Поет

Издълбах ли твоето име на облак
с длетото на поглед?

Хоризонт изорах ли без полет,
преследвайки птици?

Скрих ли зеници в бяла пшеница?
Търсих ли мака последен след дъжд?

Спрях ли няколко влака
с развети коси за семафор?

Окосих ли стръмни ливади веднъж?
Ще виждам ли права всички зори?

И има много несрета след всеки баир.
Спирам да бъда в рима и ред.

И нека ме чакаш отново с моя ответ!
Тука съм още. В живота съм.
Дишащ поет.

 

Апостроф

Да не загина обута в пантофи
пред един телевизор, излизам.
Яхния от боб оставям да къкри.
Хващам синура влажен край кър.

Джанките зреят, има случаен невен.

Пълно е тук с аромат апострофен.
Спирам до кълн и вехнещо цвете.
Подобен на блясък е острият трън.
За сън от мечти са всички звезди.

Да се върна нейде оставих да свети.

 

Барок

С плитки еленови стъпки,
с тръпки на падащи листи,
с набъбнали розови пъпки,
пътеките нови и вехти
простора открехват.

Забравих да взема доспехите.

С обичната пазена фуста,
чувайки няколко гусли,
косата рязко оплела,
теб те преследвам
до твоя предел.

Ловецът жертвата дал е. И взел.

 

Сетива

Когато ти след малко години –
в цвят от всичките хиляди;
когато вече няма да острят комини,
защото през тази планета
комета премина в пустини,
планини, океан, самотна гора’
когато ти и аз ще бъдем в други тела,
когато ще тръгваш
в третото утро на всеки от твоите дни,
тогава пак ще ме видиш.

Тогава пак ще познаеш, че мене ме има.

За тебе изгравян в първото слънце.
В светло от трите до трето стоя.
После за теб съм една от луните.
Вкусът ще намираш
с пръсти на трета ръка.
Сетивата,
които светът е объркал,
ще сложиш на място.
Ще гледаш накрая с уши,
ще чуваш с очите.
Ще пипаш по мирис.
Уханен е ирисът в тясно.

Тогава, пак ще узная,
че в диво все ще ме има
…с пясък.

Никакво време

Полунощното синьо прокапа.
Локви засъхват до лепкавомрачно –
под моята права възглавница.
Рязко зад нея си пъхнах лакътя.
Напипах здравец и знаци.
Увертюра изсвири ми влакът.
Светулки миришат на жито и мента.
Календарът откъснал е страница.
Как ще го хапя! Вселенското време!
Не виждам си жило и вените!
А брулят ме някакви рошави чухала.
Отговарям, на всеки,
че всичко съм чула.

 

Автор: Нели СЕЛИМСКА

* Из “Начупено време”, 2014, Издателство “Лени – Ан”