Полето с мъртви цветя – Денис Олегов
Ще падна ранен от ръждиви куршуми
в полето с мъртви цветя.
Ще минат жътварки, ще гледат учудено
и гордо ще минат отвъд
забравената пустош на някогашно сражение.
Там между маковете и мен
ще преработят във опиум – пазарен ресурс
на висока цена,
а дрипавата униформа ще краси
дървеното тяло на някоя по-интелигентна кратуна.
Ще стъпят деца по същите точки,
дето растяха сочни треви
и жънехме смело ланшните дарове,
дето “на нож” себе си бранехме
от вездесъщи подземници.
Децата ще бъдат съвкупности
от развита фантазна генетика
и обесен вътрешен мир,
от удавен, безизходен разум
и триумф на божествена външност.
Дълго ще гния, полузагинал
няма митологични образи
да спасяват душата на редник
от победената армия
с пленено бойно знаме.
Кръвта се разтваря по пладне
в пресъхнали женски сълзи
и плахата мъст на мъжете,
заключена в словесно начало
и мазен, нагаждащ се край.
И все тъй, накратко, набързо
кръгът се стеснява в пробита трахея.
“Знам го какъв бе,
утре ще тръгне” –
така се тешат силуетите на близките.
Агонията скъсява градуса
на тъпия ми ъгъл – съзнание
и пробива все по-остро,
все по-дълбоко
разочарование.
И ще намеря вечния си дом
сред меката черноземна почва
половин миг до пролетта
на някое по-удачно прераждане.
Топла е раната ми. Пулсира.
Ще прекрачат моите другари
полето с мъртви цветя,
където ще залъжат глада си
с шепа безгрижни утехи
и глътки неродени мечти.
Автор: Денис ОЛЕГОВ
* Снимка: личен архив
