Последно писмо към ТЕБ – Олга Клисурова
Спомням си как с теб се мъчехме да вървим в сихрон. Беше много трудно, винаги единият се опитваше да задава темпото. Винаги някой избързваше, а другият се опитваше да го настигне. За момент сякаш хващахме крачката, но после отново я изтървахме, искайки да наложим своя ход.
Във всичко бяхме така. Борбата за надмощие беше основната движеща сила в отношенията ни. Сякаш най-важното нещо беше да си покажем кой е по-силния, по-могъщия.
Обичахме ли се? Да. Харесвахме ли се? Не. Със сигурност – не. Толкова бяхме вглъбени в това да сме „отгоре”, че убивахме дори и малките мигове, в който горяхме заедно.
Сексът, сексът също беше вечна война,оставяща ни без дъх. Да, беше невероятен. Беше животински, засмукваше ни със страшна сила. Забравяхме кой сме, защо сме. Оргазмите бяха многобройни и разтърсващи, идващи и заливащи ни. Телата ни бяха потни, изтощени и треперещи. Но желането за надмощие и тук не ни напускаше. Ако за миг усетихме, че някой има власт над другия, се опитвахме да „обърнем резултата”.
Беше безумна връзка. Беше луда любов, от която нямаше как да излезем цели и невредими. Разкъсвахме плътта си, обезкървявахме сърцата си, унищожавахме се с всяка минута. В един момент телата ни не издържаха, а душите ни се предадоха. Тръгнахме си един от друг полумъртви и със сърца разбити на хиляди парченца.
Мислех, че никога няма да мога да събера своето отново. Че то никога няма да може да потръпне от присъствието на друг човек. И бях права. Повече от година хората влизаха и излизаха от живота ми без да усетя то да променя дори и за миг ритъма си на биене. Бях празна, опустошена. С никого не си позволих да вървя заедно. Имаше ли смисъл, щом дори с теб не можехме да вървим в едно темпо? Как можеше това да се случи с друг…
Не знам как той се появи в живота ми. А може би винаги е бил там, а аз не бях го забелязвала. Докато една вечер, не го хванах под ръка. Вървяхме дълго и говорихме. Говорихме за какво ли не. Забравих за крачките, за мислите си, за теб… Вървяхме все едно бяхме само АЗ и ТОЙ в целия свят и в този момент разбрах – вече те няма в сърцето ми. Не знам кога и как, но ти вече не беше в живота ми и това ме накара да се почувствам свободна и щастлива. Усетих, че отново възвръщам цялостта си, че отново дишам, без да се интересувам дали и ти дишаш същия въздух като мен. Разбрах, че ти вече си само мое минало. Усмихнах се и погледнах към него. Той също се усмихваше.
– Знаеш ли, през цялото време вървим с една крачка, без никой от нас да прави усилие затова. Не ми се беше случвало досега. – каза той.
Последнах надолу към краката ни и видях, че и двамата изнасяме едновременно левия си крак напред…
* Текстът е част от книгата “Цвят от глухарче”, редактор: Мира Балдаранова, художник: Милен Вълчев, комп. оформление: Елена Йорданова. Издат. СНЦ “Пътуващите книги на Стара Загора”, 2018
* Повече за книгата “Цвят от глухарче” може да откриете ТУК.
* Снимка: личен архив
