Стъпала до Мила (ревю за Мила Роберт) – Симеон Аспарухов
Не споменаваш всички стилове музика, които предпочиташ и те оформят като истински меломан. Може да не си всичко друго, но определено си герой от „Вещи в занаята” (ако помним този филм изобщо), но не правиш магии, а слушаш музика томително. И все жаден за нея ходиш. Демек предпочиташ да ти правят магии и е излишна препратката към кинолентата, но пък заглавието е толкова точно, колкото ти се иска да е. Омагьосване с музика, до умора, причиняваща разболявания, но винаги с добър изход. Винаги. Музиката е като стъпала – изкачваш всяко следващо, когато обаче си готов да го изкачиш. И говориш за причинно-следствени връзки, не за друго. Когато си малък слушаш каквото слушат родителите ти, техните приятели и каквото пуснат по радиото. Еле пък ако растеш в края на ХХ-ти век. Сред многообразието на утвърдили се и прохождащи течения, намираш онези, които приютяваш в Walkman-а си. Срещаш необичайното темпо в построяването на революционното и недолюбвано reggae, до което всички се домогват и докосват, само и единствено край морския плаж (или играеш волейбол, или изпадаш в транс, танцувайки) и при първи забивки. На една определена възраст безапелационно ги вкарваш в съдържимото на „космически забивки“. И никой не може да не се съгласи. После Боб Марли, приятели и последователи не ва́жат. В града дъни диско, подскача се в дискотеки и просто си вървежен с шушляк и официален чифт мокасини. Хубаво, лошо няма.
Лошото е в порастването. Уви, но пък то носи още и още. Защо да е лошо тогава? Излизаш от контекста, от времето на съвременниците си, след кратък спор със себе си, и завеждаш всичките си сетива в по-авангардни места, в които ако повечето присъстват, за да пият до премала, ти отиваш, просто защото ще пускат dub. И защото не ти се занимава с Coco Jamboo! Колко примамливо, а? И наистина се оказва такова, но е и повече. Часове светлини в тъмното, в абсолютно съвършен унисон с бийт, които заедно и поотделно допълнително насичат и набраздяват веществото ти под черепната кутия. Или се влюбваш, или намразваш звука. Влюбваш се, разбира се! Минава времето, бързо, излита направо. Влюбвал си се толкова много пъти в толкова много и различни неща, че почти не си сигурен романтичен или деспотичен тип си в теста от последния „Клуб 15“, но не това е пътеводната ти светлина. Дърпаш напред, продължаваш със стъпалата, светът пак се е завъртял, казват, в грешна посока, защото всичко е електрическо, защото вече не се правела оная музика, дето ни стапяше сърцата. А за какво да го ползваш това стопено сърце? И не се казва електрическа, а електронна, и не е сама – тя варира от-до, има стотин думички, които се съдържат в нея, но ги запазваш за друг анонс, защото ще се наложи да извадиш всяка от тях в бележка под черта. Светлините се увеличават, ритъмът налага подчинението на тялото ти напълно неусетно, и най-важното – не против волята ти. Или там, на което залагаш най-много и си го сложил като девиз в лексикона на най-готиното момиче в даскалото.
Стъпваш на следващото. Стъпало. Слушаш, не разбираш, пак слушаш и още повече не разбираш, отнякъде е долетяло ново словосъчетание за нов жанр, а не разбираш върху кое пада акцентът и решаваш да не делиш спойката, а да приемаш цялостно. Попфолк. Уау! Наричан още чалга или етнопоп, за по-ядосаните е обикновена чалга, а за по-чувствителните – предпочиташ силно да го разграничиш от съдържанието на другото словосъчетание, а именно етнопоп. Добре де. Ама защо така обикновеното римуване в „никой не може да гали косите ти както аз, запомни/никой не може да гледа в очите ти, както аз, ти разбери“ не просто те изнасилва, но не ти дава покой до момента, в който се предаваш и едни други светлини и ритми изсипват пред теб цял друг свят, който тържествува пред неподготвената ти психика и ти трябва да вземеш решение дали да останеш или дали да се изнесеш с най-необходимото – една четка за зъби – чак в друга държава.
