Той е всевиждащото око на душата ми. Но и на дома. Някога баба хранеше  гълъбите на перваза му с трохи от обеда. А когато шиеше черни рокли за вдовиците на шевната машина „Сингер“, две гугутки влизаха през него и тя си говореше с тях. Птичите думи сякаш я тешаха…

Този прозорец отварях през май. И затварях през късния септември. Понякога страданието го отваряше дори през зимата. Той беше предател на случващото се отвън. През него виждах, без самата аз да бъда видяна. И тази малка хитрост ме забавляваше… Допряла се до него чувствах, че съм в центъра на битието. Не правех разлика между малко и голямо, значимо и незначимо. Всичко беше еднакво важно. За очевидното трябва най-много да си отваряме очите…

В ранна сутрин уличните метачи по тротоарите размятваха метлите си като косачи. Те сякаш косяха квадратните плочи – някакви свои въображаеми ливади. Виждах утринното разтваряне на крилата, ритъма на неизвестността. Прозорецът гледаше с голямото си стъклено око на изток, не защото чакаше изгрева на слънцето, а защото просто гледаше натам… Другите прозорци на дома бяха равностойни, този беше специален. По бялата му рамка пълзяха чувствата ми, после се утаяваха…Прозорецът беше отвор на болките ми, от който те се спускаха към звездите или към някакъв невидим свят, в който да се излекуват сами.

Него преживявах като олтар. Обърнатост към моята седефена вътрешност. Трябваше да изкажа себе си пред себе си, потънала в точката на събиране. Дължах си го. Единственият човек, който винаги ще е с мен, съм аз самата…

Мислех света. Сериозно и несериозно. Понякога текваше  стих. На този прозорец исках да стана поет. А живеех в проза оттласквайки се от поетичното. Чувах скъпи гласове, замълчали завинаги. Осмислях собствената си слепота, виждах зазиданите прозорци в мен. Съзерцавах дори несъществуващото, в очакване да ми се яви – нахално и със сигурни стъпки. Светът отвън съвсем не беше дреха скроена по мярата на собствените ми сетива. Тези сетива ме правеха крехка и малка. Те са моята тънка уязвимост. На входа на всяко от тези сетива дебнеше горчивина. Но и наслада. Сетивата всъщност ме фокусираха в земното ми съществуване.

Облегнала лакти на рамката му, си позволявах да мечтая. Друг път чувствах спокойствие, което имаше съвършеното тяло и душа на човек. Благодарение на този прозорец се преоткривах в бъдещето, но повече ме дърпаше със здравата си ръка миналото. Не веднъж се чувствах изоставена – като дете в социален дом. После полека се намествах. Застанала като на снимка в рамката му,  усещах вродения си устрем към свобода. Нали от тук виждах полета на птиците и разгадавах мъдростта им? Тихичко въздишах в себе си. Една въздишка струва колкото цялата мъдрост на света… Вътрешното ми се оглеждаше във външното. И обратно. В този прозорец кристализираха милион светове – реални и нереални.

На върха на баира отсреща виждах светлината на природата. Тази светлина и сега ме гали и хармонизира всичко в мен. Нещата в света стават осветени, аз също… Усещах зеницата на Бога. Досещах се и за светлината на човешкото присъствие. Хората вървяха по тротоарите вслушани в собствените си гласове. Без ореоли от светлина около себе си. Чрез светлината на природата „битието празнуваше своята само-видяност“.

Стъклото никога не ме интересуваше. То е най-прозрачната граница между мен и света. Пречи, за да го съзирам облечен в истинската му дреха. И нещо все видоизменяше… Може и винаги да се счупи…

От този прозорец виждах възрожденския мост над Янтра изработен от дялан камък, който ми напомняше гърбицата на стар монах. Виждах реката, която ми казваше, че всичко тече, всичко се променя… Само глупостта – не. От всеки спомен вземах камък и бях готова да го метна в реката. Взирах се привечер в дърветата, които правеха последен поклон на деня. Покривите на високите къщи, разкъсваха облаците, които даваха път на вечерта. Похлупакът на небето затискаше града и му слагаше тъмнoсиня шапка. Гласът на града отекваше. Тишината попиваше последния камбанен звън на черквите. Само още малко, докато падне нощта и аз щях да виждам ясно във втренчения поглед на бухала застанал на брезата отсреща.

В късна нощ допушвайки последната цигара, денят мъчително пулсираше в мен. Издигах сигурна катедрала на мълчанието. А човекът, който мълчи винаги има какво да каже повече от другите. Мълчанието е езикът на истината. Прозорецът задаваше хоризонт на моите очаквания за утрешния ден. Като че ли чаках някого, който никога не е идвал при мен.

Застанала на него, обградена със самата себе си, понякога се самозабравях, уморена от собствения си глас. Исках повече да чувам тихото шумолене на реката. Да живееш около река не е като да си далече от водата…Тя измива наплaстяванията трупани с години… И винаги ще видиш в каменното ù корито птица, която нещо ще отнесе със себе си…

Зад прозореца се чувствах добре, въпреки затворническото си битие. Понякога си мислех за Ане Франк и за нейния прозорец.  За онази малка пролука на завесите, през която тя наблюдавала навън разни странни хора по улицата. Но нейното затворничество не е моето… Може би затворникът е повече свободен от човека на свобода…

Днес имам друг прозорец – като голямо кръгло волско око. Но той ми разкрива не това, което искам да видя, а някаква чуждост, която не искам да позная. Гледам през него, но не е същото… Прозорците са като хората – любопитно надничаме през тях, за да видим има ли промяна… В този всичко е константно.

Моят прозорец и днес е застинал в мислите ми. Всичко важно на този свят идва и си отива през прозореца – и живота, и смъртта, и доброто, и злото… Когато  животът ми изгасне този прозорец ще помръкне завинаги…Ще има ли друг след мен, който да запали свещ? Кой знае… Аз със сигурност няма да разбера. Той ще стане ковчег на душата ми…Окото през, което ще видя Вечността….

 

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Снимка: Пламен Генчев