бъде – прошепна точно срещу устните ми, преди буквално да приеме въздуха ми в дробовете си.

Последното, което регистрира съзнанието ми беше лекото подухване, когато върна нежна струйка към мен. Жадно приех така необходимия ми кислород, но вече беше късно. След миг настана тъмнина.

 

*Родопски обичай, изпълняван на Тодоровден. Най-възрастната жена в семейството (стопанката на дома) раздава на всички, намиращи се под покрива ѝ, по няколко зърна грах, наричайки за благоденствие. След това хвърля една шепа и над главите им, наричайки за здраве на челядта и добитъка. Момите дават на избраниците си гердани от грах, нанизани предния ден, а те в отговор трябва да им поднесат дар, за да има равновесие в двойката.

 

Автор: О. Б. Х.

* Откъс от книгата “Счупената кукла” на О. Б. Х.