Винаги съм бил пишман турист. Причината търся в отношението си към екипировката за планински преходи – никакво. Имам едни окъсани дънки, овехтял анорак, фес, който ми стяга на главата от десети клас насам, пуловери с геометрични фигури и… чифт стари Dachstein.

Двете най-важни неща за планинските преходи са мотивацията и удобните обувки. От първото имам в изобилие, от второто – разлепени смесени чувства.

Всяка година около двайсет и четвърти май група мастити туристи от родния ми град Попово организират изкачване на връх Ботев. През 2014-а реших да се включа и аз.

Тръгнахме заранта на двайсет и трети с емблематичния влак „Хебър” от Варна за Пловдив. Прекачвахме се на Горна Оряховица за Дъбово и оттам за Калофер. Малко преди да слезем на гарата, смених джапанките си с упоменатия по-горе „Дахщайн”.

Беше късна пролет, а Калофер – един такъв зелен и витален.

Отварям скоба. Вероятно сте се замисляли, че всяка туристическа група е чешит без аналог. Особеност на нашата и досега е епикурейският поглед върху живота. Раниците ни трябва да бъдат елементарно прагматични откъм туристическа екипировка и безкомпромисно взискателни откъм избора на храни и напитки.

Та… да се върнем обратно в Калофер.

Заредихме се с бира и мезета от бакалия на ларгото. Сега заветната ни цел по пътя към туристическия идеал бе изпълнена. Следваше по-трудната част.

Кандърдисахме един зарзаватчия да ни откара с буса си от центъра на градчето до местността Паниците, от която да денивелираме нагоре към хижа „Рай”.

Следвахме синята маркировка. Първите стъпки бяха досущ нежен блус. Крачех смело по стръмния и ронлив ландшафт. Леки болки затанцуваха в четириглавия бедрен мускул и прасците ми. Обувките малко ми стискаха на кутретата. Вдишвах дълбоко. Издишвах. Пуфтях. Потта се търкаляше по скулите ми като кръв от отворена аркада. Почти през цялото време изоставах. Но пък се наслаждавах на хубостта на планината, която с пъстротата си напомняше на Ван-Гоговия „Залез в Монмажур”. Струваше си всяка капка пот и крампите.

По едно време заваля. Спряхме да облечем дъждобраните. Чувствах се като варен картоф, завит във фолио.

До хижа „Рай” си правихме почивки поне десетина пъти. Още на третата се бяхме освободили от половината бира. По едно време хижата се показа на хоризонта. А зад нея терапевтично ромонеше Райското пръскало.

Влязох с мокри крака. Събух дахщайна. Ходилата ми белееха, кожата мязаше на удавен шарпей. Кутретата бяха протрити. Изругах наум и сложих обувките до печката в трапезарията да съхнат.

Весела глъчка огласяше помещението. Пяхме песни с другите туристи. За вечеря ядохме боб чорба с пресен лук и мезенцата, дето ги пазарихме от Калофер. Излокахме бирените запаси на хижата. И питам аз: защо ни е национален идеал, щом можем да си имаме епикурейски?

Спах като сукалче, честна туристическа, а на заранта бях свеж като салата айсберг.

Отново нарамихме раниците. Напуснахме хижата. Свежият планински въздух и хиперреалната картина, която кръгозорът тъй безкористно рисуваше, вляха смелост и устрем в крачките. По Тарзановата пътека се движехме чевръсто. Беше стръмно. Пред нас бе само камънак, който се трошеше на малки кубчета и гравитацията ги запокитваше надолу по урвата, за да запълни липсващите елементи от скалния тетрис. Дахщайнът започна да ми стяга. Кожата на ходилата ми се протри на места. Да си бях взел войнишките кубинки. Поне нямаше да са ми толкова тесни. Е, майната му! До върха щях да издрапам все някак. Важното е човек да е надъхан и раницата му да е освободена от тежестта на бирата.

С наближаването на върха въздухът се разреждаше, облаците ни завиваха в тюлен плащ, тук-таме имаше снежец. Дахщайнът явно бе доста разлепен на места, защото ходилата ми плуваха в киша.

Над облаците вече ясно се виждаше да стърчи оня колец, дето разпръсва сигнал до мултимедията вкъщи. Ей там… горе. Това бе самият връх. От кеф ми идеше да се гмурна в преспата сняг пред мен.