Оставаш. Тук ще изкачваш стълбищата (си). Не само че оставаш – харесваш. Защото във всяко нещо се съдържа и друго нещо, и не всяко нещо притежава само профил. Има и анфас. Минимум 2D e. Ези и тура. Хоп, още едно стъпало. Събираш, отхвърляш, триеш, запазваш. Не само музика. И гръм, и тишина; и черно, и бяло; и любови, и раздели… Порастваш. Но винаги с мелодия. Е, ако си меломан. Затова нищо не би следвало да се подлага на критика с обвинение. Щом го има, значи трябва да се вади максимума от него. Простичка максима. Ако знаеш как, ще го направиш, ако нямаш арсенала – подминаваш, плюеш, кориш, кълнеш… и прочее, ама утрепваш само себе си с тия излишества. Другите играят, ама не по твоята свирка. Стъпваш на следващото. Стъпало в съвсем българското звучене. Ровиш и изравяш своите безценни открития. Радваш се на преплитането на рок с поп, на модерно с автентично, на влияние с талант, на креативност с посредственост… и какви ли не алтернативни варианти. Но музика е имало, има и ще има. Радваш се, че и теб те има, защото следиш как и накъде отиват работите. Не е вярно, че едно време било така, а сега – онака. Винаги, винаги има златна рибка, златни яйца, златни деца. На по-горно стъпало в твоята стълбица се е качила Мила. Със златните коси. С голям хъс, труд и умения, палитра с пълна гама цветове и немалко лудост. Цитираш я: „Аз съм ходещ парадокс, който има нужда да се изразява. Най-неадекватната малка пикла.“ Харесваш я. Защо я има обаче? За да покаже, че пътят на реге, дъб, електронна музика и попфолк може да е с коловози, които са толкова успоредни, че никога да не се докоснат, но и за да покаже, че точно това не е последната заповед. А предпоследна – като в казармата.
Точно Мила сглобява всичко в едно и такава колаборативност носи риск да изпаднеш в някое кошмарно състояние и пак да сочиш с пръст – не на това, не на онова. Ама стига вече бе! Музиката е по-голяма от нас. Точка. Щото ние я създаваме. Децата трябва да надминават родителите си, за да стигнат до по-голям залък, а той да попадне у следващите деца. Мила е точно такъв голям залък. Не за всяка уста. Особено мръсната, дето бълва опасни и вулгарни думи. Тя е подарък за онези, които разбират музиката, без да строят диапазон от 1 до 6 и да ти искат бележника, за да се изкажат винаги писмено, че да остане констатацията и да спънеш ученика. Тук той липсва, научил се и още ще се учи. А на теб ти харесва, че „никой не може да гали косите ти както аз, запомни/никой не може да гледа в очите ти, както аз, ти разбери“ излиза от зоната на изнасилването, казано с положителна конотация, щото нали се предаде и писа отличен на певеца (и знаеш всичките му хитове). И ти е приповдигнато, че една мила Мила ти е забила шамар, от който световъртежът идва като панацея. И просто искаш да благодариш на момичето. Но и някак съжаляваш, че това не се е случило преди двайсет години, за да демонстрираш по най-непристоен, но адекватен на младостта ти, начин, за това колко много харесваш тази песен.
И пак се връщаш в регето – там, в темпо 4/4 е играта с „подвикване и отговор“. Мила Роберт те повика. Ти си отговорът. Мерси! Че развърза причинно-следствените връзки и даде своя отговор. Нищо, че други типове те изпревариха.
Let the music play! Забавлявайте се!
https://www.youtube.com/playlist?list=PLOWRbKKtyP9U0unS5y4cn6wt8OSzy69fo
