История с очакван край (ревю за книгата “Солени молекули” от Калоян Христов) – Симеон Аспарухов
Когато едно момче идва с първите дъждовни капки, за да потърси момичето в напева на синигера и я открива в липовите аромати, значи е пролет. С милувка започва всичко. Светът, животът, любовта. Градът оживява и започва да се ослушва за света. А светът превръща покривите, первазите, стрехите, пейките и уличните лампи в свидетели на щастието, разменено между очи със „солени молекули“. Когато едно момче поднася шепи пълни с дюни и бриз, значи има момиче, което го обича и лятото е само нюанс. Лятото е любов. Водопад от най-мокри чувства. Когато едно момче копнее по едно момиче се превръща в наниз от морски вълни, които при всеки подарен му поглед нежно милват страните ѝ. Когато на възглавницата играе само слънчево зайче, а щъркелите си вземат сбогом с гнездата, значи е есен. С дълги дъждовни релси, бездомни кучета и спомен за детски хвърчила. Част от календара остава в миналото, а навън вече мирише на студ. Когато едно момче вижда своите стъпки пред себе си, а едно момиче се отразява в погледите на другите, значи вече е зима. Зима в града, зима в сърцето. Нея я няма. Само гълъбите зимуват по двойки.
Накрая остава въздишката за едно слънчево зайче, последния трамвай и стария кей. Няколко печени кестени в джоба топлят измръзналите пръсти. Но отново е януарско утро и отново носи обещание на всяко момче, че ще открие своето момиче. За да обича. С милувка започва всичко. И със „солени молекули“ в едни очи. И в още едни.