Най-накрая стигнахме. Метална табела извести:

УПРАВЛЕНИЕ ХИДРОЛОГИЯ И МЕТЕОРОЛОГИЯ

ВИСОКОПЛАНИНСКА МЕТЕОРОЛОГИЧНА НАБЛЮДАТЕЛНИЦА

БОТЕВ ВРЪХ

надм. вис. 2376 м.   ОТКРИТА на 2 XI 1940 г.

Снимахме се за после да споделим постове във фейса, щото социалният протокол го изисква. В заслона пихме чай и се стоплихме до кюмбето. Обувките ми изпускаха пара в близост до печката. Стояхме около половин час.

От другата, северна, страна билото на Стара планина беше силно заснежено и труднопроходимо. Пътят надолу излезе хлъзгав и опасен. Гъста мъгла отряза видимостта до пет метра. Поне успявахме да следваме всички жалони от зимната маркировка.

Стигнахме заслон „Ботев” за около час. Както обикновено пихме билков чай и поседяхме до печката. Събрали свежи сили продължихме отново.

След заслона трябваше да качим Млечен чал, а билото бе безобразно стръмно и ми изглеждаше като Вала от „Игра на тронове”. Когато стигнахме до върха, бях като намазан с парафин от потта, а краката ми все едно бяха задъвкани от мечи капани.

Трябваше да слезем от Млечен чал до хижа „Плевен”.

Мразя слизанията. Мускулите се напрягат повече от необходимото, тежестта пада изключително върху коленете, подбиваш си петите. В такива моменти ни да си жив, ни да си умрял. А най мразя да слизам почти отвесно надолу по стоманени въжета. Уви!

След стоманените въжета, пътеката надолу се оказа заснежена и обледена. Пуснах полупразната си раница да се търкаля, извиках „Ойларипи!” и се плъзнах по задник като същински камък за кърлинг. В края на ледената пързалка направих нелеп плонж, но след него пъргаво скочих на крака.

– Лъчко, добре ли си? – изкикоти се Ваня.

– Много ясно, я го виж к`ъв е здрав българин – отговори й вместо мен Киро.

Повдигнах рамене с неприкрит апломб. Представих си как едрото ми туловище се търкаля по ледена пързалка. Все едно бях трансформър, който във вихър от размахани крайници се разглобява до съставните си части и после се събира до човешка форма. Направо седнах от смях.

Оставаха ни два-три часа преход до хижата. Отдясно пред погледите ни в стена от назъбени хребети, лавинни улеи и скални тераси се разгъваше Северният Джендем. А пред нас пътеката бе камънак, пот и крампи. Идеше ми да събуя тия скапани обувки и да ги запокитя в някоя урва. Първо, направиха ходилата ми на кайма. И второ, пропускаха вода като пробойна в кораб. Туристически обувки… айде, бе!

В късния следобед пристигнахме в хижа „Плевен”. Настанихме се и веднага след това се смъкнахме към трапезарията да гледаме волейбол по телевизията. Разплух се върху един стол и изпънах крака. Най-сетне дишаха в джапанки, какво облекчение! На места стъпалата ми бяха ожулени, по раничките имаше и съсирена кръв. От дългия близо осем часа преход имах и мускулна треска, но болката бе блажена. Бях изминал голямо разстояние, а общата денивелация бе повече от 1500 метра.

Облакътих се на дървените перила на терасата, загледан в скалите отсреща. До себе си бях разположил бутилка ледена бира. Мислех дали щях да се чувствам по-различно, ако бях отделил повече средства за екипировка. Вероятно резултатът щеше да е същият и пак щяхме да покорим Ботев. А без дахщайна дали нямаше да срещна други „несгоди” в планината? Например времето да се разлюти и да изпрати гръмотевици, а аз да трябва да следвам стоманените жалони надолу, за да не объркам маршрута? При подобен случай екипировката нямаше да е от значение. Важното е с наличните материални средства да умееш да се адаптираш в различни ситуации, ако ще и да са водопропускливи, пришкообразуващи обувки, скъсани дънки, овехтял анорак и т.н. Вярвам, че е така, защото нали съм си пишман турист и към следващия връх отново ще обуя дахщайна.

В компанията на Северния Джендем не усетих кога съм си изсмукал бирата.

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

* Редактор: Елена ПАВЛОВА