Мартин Ръждашки: Търсете връзката с културата, защото тя осмисля живота

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Мартин Ръждашки е роден през 1984 г. в Габрово. Завършил е Националната Априловска гимназия през 2003 г. Съдбата го отвежда в Ню Йорк, където се дипломира като бакалавър по Актьорско майсторство за драматичен театър в Колежа Брокпорт. През 2010 г. завършва „Културология“ в Софийски университет „Климент Охридски“. Учи една година във факултета по Социология на Сорбоната по програма „Еразъм“. През 2018 г. завършва магистратурата си по Културология в Потсдамския университет. Днес живее в Берлин. Той е син на известния художник-карикатурист Николай Ръждашки, който си отиде от живота преди 12 години.

 

Мирела Костадинова:  Г-н Ръждашки, поводът да Ви поканя за този разговор е паметта на баща Ви – големият габровски художник и карикатурист Николай Ръждашки. Как си го спомняте?

Мартин Ръждашки: Неспокойна душа. Сантиментален. Мъж с дълбоки вътрешни конфликти, които останаха неразрешени. Самотен в търсенията си – приличаше на екстроверт, но беше замислен и непроницаем. Изкуството беше начинът му да изрази онова, което премълчаваше. Беше интересен събеседник.

 

Мирела Костадинова: В паметта ми се възраждат мигове, в които Ви водеше като дете за ръка по габровските улици и в редакцията на вестник „Габровски новини“. Разкажете ни спомени с него?

Мартин Ръждашки: Спомените ми с баща ми са свързани с детството ми и по-малко с юношеството ми – много изложби, вестникарски редакции, рисуване на паусова хартия, седнал до него в Проектантската, вечери в Клуба на дейците на културата, водеше ме в кино „Янтра“. Най-хубавите ми спомени са вечерите вкъщи – майка ми, баща ми и сестра ми имаха интересни приятели, хора със същност – журналисти, философи, лекари, художници и аз обожавах невръстнo да слушам разговорите им. Имал съм дълги и вълнуващи диалози за изкуство с татко. У дома имаше много албуми с репродукции – картини, които досега помня как са белязали въображението ми. Например изпитвах голям страх от портретите на Рембранд. Разнежвах се, почти момичешки, пред Фрагонар. От Грузия донесе записи на църковни мъжки хорове – помня мистериозните нощи, в които ги слушахме с приятели. Беше превърнал вестибюла ни в ателие, в дъното на което беше чертожната му маса. Миризмите на терпентин, хаосът от инструменти и материали – дори малката пластика е тежък физически труд. Благодарен съм на него и на майка ми, че са ми помогнали и са ме провикирали да развия вътрешен живот от много ранна възраст – без него бих бил изгубен като възрастен.

 

Мирела Костадинова: Кое е онова нещо в изкуството му,  което остава незабравимо за Вас?

Мартин Ръждашки: Баща ми беше архитект, карикатурист, художник и скулптор. Най-много харесвам пластиките му – в тях има хумор и свобода, въображение в обработката на разнообразни материали – татко имаше талант за пластичните възможности на материята. В тях изразът му е най-чист и най-безболезнено обвързан с образа. Картините му бяха емоционално обременени и за мен останаха неразбрани – все си мислех, че като колорист се опитва насила да ползва ярки, екстровертни цветове, а според мен силата му беше в една по-мрачна, замърсена палитра. Не си го е позволил докрай. Харесвах шаржовете и карикатурите му – не предизвикваха гърлен смях, но бяха смешни по особен начин.

 

Мирела Костадинова: В кои музеи и галерии днес могат да се видят негови творби?

Мартин Ръждашки: Татко си отиде внезапно и творчеството му остана пръснато изключително хаотично. Част от произведенията му останаха в семейството ни, други са разхвърляни между депа на галерии, знам за две в Лил и Марбея, които работиха с него, без следа негови картини и скулптури се намират в частни колекции. Домът на хумора и сатирата съхранява неговия архив.

 

Мирела Костадинова: Бихте ли издали каталог с негови карикатури? Днес те могат да се видят само в старите вестници…

Мартин Ръждашки: Нямам такъв план. Карикатурата днес е подменена от gif-а и от анимираната й форма – meme-тата. Може би след време архаичността й би ми станала по-интересна.

 

Мирела Костадинова: Спомням си на изложба през 90-те години един негов стол с чекмедже, великолепна работа. Какви, бяха посланията му като творец?

Мартин Ръждашки: Не смея и не желая да говоря от негово име. Всяка творба на изящните изкуства живее с мълчанието си и именно в него тя е интересна. Помня този стол. Играл съм си с чекмеджетата му.

 

Мирела Костадинова: Как искате да остане името на Николай Ръждашки в историята на Габрово?

Мартин Ръждашки: Ръж. Така го наричаха всички, никога по малко име. Този псевдоним, с който подписваше картините си и карикатурите си, е красноречив  за образа му в очите на колеги и приятели.

 

Мирела Костадинова: Вие живеете в Берлин. Какво ново около Мартин Ръждашки?

