Действие I (Ревю за Madonna) – Симеон Аспарухов
След като се завъртях няколко пъти в тясното пространство на стъклената врата, успях да изляза от нея, избутан от тежестта ѝ, и залитайки напред, пристъпих неуверено по-навътре. Страхувах се, че всъщност съм пристигнал на точното място най-накрая. Не се осмелявах да разгледам мащабите, да вдигна глава нагоре и да посрещна електрическите сталактити, надвиснали като зъбери над мен. Всичко в мен сякаш се бунтуваше срещу това, което трябваше да се случи след минути. Няколко мига до най-желаното, до срещата с Артиста. Озъбих се на препускащите безконтролно в мозъка ми безсмислени и противоречащи си тези. Опитах се да откопчая най-горното копче на ризата си, което да остане незабелязано под стегнатия възел на нелепата вратовръзка, която бях избрал, за да блесна. Копчето отхвърча толкова бързо и изчезна почти веднага, че сякаш това действие не беше част от реалността. Така или иначе никой нямаше да разбере, че нещо липсва. Все пак тръгнах в някаква посока, която ми се струваше правилна. Напред! Навсякъде беше неестествено светло, толкова блестящо, че за миг почувствах вина спрямо всички незапалени лампи в най-бедните къщи навсякъде по света. Светлината провокира срам и заради спомена за отдавна изгладената ми риза, вече безобразно обсипана с неприлични гънки, скрита под неудобния блейзер, номер под подходящия за мен. Защо трябваше да се докарвам така нелепо? Кой изобщо щеше да отбележи старанието ми и единствените ми скъпи дрехи точно сега, точно тази вечер? Може би единствено ослепителния крясък на безбройните полилеи, строени по конец и примигващи срещу нахалството ми да не откриват сянка нито пред мен, нито зад мен. Толкова много бяха, че стесняваха до абсолютен минимум отражението ми в пода или стените, сякаш изобщо не присъствах. Но в огледалата, плавно следящи всяко мое движение, откривах уродливостта на всяка мимическа бръчка и дори неотронена сълза. Озовал се бях в детектор на лъжата, дисекция на собствените ми реакции срещу истината… Боже мили, в какво се бях забъркал? Можех ли да се обърна рязко и да изтичам краткото разстояние наобратно и да се върна отново при онзи вмирисан шофьор на черното такси, който ме докара със скорост подобна на японски влак на автопилот? Не можех да преживея това, в никакъв случай. Все пак бях дошъл отдалеч, пропътувал хиляди километри заради представлението на Madame X и нищо друго не представляваше приоритет, че даже и пречка вече. Пред очите ми се издигаше далечния втори етаж, издигащ се в невъобразими метри над първия, където стоях не съвсем изправен, а приведен и очакващ нещо неприятно. Единствено огромното стълбище, започващо широко и стесняващо се някъде, където не стигах с обикновено зрение, ме караше да разсъждам логично и да предполагам, че ще се изкача нагоре. Поех неуверено, не дочувайки звука на собствените си стъпки, потъващи дълбоко с всяка нова крачка в тъмночервено кадифе. Усещах как ме наблюдаваха изкуствените очи на усмихнатите гипсови, заслепяващо бели ангели, накацали по стените под необятния таван, паралелно издигащ се със стълбището, хванати за ръце, водещи до огромно лоби. Тук вече усетих как коленете ми се предават – тъмночервеното кадифе, стелещо се в хиляди метри от небето до земята, тежащо колкото поне един последен дъх, колкото удивлението пред съвършеното, изпълваше всеки сантиметър от мегаструктурата. А небето беше в залата! Изпълнило пространството между светлините, летящите ангели, арфите и стрелите в прегръдките им. Не можех обаче да установя кое е истинско и кое не. Почувствах се прегърнат буквално. Не от ръце, не от хиляди ръце, а от тиха, почти недоловима в първия момент, мелодия от несъществуващо пиано. Бях повален от пронизващата мистика на това място и от растящото в мен напрежение, разбиващи ритъма на движението ми сред всичките гигантски послания. Озовах се в салона. А там ме очакваха. Почти веднага, зад мен, усетих повея на вратите, които се плъзнаха безшумно ръб до ръб. Някой затвори и ме блъсна. „ – Побързай!“ – прозвуча като шепот, като шум от криле. Все по-зашеметен и не различаващ обектите около себе си, потърсих стол, за да седна. Тук имаше хиляди! Затъвах все по-надолу в тъмночервеното кадифе, насилвах се да повдигам краката си, за да продължа. Не исках да падна, не исках всичко да свърши, преди да е започнало. Колко пъти в живота си не успявах да поставя желанията си и сбъдванията им едно до друго? Хиляди пъти, повече от столовете, които бяха празни. Къде бяха хората, къде бяха другите? „ – Къде са другите?“ Отпуснах се в най-близкото кресло – също тъмночервено. Помислих си за кръвта… Ред 14! В 14 юни. Съвпаденията нарочни ли бяха или си въобразявах, това шега ли беше, защо всичко напомняше за преминаване от реалност в тленност, за призрачност? Огледах се – нямаше никого. Нито въздух беше останал, не знаех какво да очаквам, щях ли да успея да задържа ритъма на дъха си докрая? Сложих пенснето пред очите си, което открих в десния си джоб, обърсах с ръкав влагата по челото и страните си. Светлите цветове на тъканта бяха потъмнели. От мен течеше тъмночервено, но нямах необходимите секунди, за да разбера точно този детайл, преди да се събера в нормален пулс, чуждите силни ръце се стовариха отново върху мен. Потънах толкова назад, че изчезнах. Невидим. Музиката запали сцената.
https://www.youtube.com/playlist?list=OLAK5uy_niC4kf9TcghNl9IF-58zYvM2CMnDb7FyA