Ретроспекция – Александър Христов
Не чувам будните тиради на Иван Динков,
многословното мълчание на Борис Христов,
отдавна са влезли боси – вътре в камъка,
затова не желая да сънувам, да търся изход
от вкостененото, да рисувам порязванията
от пясъка на цирковия октомврийски град:
нали бях въжеиграч, крепих се на речи,
бях жонгльор, опитвах се да следя стиха:
как прекроява граници, мигове, шествия.
Забрави за летните рецитали, беше есен,
забравям есенните, отдавна нямат купол,
така е, не чувам, колкото и да повтаряш
поемата за спектаклите, които бяха юлски,
за хората, които бяха горди изпълнители
на глъчката, поначало чужда на поетите,
а сметките са прави, ако носят обла рамка –
трябва да се понамести след земетресение,
да се свери с обръча, със скоковете на лъва.
Вярно, не чувам, че часовникът е паднал,
отдавна може би, преди секунда вероятно,
за счупеното миналото сигурно е октомври,
с тихата публика от несъстояли се обещания
от юли, от април, от преброеното детство,
когато съм рисувал, казват, говорил съм,
а помня само кръгове от пределното тогава:
да слушаш мълчанието на Борис Христов,
да живееш будните тиради на Иван Динков.
* Изображение: личен архив
