Много от нас са израснали с нейните книги-игри, без да предполагат, че Върджил Дриймънд всъщност е… Елена Павлова. Малко ли има да се каже за нея!? Известна е с фантастичната проза, която създава, и адски добрите преводи на творби от световни писатели като Дийн Кунц, Робърт Зелазни, Стивън Кинг и др., без които чуждата – най-вече хорър – литература у нас би загубила мрачния си блясък. Освен всичко е и отличен редактор! В рубриката „Основи на личността в десет книги” ви представяме Елена Павлова, която ще ни запознае с някои от нейните книжни фаворити. Грабвайте лист и химикал, записвайте заглавията, които ще прочетете в долните редове, и бегом към книжарницата!  

Л. Йорданов

 

Трудно ми е да изброя просто десет книги, понеже онези, които са повлияли живота ми, са много повече: та аз и в момента чета по стотина годишно и сред тях има такива, които продължават да ми влияят. Така че тук са изброени просто ЧАСТ ОТ книгите, които са ме изградили през годините такава, каквато съм – надявам се, по-добра, отколкото щях да бъда, ако не ги бях прочела. Неслучайно 70% от тях са фантастика/фентъзи – не чета само „жанрова“ литература, но съотношението до голяма степен е вярно и в реалността. Който не вярва, може да ме проследи в Goodreads. Нямам какво да крия.
Добре де, имам, но и то е жанрово.

КАКАВИДИТЕ – Джон Уиндъм

Това е една от първите книги, които съм прочела изобщо и, hell no, в нея не се разказваше за пеперуди. Издание е на изд. „Отечество“ от далечната 1982 г. и доскоро дори не беше преиздавана (да, гордея се, че се появи отново на български по моя идея. Има си хас да не се гордея!)

Мисля, че за времето си – 1955 г. – „Какавидите“ абсолютно уникална и като идеи, и като метафори. Също като „Денят на трифидите“.  Джон Уиндъм е наистина уникален и своеобразен фантаст, и е все така живителен и актуален и до днес.

Тази книга е причината да ненавиждам религията и да се превърна във войнстваща атеистка.

Знам я почти наизуст, препрочитала съм я безброй пъти. Обожавам я.

ВРАГ МОЙ – Бари Лонгиър

Навремето основен източник на фантастика (и не само) у нас бяха руските книжарници – съответно библиотеката у нас беше 2/3 на руски език. На руски съм се запознала и с „Враг мой“ – повест, публикувана за първи път в СССР във вълнуващия като цяло сборник „Судьбы наших детей“ (Съдбите на нашите деца), издаден през 1986 г. У нас се появи през деветдесетте, в чудесната поредица „SF трилър“ и не е преиздавана. Изброявам всичко това, защото контекстът, в който тази книга ляга, е също толкова важен.

Тя ме научи, че няма черно и бяло в свят, който в глупавата ми детска глава беше разделен на пропагандни крайности: на ние и тях като неизменна константа във всяка една област. Нещо повече, тя ме научи, че винаги има и друга гледна точка и тя е също толкова общовалидна.

Трябва да прочета и останалите две книги от цикъла. Пък и тази да си повторя на английски…

АЗ СЪМ ОБЛАК – Дагмар Кекуле

Една от първите съвременни „юношески“ (да не се бърка със сегашното YA) книги, които взеха да излизат у нас, публикувана е 1987 г. и мисля, че не е преиздавана. Смело може да се каже, че беше от ранните цветя на непокорната ни пролет. За мен поне се оказа първата (от цяла поредица), която показваше детството – пардон, юношеството – на моето поколение точно каквото е: самотно и неудовлетворено. И определено първата (за мен), която не романтизираше първата любов, нито подслаждаше факта, че непоправими грешки се допускат лесно, а възрастните също не са непогрешими. Научила ме е да обичам. По лошите момчета обаче си падам отпреди нея.

Накратко – тогава, на прага на големите промени, беше велика книга. Също толкова значима, колкото „Смоговци“ на Хървое Хитрец например.

МЕМЕНТО – Радек Йон

Невероятна, смазваща книга за наркоманията от времето преди да стане модерна, и също потресаващо важна в контекста си: написана през 1986 г. като едно от споменатите вече „ранни цветя“ (само че с много по-разтърсващо, хм, цъфтене) и издадена у нас почти топла-топла: през 1989 г. Това е книгата, която ме е спряла да пробвам твърди дроги (и ми е спасила живота, най-вероятно), но ме е научила и че животът си струва живеенето заради малките мигове на щастие, подобни на детелинки във фугите между плочите от болка, които градят тротоара на ежедневието ни.

Днес, струва ми се, е все още релевантна и удря право в сърцето наравно с шедьоври по темата като „Реквием за една мечта“ (Да, фенка съм на Джаред Лето – то има ли жена, дето да не е?).

РОНЯ, ДЪЩЕРЯТА НА РАЗБОЙНИКА / БРАТЯТА С ЛЪВСКИ СЪРЦА – Астрид Линдгрен

Не можах да си избера от двете книги, а и двете са оказали преломно влияние върху крехката ми личност и са ме научили да пиша. Не мога да реша и коя от двете е преобърнала света ми повече.

„Роня“ дойде в живота ми първа. Издадена е отново 1985 г. и се оказа… смайваща. Освен, че беше първата с момиче в главната роля, научила ме е и да ценя живота във всичките му форми, да намирам детелинките във фугите, за да мога да им се насладя.

