Ревю за книгата “В залеза свети мрак“ от Десислава Славова – Симеон Аспарухов
Десислава Славова избира най-мъчната арена, за да сподели историята на своята героиня – лабиринта на градските улици. За този театър билети не се продават, отдавна са свършили. Съдбата е онази, която ни среща, разминава ни, губим се един в друг, един от друг… Обичаме се на една ръка разстояние, но утоляваме жаждата си другаде, отдалечавайки се на километри от извора. В любовта редуваме хаос и порядък, разменяйки ролите на ангелите и на дявола. Човечеството страда от пристрастяване към изкушения, осъзнавайки, че точно те пишат края. Сблъсъците със собствените ни демони са онези най-лични моменти, в които не носим маски. Грехът е молитва наум, удоволствието е боязън, човешкото докосване – гърмеж.
Непълнотата в присъствието, липсващите думи в езика, с който се търсим, премълчаните откази и съгласия рисуват непознат портрет на любимия, който, вместо да изхвърлим при сътресение, можем да използваме „като еднопосочен билет за никъде“. Точно там, където е другият, където са разпознаваеми всички символи от „азбуката на любовта“. Нашето някъде, в което отчуждението е преодолимо, любовта е възможна, „душата е дом без входна врата“, а всяка прошка е излишна, защото в този театър играят двама, по-силни от спомена един за друг, чертаещи завоите в лабиринта на живота днес. За да не се разделят между залеза и изгрева.
