Карфиола от ей-толчав живееше до линията, но влаковете взеха да му пречат чак като се върна от Германия. От ей-толчав живееше и срещу поправителния дом в Бойчиновци. Учеше се да брои по полицейските коли, дето минаваха под прозорците му. За мигащите лампи със съседчето си даваха по десет точки.

До средата на октомври четеше щателно вестника всеки ден и бавно подлудваше с влаковете, а чувството, че нещо не е наред, се затвърждаваше с всеки нови десет точки и паническите оправдания на журналистите, че според министър Ананиев епидемия няма.

На всичкото отгоре някой му крадеше ябълките.

Видя крадеца в една необичайно топла нощ към края на октомври. След поредните десет точки плюс сирена, Карфиола се измъкна от кревата, забърса кутията с цигари и запалката и се затътри към прозореца. Колелцето заяждаше и, докато гневно се опитваше да изкара пламъче, той се взираше в кутиестата сграда на поправителния дом, озарена от призрачното сияние на лампите по оградата. Увенчаваха я тлъсти намотки бодлива тел – пиле да не прехвръкне. Понякога там наистина агонизираха гълъби.

Колелцето продължи да заяжда още няколко напъна, а Карфиола осъзна, че до ниската ябълка в неговия двор има някой.

Този някой преспокойно си набра златни превъзходни и ги натъпка в джобовете си, а последната поднесе нагоре в тъмата. Звучното изхрупване се чу чак на затворен прозорец.

– Мамка ти! – заряза запалката Карфиола и хукна.

Докато сбори резето на старата входна врата, завари двора опразнен. И щеше да си помисли, че си е въобразил натрапника, ако на клона на ябълката не се белееше нещо. Беше малко, но той все пак взе лопатата. Оказа се парче хартия. Карфиола го отскубна, умислено го отнесе вкъщи, заключи и светна лампата. ПОМОЩ – беше надраскано на мърляв лист от тетрадка.

Няколко нощи Карфиола дебна до късно, пушеше верижно в кухнята и две от три сутрини се събуждаше с муцуна в преобърнатия пепелник. От нерви заряза дори вестника, от 15 октомври нататък броевете така си останаха неотворени на кухненската маса, макар че ги купуваше всяка сутрин.

Най-накрая поредните десет точки го изтръгнаха от унеса в мъждив мрак. Върлинестият непознат отвън невъзмутимо си пълнеше джобовете с ябълки, вдигна последната и я нахапа с изхрупване.

Карфиола се изстреля през вратата, вдигнал лопатата на холивар.

Крадец на ябълки не завари, но дръвчето беше настръхнало от набодени листчета. Отгоре-надолу гласяха:

ЕЛА

МИ

НА

СВИЖДАНЕ

Отделно се полюшваше самотно: ПОМОЩ!!!

На следващата нощ Карфиола се намести под ябълката със спалния си чувал, топъл пуловер и вълнени чорапи. Така и заспа с цигара в ръка, веднага след влака за Лом в десет. От дрямката го изтръгна свирката на видинския в два и петнайсет. Или може би тежката, наслоена смрад, която го блъскаше в синусите.

Карфиола примигна и не посмя да помръдне, понеже току до главата му се намираше носът на масивна кубинка. През листата на ябълката се процеждаше светлина, колкото да види затъкнатия в нея ръб на панталон с камуфлажна шарка. Смрадта лъхаше на талази откъм обувката, все едно в нея беше завързан кракът на труп.

Кажи-речи до ръба й стигаше и провисналия от ябълки джоб.

От неговите ябълки!

Карфиола вече смееше да помръдне и даже копнееше да забие глава право в слабините на крадеца, но нито едно мускулче не му се подчини. Тялото му вироглаво остана неподвижно и не промени дори ритъма на дишане при опита да изреве с пълно гърло. После писък на сирена огласи нощта и запримигваха лампите на поредните десет точки, кубинката се отмести и смрадта се разсея с порива от патрулката, а Карфиола си тресна челото в надвисналия клон.

АКО

ТИ

СТИСКА

ЕЛА

Това гласяха бележките този път.

Под тях, на отделно клонче висеше: ПОМОЩ!!!!!! С шест удивителни.

С двете пачки листчета и трите помощи в ръка, Карфиола цъфна пред дома още в седем и половина, веднага щом се развидели.

Грамадната, масивна порта беше затворена, на короната й от бодлива тел нямаше гълъби.