„Братята с лъвски сърца“ е издадена през 1979 г., но ме намери може би през 1986 г. (или `87 г.). Скучах в апартамента на чичо ми и тя просто ми скочи в ръцете. Невероятна е, също като „Роня“, но същевременно е точната й противоположност, все едно са двете половинки на една монета. Научи ме да не се боя от смъртта във всичките й форми, нещо повече – научи ме да ценя и плочите от болка, които изграждат живота ни.

МАГЬОСНИКЪТ ОТ ЗЕМЛЕМОРИЯ – Урсула Ле Гуин

Публикувана у нас през 1984 г. (забелязвате ли тенденцията и периода?), тя беше първото true фентъзи, минало през крехките ми тогава ръчички и е оставило не следа, а направо бразда в живота ми. Беше (струва ми се) първата попаднала ми книга, в която вътрешният душевен хаос на героя намираше излаз и външна проява в живота му – и ми показа, че веднъж белязан от злото, не губиш завинаги стойността си за себе си и в обществото. Че съществуват изкупление и развитие, а доброто и злото не са константни.

Гед, впрочем, е и първият литературен герой, в който съм се влюбвала (споменах, че си падам по лоши момчета, нали?).

ПОДПАЛВАЧКАТА – Стивън Кинг

Публикувана у нас през 1989 г., Firestarter (също толкова несполучливо преведена и „Живата факла“, с което заглавие се преиздава от „Бард“) беше рядко сполучлива бяла лястовица в иначе популярен начин на писане: книги за възрастни с герои И деца, където възрастните и децата са описани сполучливо. Друг подобен представител (също любима!) е „Момиченцето с всички дарби“ на М.Р.Кери.

За мен „Живата факла“ беше книга-откровение в много отношения, не на последно място и защото показваше, че е възможно да вградиш фантастични елементи в обикновеното ежедневие. И до днес използвам уроците на Стивън Кинг по писане, нито веднъж не са ме подвели, и този е един от най-важните от тях.

СИНОВЕТЕ НА ВЕЛИКАТА МЕЧКА – Лизелоте Велскопф-Хенрих

Тази поредица завинаги развали за мен проекцията за индианците, изградена от Карл Май, но пък им придаде плътност и реалност, и ме накара да се интересувам от чужди култури и да правя опити да ги проумея. Не е толкова лесно, макар че всъщност в „Синовете на великата мечка“ различията са прилежно пригладени и мисленето и възприятията на героите са изключително „бели“.

Наистина важното й влияние за мен обаче е друго: научи ме, че светът е неизмеримо голям и различен; че излиза извън рамките на привичното и оцеляването в него изисква гъвкавина и приспособяване, защото той самият е индиферентен към отделния човек. Даже по-точно, научи ме, че оцеляването изисква борба, а това е абсолютно безценен урок.

У нас поредицата е публикувана за първи път през 1964 г., но до мен стигна в изданието от 1981 г. и помня как чаках третия с нетърпение (и ме разочарова, понеже в него Харка беше вече голям…). Да, била съм на 8-9 г. по онова време. Не, тази не е била от първите самостоятелно прочетени от мен, но вероятно е била първата ОГРОМНА.

МОРСКИЯТ ВЪЛК – Джек Лондон

С тази книга имам специална връзка. Бях фен на Джек Лондон във време, когато още съществуваха неиздавани на български негови книги! Абсолютно си завиждам за откриването на „Майкъл, братът на Джери“ (и „Джери Островитянина“ години по-късно, разбира се), за „Белю Пушилката“ – и за „Морският вълк“.

Не знам дали е първото издание на романа, но на мен ми попадна през 1986 г., когато ни водиха на екскурзия във варненската печатница – о, страхотно беше да видя как се раждат книгите! – и там ни подариха по една бракувана кола от книга. Моята се оказа от „Морския вълк“, който се печаташе по това време. С колко вълнение прочетох това парченце и как чаках да излезе готовата книга! И, боже мили, само как ме разби, а вече бях чела „Скитникът между звездите“ – за мен тези две книги са различните аспекти на една и съща философия и даже не съм способна да започна да изброявам колко съществено са повлияли оформянето на личността ми във всякакви всевъзможни области.

НОЩНА СТРАЖА – Тери Пратчет

Тази е от по-скорошните: Тери Пратчет е започнал да ми влияе, след като пораснах физически; помогнал ми е да премина поредното стъпало в разбирането си за същността на човешкото. В определен смисъл конкретно тази книга е продължение на темата за „другата гледна точка“ на „Враг Мой“, но пренесена във физическия свят. Обожавам я.

Ако някой пита коя ми е любимата книга на Тери Пратчет – ето тази е, следвана плътно от „Страта“. Заедно с „Врата към лятото“ на Хайнлайн е и вероятно най-гениалната книга за пътешествие във времето.

СЛЕПОГЛЕД – Питър Уотс

Тази също е от скорошните и съвсем нарочно е сложена последна в списъка, макар да не е такава по влияние. У нас излезе през 2013 г., макар че в ръцете ми отлежаваше над година, преди да започна превода. Дойде при мен в края на много тежък период – всъщност „Слепоглед“ сложи края на периода – и дори само за това ще съм му благодарна завинаги.

Освен всичко друго, тя е книга за различното не само като философия на съзнанието, а и за различните – като противопоставяне на невротипичните – и справянето им в общество, което не е приспособено да се справя с различията им и да ги интегрира в себе си.

Смело мога да кажа, че ме направи по-добър човек.

Повече човек.

 

Автор: Елена ПАВЛОВА

* Снимка: личен архив