Глътка въздух – Алек Попов
Едва ли има друга професионална група, която толкова отчаяно се опитва да дефинира занятието си като писателите. Преди всичко винаги е седял въпросът: дали това изобщо е професия? Или дълг, съдба, призвание… може би проклятие? Списъкът от патетични етикети е дълъг. Но още по-дълъг е списъкът на ролите, които самите писатели възприемат – драговолно или по волята на обществото. Като съвест на нацията, спасители на човечеството, яростни критици или хладни анализатори; учители, лечители, мъдреци, пророци, шамани, шутове…
Истински карнавал!
Общо взето, в един или друг момент от живота си всеки писател се изправя пред необходимостта да поразсъждава публично за естеството на заниманията си. Обикновено го прави по повод на някакво награждаване или годишнина, какъвто е и сегашният случай. На Елиас Канети впрочем също му се налага да размишлява над тази тема. В речта “Професия писател”, произнесена при получаването на почетен докторат от Мюнхенския университет, той разказва за една случайно попаднала му бележка от анонимен автор с дата 23 август 1939 г., седмица преди избухването на Втората световна война.
“Но всичко свърши – гласял лаконичния текст. – Ако бях истински писател, бих съумял да предотвратя войната.”
Първоначално Канети е обзет от силно раздразнение, преминаващо в гняв. Тук, споделя той, намерих онова, което най-много ме отвращава в тази дума “писател” – претенция в крещящо противоречие с онова, което писателят е в състояние да постигне и в най-добрия случай. Фразата обаче продължава да се върти в ума му през следващите няколко дни, докато постепенно зад претенцията и самохвалството той започва да различава признаването на една висша отговорност. И то тъкмо там, където най-малко може да се говори за отговорност в обичайния смисъл на думата. Разглеждайки войната като резултат от злоупотребата с езика, Канети достига до основанията на това “ирационално изискване”:
“Щом с думи може да се постигне нещо толкова голямо – защо да не може да се препятства то пак с думи?”
Ето загадката! Защо думите не са прекратили нито една война? Нито един геноцид? Нито едно пладнешко разграбване? Или пък ние не умеем да си служим достатъчно ловко с тях – веднъж изпуснати от контрол, нито имаме силата, нито знаем как да ги овладеем. Ако бяхме по-вещи в изкуството на заклинанията, светът навярно би бил много по-добро място. Включително България. Макар че колко силни думи се хвърлиха през последните 17 години! Думи на възторг, думи на отвращение, думи на болка, думи на гняв, умни думи, красиви думи, справедливи думи, пророчески думи. И какво от това? Колелото на Историята продължаваше да се търкаля в същия кален коловоз на Прехода, без особена надежда да стъпи на по-здрав фундамент. Нито бедните станаха по-малко, нито – крадците. Къде тогава е силата на думите? Нима са способни да предизвикват единствено катаклизми?
Хората обикновено могат да съдят само за нещата, които са се случили. Докато едно събитие не се е материализирало, не ни остава друго освен празни спекулации. В този смисъл ни е дадено да знаем само за войните, които са били наистина неизбежни. Но още колко незнайни сблъсъци са били предотвратени донякъде и заради изкуството на думите? Без него човешката история навярно би приключила далеч по-бързо и безславно в една самоунищожителна оргия на най-първичните му инстинкти. Дали всъщност не дочакваме всяко утро благодарение на следващата история на Шехерезада? Защото, когато човек чете или слуша, временно забравя да воюва. Забравя да тормози ближния си, забравя да съсипва природата. Оставя живота да продължава необезпокоявано.
Не вярвам особено в силата на заклинанията, както впрочем и в директните послания за мир. Не се наемам да лекувам народната душа, нито да наливам ум и разум на масите. За мен това са загубени каузи. Но ако накарам някого да посегне и към следващата ми история, може би ще отложа нещо, което би било по-добре да не се случва, ще съм дал поне малка глътка въздух на този запъхтян, изнервен свят.
В което на практика съзирам и своя професионален дълг.
* Текстът е слово, произнесено при връчването на наградата “Елиас Канети” през 2007 г.
* Снимка: Надежда Чипева, CIO
