Любовта, за която говорим все по-рядко – Михаела Александрова
Значима част от съвременните поп-култура и реалност ни черпят щедро със своите разбирания за „любовни отношения“: време на бързите забивки и кратките връзки; издигане в култ на това да си пожелан физически; музикални видеоклипове със съдържание близко до порно – и то в различни стилове и съчетание между половете (които вече са повече от два); книги, сериали и филми с фетишизиране на насилници и серийни убийци; различни предизвикателства в социалните мрежи – коя ще си друса, върти и суче задните части по-добре от останалите и ще натрупа повече реакции; все по-широко разпространение на “pick-up artist” културата (основно свеждаща отношенията с жените и самите жени до сходни „алгоритми“, на които просто трябва да „хванеш цаката“); все по-широко разпространение на полигамния и полиаморния тип взаимоотношения; приемане като геройство ти да си „бил шута“, да си надцакал и/или прецакал другия във връзката; все по-честите примери за разбити семейства – братя и сестри от различни родители, размиване на понятието за „вкъщи“, превръщането на последното дори във вълнуващ тренд (на т.нар. blended families).
За някои хора подобни тенденции са необходим етап от себеопознаването, за други – начин на живот. За някои – осъзнат избор заради безспорни негови предимства, за други – носене по течението. За всеки от случаите има причини – понякога сходни, понякога напълно специфични за житейския път на даден човек. Вникването в причините е важно, но този текст не е се занимава с това. Нито целта е да се посява семето на осъдителността – да съдиш (също разбираемo човешко) е да поставяш прът в колелото на живота.
Този текст съществува с единственото намерение да бъде едно място повече, където се говори за Любовта по друг начин. Начин, който може да не е модерен и cool, но заслужава да бъде помнен и живян. Любовта, при която: жената е достатъчно силна, за да бъде нежна; мъжът – достатъчно силен, за да бъде слаб пред нежността; и двамата – достатъчно смели, за да бъдат честни; любовта, която е пролет – кара душата да цъфти; любовта, която закриля и позволява да бъде закриляна; която се грижи и оставя да бъде обгрижена; която доверява и се доверява; която умее да отстъпи търпеливо, но и да встъпи решително; която дава крила, но и гнездо; която подлага на изпитания, но награждава с познание; която умее да вижда, не само да гледа; да слуша, не само да чува; да усеща, без дори да докосва; любовта, която не се страхува да разбере и да прости; любовта, чрез която винаги има какво още да откриеш в душата на другия; любовта, която намира начин да бъде; която признава; която съпътства; която ражда; която изпраща; която посреща; която остава, дори да си тръгнеш.
И макар в този случай да говорим повече за Любовта сама по себе си – Тя оживява чрез проявлението си в нас. Хубаво е да си го припомняме – Любовта не е просто „нещо там“. Тя може да бъде теб и ти да бъдеш Нея. Вярно – майсторство, за което вероятно и цял живот не стига. Но имаш цял живот да опитваш. Дори и да не се води cool.
А ако си извадил късмета да израстваш в майсторството наред със свое либе, то както пее песента: ти безценен камък носиш и си верен чак до гроба.
* Снимка: Стоян Атанасов
