Усмивката на карикатуриста (щрихи за Ян Новаков)

Публикувано от Лъчезар Йорданов на

Слънцето клони към заник.

По бургаския булевард „Алеко Богориди” се образува бързей от пешеходци.  Какофонията от лица и речи ме разсейва. Обръщам погледа си на деветдесет градуса. Някакъв мъж изтъква вредите от прекомерната консумация на сладолед на сина си. Майката не взима отношение. Оглежда витрината на бутик за дрехи. За пореден път Ян ме призовава да гледам напред, към него. Моливът в ръката му енергично танцува по кадастрона.

Той е Ян Новаков. Набор 89. От София. Завършил е Националната художествена академия в специалност „Живопис”.

Докато рисува карикатурното ми аз, питам Ян какво прави през свободното си време. Всеки човек на изкуството има нужда от разпускане, нали?!  „Обичам да ходя в планината – сам или с приятели, посещавам изложби, чета немного дебели стари книги, тренирам фитнес”, споделя младият художник. Брей! Разказвайки за себе си, Ян се усмихва широко, което ми подсказва, че е ведър, свободен по душа човек. Изглежда скромен и явно обича да върши работата си от сърце, щом карикатурите, които рисува в центъра на Бургас, са на стойност колкото кутия цигари (или билетче от национална лотария). 5 лева. Ако не ти хареса работата му, той ти връща парите и ти подарява рисунката! Така прави Ян Новаков. Просто заменя горчилката с усмивка и продължава напред.

Като типичен сноб се опитвам да си придам плътност на присъствието с въпрос кои са любимите му художници. „Възхищавам се на Караваджо с неговата техника Ciaroscuro”, започва Ян с патос, но патосът му среща моя невеж, въпросителен поглед. „Чрез техниката се постига силен контраст между светлина и сянка”, пояснява карикатуристът след кратка пауза.

Тактично отклонявам темата, за да не се превърна в Краля на снобите. Питам Ян какво го е накарало да напусне столицата за лятото. „Един колега ме убеди да пробвам да се занимавам с карикатури тук, в Бургас, а и вече от няколко години съм карикатурист в един вестник. Правил съм рисунки на известни български и чуждестранни личности. И не съм имал проблеми, каквито са имали други мои колеги. В медиите обаче има нещо като цензура”, споделя Ян.

Моливът танцува по кадастрона с бързи, ритмични движения досущ ча-ча-ча.

Следва въпрос-констатация, аналогичен на оня, който обикновено небрежно подмятаме на таксиджиите: „Съсипаха я тая култура!?” Обилно посипвам раната със сол: „Хората на изкуството май са нископлатени, а?” Ян се усмихва широко, като че дори и облачните дни не могат да отнемат слънцето от душата му. „Изкарват се доста пари от рисуване. Художник къща не храни, но познавам и съм чувал за такива, които си построиха къщи с рисуване. И това не са герои от книги, а истински хора, които познавам. Аз обаче лично не се занимавам само с това. Работя различни неща.” Отговорът му не ме задоволява. Ян трябва да се разпали, да запелтечи от яд! Да замята бесове срещу властимащите, да поздрави нечии майки! Какво се случва?! Защо е толкова спокоен, толкова усмихнат?

Моливът буксува в U-образно движение – което значи, че Ян се опитва да ми налее бузи или да ми засади камба вместо нос.

Решавам, че е по-добре да бъда крал вместо обикновен поданик на короната, и подхвърлям едно еснафско „Имаш ли си личен почерк в рисуването?”. Карикатуристът уширява устни, както брокер уширява гарсониера до двустаен апартамент. „Личен почерк нямам в момента – започва той – преди имах. Когато се сещам за стил, ми иде наум академик Светлин Русев. Бледа фигура с изразително лице и стичаща се кръв от челото, подчертана с виртуозен тъмен контур. Но аз лично нямам характерен маниер или стил на рисуване.” Пауза. Започва да казва нещо, но аз парирам с въпрос какво го вдъхновява да твори. „Натюрморти, пейзажи, градски пейзажи, голи женски тела”, отговаря Ян. „Добреее, а какво те възпира да твориш?”, продължавам аз. „Понякога е липсата на амбиция, а и невинаги имам свободно време. Но тук, в Бургас, намирам достатъчно от него.”

Моливът спира дервишовият си танц.

Карикатуристът ме поглежда, грейва като Панагюрското съкровище и казва: „Готов си!”.

Значи, мили хора, кълна се, ако бях поискал фотограф да ме снима, той, или съответно тя, нямаше да може да докара (както трябва!) възшироките ми скули, изпъкналите ми бузи, свръхмалката ми брадичка, леко присвитите ми очички и зрялата камба вместо нос! Ян Новаков обаче успя – показа ми по-добре от всяка снимка и по-кристално ясно от всяко огледало колко комично изглеждам в действителност. Защото, нали знаете, камерата добавя ту килце, ту грозна бръчица, ту нашарва лицето с акне, докато карикатурата не лъже… хубав, грозен, дебел, слаб – това си ти!

Вливам се в човекопотока на „Богориди”.

Слънцето се потапя в Черно море.

 Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

*Историята, която току-що прочетохте, е от лятото на 2016 година. – Б.а.

*Картини на Ян Новаков може да намерите тук и тук.

*Снимка на корицата: Личен архив на Ян Новаков

*Снимков материал: Gramofona.com

*Картина, Карикатури: Ян Новаков

 

TetraDkaTa