Наскоро излезе от печат  поетичната книга на Георги Славов “Човек е сам и човек е само” (изд. “Симолини 94”). Редактор е Денис Олегов, а художник – Симеон Цинцарски.

Георги Славов е роден на 20 юни 1998 г. в София. Завършва 32 СУ “Св. Климент Охридски”. Студент в Софийски университет, специалност „Английска филология“. Работи като журналист. Автор на стихосбирките „И това ще мине…“ и “Звездопадение”. Публикуван в Нова социална поезия, Нова асоциална поезия, e-lit, Литературен свят, Стихи.ру и други. Председател на литературен клуб “Отвъд кориците”. Два пъти е публикуван в „Успелите“, има номинации от конкурсите „Лирични гласове“ и „Нова любовна поезия“, лауреат в студентския конкурс „Всичко е любов“. Част е от антологията на „Нова асоциална поезия“. През 2020 г. печели конкурса за поетичен превод „проф. Владимир Филипов“.

Превеждан е на английски, руски, сръбски, босненски, испански, португалски и френски. Свири на китара, бас, барабани. Превежда от английски и френски.

 

„Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.“
Създаден си като прирастък и следа.
Вместо да оставяш път по пясъка, само хвърляш пясък ти по пътя.
Други поети населяват бордюрите на времето и
загубите на влюбилите се в мен създания.
Какво се случва всъщност в тълпата? Какво представя ужасът на сцената?
Ако мога, ще опитам пак.
Тази жена, която се е стиснала в дланите си, сякаш пази континента си от населители.
Какво ще ми разкаже, ако пожелая да говорим?
Колесниците в небето са ръждясали и прахообразни, сецнати катакомби станаха поетите, защото не усещат полъха на вечното и споделят само с немощните.
Братя, родени от липсата на покрив в жарката пустиня, всъщност не са достатъчни и за приятели.
Неумиращите сънища произвеждат смъртни революции.
Нека бъде иронията останала без определение и висш кошмар на всеки автор – да се погледне като огледало в света, който е „реален, но не съществува“.
Интелектуалното превъзходство се случва само когато хората се слушат. Щом човек е потиснат, то тогава той е и чут.
Вместо да оставяш път по пясъка, само хвърляш пясък ти по пътя.

 

Демокрация на тъгата

И сякаш не е била досега случката,
която навести ме в този момент.
Аз съществувам и наистина скучно
от мене се ражда последният ден.
Не съм го заслужил, не съм го създал.
(той ми беше дарен отнякъде сякаш).
Аз съществувам – единствен олтар.
Аз съм ковчегът и похлупакът.
Колко жени тука са плакали,
където аз чувствах средата животна
и на кого от мъртвите са помахали,
щом завинаги били са самотни?
Съчувствам на неслучилите се неща
и усещам случващите се провали.
Прилича на мигла сякаш вечерта,
чието падение бяхме начертали.
От останките навън на тъмното
рисувам с мълчание крепост.
Изкуството остана си несбъднато –
да си умрял поне веднъж през вековете.

Миглата:

това е краят на нещата –
пясък в дланите на суетата.

 

От устата на лъва натам
отеснява ни ловът и заприличва повече на
срам, а дори да беше кратка
болката на дишащите и диханието от болка,
щяхме вместо да сме захапани, да сме захапка.

А отвъд има стена и фолио от минзухари,
и поле пълно с поети без китари.

Но аз не вярвам колкото себе си,
и не сричам на хората обратни слова,
че има истинност във всичко това.

Затова понякога се чувствам единствен,
без да има в мене ни едно цяло единство.

Завършил съм защита от битуване
в школа за несбъднати науки.
Притежавам всички грешки и пътувам,
изпуснат в океана на наслуката.

Как е леглото тази вечер?
Като ковчег, но не толкова удобно.