Сутрин пусках радиото, за да слушам новините, докато се бръсна, защото иначе хич не обичах това занимание. Така де – досадно е. Ако не пускаш по едно ухо, къде какво става по света, си е чиста загуба на време.

Веднага след новините по националния ефир, обръщах на локална радиопрограма, защото се интересувам какво става в нашата околия. Всичко не можеш да следиш. Наоколо обаче е добре да знаеш как са нещата. Така де… да имаш представа.

Не си спомням кога точно забелязах връзката, нито пък откъде ми дойде тази подозрително налудничава мисъл, но вече не можех да се откъсна от нея. Как да ви кажа… брадата ми не е много гъста, нито пък расте бързо. Понякога ме домързява или просто не ми се занимава с нея. Искам да кажа, че пропускам бръсненето. Често. Иначе новините ги слушам всеки ден. И някак постепенно се напаснаха нещата.

Не, не може да е точно така, още не ми се вярва, но мисълта вече е в главата ми. Върти се над година. Или аз нещо… или… не знам. Ще разкажа, а вие преценете що за щуротия е това… с новините и бръсненето де… аз направо изтръпвам.

Та забелязах, че като се бръсна сутрин, после, през деня, става някакво произшествие. Ама не какво да е – ами с жертви! Да бе, съвсем сериозно. Даже се зачудих откъде накъде ще ми хрумне това, ама то вече беше влязла в главата ми щуротията. Работата е там, че взех неволно да се заслушвам в предаванията и да чакам с нетърпение дали ще позная, че се е случило нещо лошо. Ако съм се бръснал предния ден – винаги на другия казваха по радиото, че е имало голяма катастрофа, взривило се хале, някакви момчетии са се удавили в реката – всякакви такива. Веднъж дори край града падна самолет… ей, луда работа. Просто да се чудиш.

И си викам – откачаш, момче! Какви са тия шантавите неща, дето си ги въобразяваш! И какво точно си мислиш?

Е, тогава започна историята.

Защото ми хрумна да проверя, а кой дявол ме накара и защо въобще ми се завъртяха тия неща в мозъка – нямам никаква идея.

Четири дни не се бръснах – слушах радиото и всичко беше ок.

После брадата ме засърбя, знаете как е… и аз хванах самобръсначката. А на другата сутрин чух, че през нощта е имало престрелка в съседния квартал и няколко човека са загинали, а десетина са в критично състояние. Полицията разследвала случая и засега нямало да правят официално изявление.

Някак не бях убеден, че е съвпадение.

За всеки случай, пак пропуснах бръсненето – този път цяла седмица.

Нищо не се случи. В града беше спокойно. А мен нещо ме караше да се чувствам извратено и неловко. Защото брадата ме сърбеше. Ама и под черепа ме сърбеше. Да, точно като сърбел беше шантавата мисъл!

Накрая не издържах, пък и си казах, че това са глупости. Обръснах се.

На другия ден чух, че на някакъв строеж цялото скеле рухнало и на всичко отгоре затиснало преми­на­ващи граждани, при което…

Протегнах се и спрях радиото.

Погледнах се в огледалото.

Не изглеждах добре.

Нямам предвид физически.

Сещате се.

 

По-нататък тая история продължи все така, само дето хората загиваха по различни начини. Е, нямаше как да кажа на някого. Това нямаше смисъл да си го причинявам – ясно ми бе какво ще стане. Нито ми се слушаше подигравателен смях, нито исках да ме гледат като откачалка или пък още по-лошо – със съжаление и „разбиране за проблема ми“.

Не, и на доктор не исках да ходя. Да – такъв доктор, за какъвто си мислите. Да ми набутат разни хапчета, да се упражняват върху мен и да стана като ходеща празноглава кукла, натъпкана с лекарства. Не, благодаря, по-добре да се обръсна, поне да не ме сърби.

На другата сутрин чух – натровили някакви деца в детското отделение в болницата – объркали хапчетата, още при производителя…

Вече не можех да не мисля за това, което става. В смисъл, то и преди си го мислех, ама от време на време – като хрумване и после – като за странно съвпадение, в което много не вярвах. Сега беше друго. Аз не можех да не мисля за това. Само то ми беше в главата. Направо изтикваше всички останали мисли от заледения ми и затрупан със страховит скреж мозък като зловещ снегорин.

