Цвят от глухарче – Олга Клисурова
Първо видях погледите на минувачите. Гледаха го с насмешка, а той вървеше и си подсвиркваше. Усмихваше се на всеки, сваляше шапката си с театрален жест и поздравяваше. Беше набрал глухарчета и даваше на всяка жена, минаваща покрай него. Те рядко ги вземаха, поглеждаха го уплашени и продължаваха забързано по дългия списък от задачи за деня.
Спря и пред мен. Погледна ме със сините си очи – толкова избледнели, че почти се сливаха с бялото на окото му. Поздрави ме с обичайния си жест, а аз отговорих на поздрава му. След това продължи по пътя си. Не се стърпях и тръгнах след него. Кой беше? С какво се занимаваше? Къде живееше? Любопитството не ми даваше мира.
Личеше си, че е беден. Едва ли работеше или поне не и нещо постоянно. Но беше чист и спретнат. С какво ли се препитаваше? Какво го караше да се усмихва?
Обикаля дълго по улиците, а усмивката не слизаше от лицето му. На ругатните и неодобрителните погледи отговаряше също с усмивка. Около обяд стигна до парка и седна на една слънчева пейка. Около него се събраха гугутки и започнаха весело да гукат сякаш поздравяваха стар познайник. Чак сега забелязах, че носеше стара и протъркана платнена торба. Бръкна в нея и извади парче хляб. Изяде няколко залъка от него, а останалото направи на малки трошици и ги даде на птиците, като им говореше гальовно. Гласът му беше красив и плътен. Сякаш пееше. Напомни ми за моя дядо, за дългите разкази, които ми разказваше вечер край печката.
Приключил разговора си с птиците, мъжът вдигна глава и ме погледна. Направи ми знак да седна до него. Не можах да устоя на желанието да разбера повече за този странник.Известно време поседяхме в мълчание. После не се сдържах и полюбопитствах кой е.
– Никой. Всички сме никой. Прашинки във вечността, същества, които са без значение, които живеят без смисъл. Забравили сме отдавна кои сме, защо сме и какво правим на тази земя. Виж това глухарче. – подаде ми той жълтото цвете – Невзрачно е. Всички го подминават, защото за тях то няма значение. Но когато узрее, се разпръсва по света. Децата си играят с него, а издуханите малки парашутчета ни дават надежда, че ще достигнат до някого, като изпратени от нас тайни любовни послания. След това попадат в почвата и от тях се ражда живот. Е, естествено, отново никому неинтересно глухарче, но все пак – живот. Всеки живот е важен…
Казвайки тези думи, ми подаде златното букетче и стана. Не го последвах повече. Изхвърлих букета в коша и се прибрах. Бързо забравих за тази среща, както бързо забравяме почти всичко, което не ни засяга лично.
Но един ден прочетох нещо във вестника, което ми припомни за странника с глухарчетата. Там пишеше, че бездомник, блъснат от кола, е станал донор на органи, които са спасили живота на няколко души. Във вътрешния джоб на палтото си носел заявление за донорство, с пъхнато в него листче, на което с красив почерк било написано: „Разпръснете ме като глухарче и дайте надежда на безнадеждните.“
* Текстът е част от книгата “Цвят от глухарче”, редактор: Мира Балдаранова, художник: Милен Вълчев, комп. оформление: Елена Йорданова. Издат. СНЦ “Пътуващите книги на Стара Загора”, 2018
* Повече за книгата “Цвят от глухарче” може да откриете ТУК.