Мартин Ръждашки: Преди две години завърших първия си късометражен документален филм „Къща до езерото“ за реставрацията на Дома на Ванзейската Конференция. Бях развълнуван от вещественото присъствие на миналото в настоящето – в тази вила, в покрайнините на Берлин, е подписан документът, който поставя оперативното начало по финалното решение – Холокостът. Режисурата и сценарият са мои, кинематографията е на ирландския оператор Бенджамин Джоунс. От началото на 2020 г. работя върху второто си произведение. Когато има резултат, ще споделя.

 

Мирела Костадинова: Как живее един габровец в немската столица?

Мартин Ръждашки: Преди броени дни навърших 10 години в Берлин. В задържането ми толкова дълго тук има голяма доза инерция, без да искам да подценя таланта на този град да ми задържа вниманието и любопитството. Живея интересно, наситено, обграден съм от съмишленици, сродни души, хора с идеи и въображение. Хората правят Берлин и заради тях тръгването ми все се отлага.

 

Мирела Костадинова: Кои са онези места, които посещавате с удоволствие?

Мартин Ръждашки: Филхармонията на Шарун и Художествената галерия са любимите ми места, там се връщам често. Постоянно търся нови – последно открих къщата Лемке на Мийс ван дер Рое в Лихтенберг, квартал на източен Берлин – ранно произведение както на архитекта, така и на международния стил в архитектурата. Градината на къщата е отворена целодневно и мечтая да имам време да се върна там за един цял следобед.

 

Мирела Костадинова: На какво Ви научи немската култура?

Мартин Ръждашки: На подреденост, на дисциплина. Бях много хаотичен и тук се обрах, концентрирах се. Трудно ми беше да я обикна тази тежка немска култура, отне години. Сега съм й много благодарен – тя няма съблазънта на католическите култури, които са много по-пищни и екстравагантни, но с търпение красотата й става видима и пленителна. Поети, философи и композитори – това са били немците в златните си моменти. Немският е един бароков език – в неговата архитектура лексиката е масивна, а лекотата идва от орнамента на синтаксиса. Години постоянство ме доведоха до любовта към езика на Рилке и Кестнер.

 

Мирела Костадинова: Преди Берлин, живяхте известно време в Париж. Каква е същностната разликата между немската и френската култура?

Мартин Ръждашки: Париж и Берлин са контрастни градове. Париж е град, обсебен от миналото, Берлин е футуристичен. Париж е затворен, провинциален в парижкостта си, Берлин е разграден двор, световен град. Берлинчанин се става мигновено, защото Берлин е състояние на духа – жажда за свобода, толерантност, космополитност, фантазия. Парижанин се става изключително трудно – кодексът, френското „savoir faire“ – познанието как се правят нещата се овладява сложно и бавно. Париж е град на триумфа, на две империи, на абсолютната монархия – видимо зашеметяващ и задължаващ. Берлин е съсипан, бомбардиран, разрушен, разцепен на две, впоследствие невъзможно зашит – болката, празните места, травмите са навсякъде, но именно те движат тази ненаситна жажда за свобода. Париж е консервативен, Берлин е пънк.

 

Мирела Костадинова: С какво ще запомните магичния Париж?

Мартин Ръждашки: Париж за мен е глас. Глас, който говори на френски език. Това е Париж – френският език. Никога не съм бил по-щастлив да говоря, да общувам, да се изразявам, както по времето, докато живеех там. Няма друга култура като френската и друг град като Париж, които да са толкова вманиачено свързани с езика. Само Франция има Френската академия – институция, която от създаването си през 17 в. от Кардинал Ришельо се занимава с употребата, богатството, развитието и прецизността на френския език. До днес не мога да преживея тръгването си от Париж и съм останал  ежедневно вкопчен в езика му, за да запазя илюзията си, че все още му принадлежа.

Мирела Костадинова: С какви мисли се завръщате в Габрово? Как го виждате днес?

Мартин Ръждашки: Габрово ме трогва винаги. Разбира се, имам носталгия най-вече по Габрово от детството ми – от началото на 90-те, когато ми се струваше пълно с интересни личности – приятелите на семейството ми. Обичам Априловска гимназия, моето училище – учителите ми бяха разкошни, приятелствата ми от там са живи и до днес! Години на порив, макар да си спомням натрапчивото желание да си тръгна. Човек не става емигрант, човек се ражда емигрант – вярвам в това. Приятелите ми, които сега живеят в Габрово, са доказателство, че градът все още е дом на изключително интелигентни и талантливи хора – музиканти, актьори, скулптори, визуални артисти, преводачи. Покланям се пред трудния им избор и отдадеността им към изкуството в нашите нелеки, габровски обстоятелства. Натъжава ме обезлюдеността по улиците – но съм наясно, че и аз съм част от проблема, и аз съм си тръгнал. Историята е циклично време, нали така? Ренесанс винаги е възможен.

 

Мирела Костадинова: Какво ще кажете на близките и приятелите си в родния град? Ще се завърнете ли някой ден, за да живеете в Габрово?

Мартин Ръждашки: С близките и приятелите ми в Габрово съм в личен контакт. На непознатите габровци желая, предвид трудния момент от пандемията, здраве. А когато здравето е съхранено – имаме разкошен драматичен и куклен театър, камерен оркестър, Дом на хумора и сатирата, галерии, кино. Търсете връзката с културата, защото тя осмисля живота. За завръщане не знам. Аз винаги мисля само за заминавания. Роден чужденец.

 

Автор на интервюто: Мирела КОСТАДИНОВА

TetraDkaTa