Малката караулка с прозорци под ъгъл стоеше празна. Карфиола изпуши една цигара, повъртя се пред портата и се залепи на стъклото. Видя се на три от шестте квадратчета на монитора вътре. На бюрото имаше отворена тетрадка, на пода се въргаляше смачкан вестник..

Карфиола изпуши още една цигара.

Пак надзърна.

На третия път регистрира най-сетне звънеца, разположен на стената до голямата порта.

Естествено, нали учителите и цивилния персонал трябва да могат да влязат в сряда сутринта? И ония с десетте точки също… и… Сигурно и товарни бусове с провизии идваха. И химическо някакво…

Кафиола позвъни и се отдръпна крачка назад.

Чу далеч в кутиестата сграда отзвука от звънеца.

И нищо друго.

През прелеза с надута свирка прехвърча влакът в 7:47.

Голямата порта започна да се отваря с дрънчене.

Карфиола се дръпна крачка назад и чак тогава забеляза, че пред входа на сградата е излязъл някой от охраната и му маха подканващо.

Портата спря с протяжно скърцане. Процепът между крилата й беше точно колкото да мине човек.

– Ъъъъ… Не си нося личната карта! – заекна Карфиола.

Посрещачът ентусиазирано размаха ръка и се прибра вътре.

Карфиола сви рамене и тръгна по дългата двайсетина метра алея, обградена от двете страни от попарени от слана цветни лехи. Отляво имаше безсмислена бетонна конструкция с кръгла емблема и надпис “Поправителен дом за непълнолетни лица – Бойчиновци”. Отпред – метална клетка пред вратата на сградата. На няколко от прозорците се виждаха залепени бледи лица. С бръмчене удари съвсем обикновен училищен звънец и Карфиола изпусна дъха, който дори не бе усетил да затаява. Мина през отворената метална клетка и после – през масивния дървен портал на поправителния дом.

Във фоайето, неочаквано, цареше тъмнина – не просто твърде мъждиво в сравнение с утрото навън осветление, а пълна липса на светнати лампи. Смрадта блъсна Карфиола в лицето с осезаем шамар и той се олюля назад през прага пред напора на надигналото се в корема му кафе. Листчетата се разлетяха от ръцете му, когато се извърна да се вкопчи в решетката на металната клетка, напъна безшумно пълзящата по релсите си врата и изпадна на алеята отвън, вече превит от мощни спазми.

Нещо тежко се блъсна в решетките така, че зазвънтяха. Карфиола вдигна очи и избълва залп кафеникава киселина срещу кубинките със затъкнатите в тях камуфлажни панталони. *ВИЖДАНЕ и СТИСК* бяха залепнали за грайферите.

Другата кубинка изрита вратата и я изкриви, директно изкара долния й ръб от релсата.

Горещата, щипеща струя, погъделичкала бедрата му, изтръгна Карфиола от обхваналото го вцепенение. Вторият ритник го завари да драпа да се изправи. След третия вратата увисна, усукана, но той вече беше преполовил алеята и мокрите крачоли шляпаха по кльощавите му прасци. Един поглед към главата на собственика на кубинките стигаше Карфиола да осъзнае, че в обувките му наистина са завързани крака на труп.

След още две-три крачки осъзна и че грамадната метална порта е затворена, а на намотките над нея се люлее и пърха набучен гълъб.

– Насам! – призова дрезгав глас откъм навеса пред караулката.

Карфиола рязко свърна натам. Облакът на смрадта го обгърна и му подсказа, че с преследвача са се разминали на косъм. Секунда по-късно кубинките се врязаха в портата, а грамадна ръка щръкна като на волейболист над бодливата тел, само че не да забие, а да грабне гълъба.

Изхрускването се чу чак в коридора на караулката.

Карфиола тресна вратата и заключи, макар да беше наясно колко малко ще го предпази това.

– Помощ! – прошепна дрезгавият глас. Изкикоти се. – Ела ми на свиждане. Ако ти стиска… Безотказна работа, чичак. Без-от-каз-на!

Смрадта на труп беше потресаваща.

Карфиола дори успя да превърти обратно ключа, преди мъртвецът да го докопа.

На пода под прозореца остана да се въргаля смачканият вестник, отворен на статията “Затварят дома. ОДБХ-Монтана съветва жертвите на епидемията да се изгарят, а не да се погребват. Министър Ананиев отхвърля категорично слуховете за случаи и в други институции в страната, които да се превозват до Бойчиновци…”

Броят беше от 15 октомври.

Същият, който Карфиола така и не прочете.

 

Автор: Елена ПАВЛОВА

* Изображение: www.dnevnik.bg