Е, на другата сутрин това казаха – снегорин подбрал паднал и затрупан в снега пияница и така го помлял…

Порязах се.

Да, като чух това, си спомних за образа на снегорина в мислите ми от предния ден и трепнах така, че дори свръх­ сигурната самобръсначка, която ползвам, успя да ме пореже. Не съм убеден, че и с вас нямаше да се случи нещо подобно. Само си го представете. Кошмарно е!

 

Е, сега вече не знам как да ви го разкажа по-нататък.

Защото кошмарът изглежда едва сега започваше. И пак не знам откъде ми идваха тия странни мисли в главата, че да свързвам всичко с моето пусто бръснене.

Стана земетресение.

На другия ден. След като се порязах.

Да, съвсем истинско – няколко труса, нищо кой-знае какво – само няколко напукани стени и доста стреснати граждани. И все пак…

Каква е връзката ли?

Е… някак си го помислих… глождеше ме… човешко е… като ти се загнезди в главата и те изкушава… и накрая… ами… след два дни не издържах и пак се порязах – тоя път нарочно… и да… точно така – пак стана земетресение.

Съвсем сериозно. На мен въобще не ми е до смях. Сякаш се бях превърнал в някаква вуду-кукла на собствения си град. Без майтап – това ми мина през ума. А по-добре да не бе минавало…

Намериха някакъв скитник намушкан, ножовете стър­чали от него – „като вуду-кукла“ – каза репортерът, май се опитваше да направи сензация от случая или просто за да могат радиослушателите да си го представят добре.

После няколко дни всичко си беше наред.

Нормално, не се бях бръснал… пък и вече не смеех. А как исках да се обръсна… и как ме дразнеше брадата. Обаче го измислих – за по-сигурно, омотах лицето си с бинт – заприличах на оня – невидимия. Легнах и не мръднах почти цял ден. Дори спах така.

На другата сутрин това, което чух по радиото, ме отказа от стратегията. Нов, забележете, „невидим“ вирус повалял гражданите и само за ден пред болниците се извили километрични опашки. Очаквало се да обявят епидемия…

Махнах бинта от лицето си.

То и с него ме сърбеше.

Не я обявиха – епидемията – вирусът сам изчезнал, пробите от болните се оказали нормални, отделни пациенти имали грип, но това не обяснявало вчерашния хаос пред болниците, съобщиха сутринта по новините.

Аз си го обяснявах… ама сега имах друг проблем – трябваше да се обръсна. Не издържах. Отстрани изглежда лесно, но сякаш някой отвътре ме подтикваше да хвана само­бръсначката и да се захвана… хм, с погубването на невинни хора. А аз, естествено, не го исках. Освен това продължавах да не искам да вярвам в налудничавите си наблюдения. Но пък винаги имаше съвпадения.

Нямате идея какво ми коства да се сдържам цяла година, да оставя брадата си до тази дължина… и да търпя сърбежа. Не, като стана по-дълга, тя не спря да ме сърби. Не схванах­ те ли, че не е обикновена, не е като на другите, че нещо не е наред с нея.

Никой не може да си го представи.

Търпението.

Сърбежът.

Минутите, които твърде бавно стават часове.

 

Сега искам да Ви се извиня, ако сте от моя град и се случи нещо лошо с вас, защото просто не мога… разберете ме… не издържам вече… ако искате ми се смейте, ако искате ме обвинявайте, наречете ме луд или убиец заради всичко, което се случва – все едно – аз повече не мога… наистина не мога, отивам да се обръсна. Брадата ме сърби, както ме сърбеше през цялото време да разкажа или да напиша това, за да го прочете някой. И поне малко да ми олекне. Ще съм щастлив да греша и да разсеете съмненията ми. Но съм все по-сигурен, че няма грешка. Та, ако сте от моя град… дано ви се размине. Аз не мога да не се обръсна. Ще го правя и друг път…

Ще разберем какво е станало утре сутрин, по новините.

 

Автор: Явор ЦАНЕВ