Мусака – Явор Цанев

Не обичаше мусака.
Всъщност тази огромна порция бе последната, която остана. Имаше още картофи, но каймата най-после свърши. Какво облекчение. Малко само да се напъне и няма да й се налага до края на живота си да опитва нещо подобно. Последен спомен от онова отвратително говедо, което се прибираше и първата му работа бе да кресне: „Къде ми е мусаката!”.
Заради него и заради любимата му мусака мазето бе постоянно пълно с чувалчета с картофи, а фризерът – с кайма. Сякаш се очаква нова световна война и трябва да има за месеци напред. И как може всеки ден да тъпчеш едно и също… и все недоволен… то, каквото и да е, колкото и да ти е любимо… няма как да ти харесва – чак пък всеки ден.
Тя се насили и загреба с вилицата още малко.
Сдъвка бавно и внимателно храната, без да бърза.
Чувстваше се уморена. Съсипана, но и някак доволна, че всичко е към края си. Ето, като свърши с това и спомените ще започнат да избледняват. Беше сигурна, че точно така всичко ще приключи – бавно и методично бе готвила мусака след мусака, сега последното парче изстиваше в чинията й.
Още една хапка. Малко остана. Съвсем малко.
Не беше нормално. Тя бе сигурна, че нарочно го прави. Всеки ден да иска едно и също и всеки път да е недоволен. Да крещи и да я тормози. Да я блъска, да я нагрубява и после, укротен от последвалата възбуда и освобождаването, припотен над нея, да скърца със зъби в ухото й: „една мусака не можеш да направиш както трябва”.
Взе си още една хапка.
Дълго време си казваше, че тя е виновна. Нещата не бяха така в началото. Само бе много ревнив. От всички и от всичко ревнуваше. Затвори я вкъщи, каза, че няма тя да работи, а разни шефове да я оглеждат похотливо. После постепенно нещата се задълбочиха. Сякаш бе виновна, че е красива. Вместо да се радва на това, той я гледаше все по-подозрително, започна да заключва къщата, за да не „кани” съседите…
Стана й пак лошо.
Само като си спомнеше за тези моменти и прилошаваше.
Но тя затвори очи и преглътна. Бе преглъщала толкова неща, толкова несправедливости и обиди. Постепенно бяха нараснали и тормозът, и търпението. Бавно и мъчително, а тя бе изтърпяла всичко.
Мислеше, че ще му мине, че просто са му влезли някакви „филми” в главата или някой злослови по неин адрес, а той е повярвал. Смяташе, че ще се успокои след време, само да потърпи малко. Но това „малко” не свършваше. То нарастваше, а тя свикваше и приемаше нещата, бавно, бавно, постепенно… точно както сега бавно и старателно предъвкваше последните омразни хапки от любимата му мусака.
Започна да й прави забележки за дрехите.
За кого си се нагласила така?
Тя се усмихна първия път и получи такъв шамар, че мислите й изхвърчаха от нея. После още няколко пъти се случи, после това стана ежедневие.
Притвори отново очи.
Още малко, само още малко и с всичко това ще се свърши. Сякаш умираше и всичко се прожектираше пред немощното й съзнание. Беше се отървала, само спомените я тормозеха. Не й даваха да спи, да почине, да мисли за друго, освен за неговото прибиране и първия му крясък: „Къде ми е мусаката!”.
Преглътна. Беше мъчително, вече не помнеше от колко време яде само тази проклета мусака, но смяташе, че така ще се отърве от кошмарните спомени. След това няма дори да мисли за това.
Докато загребваше поредната порция с вилицата, пред очите й се появи образът му: сърдит, разпасващ се и сгъващ колана надве…
От очите й потекоха сълзи.
Остави ги да пълзят по страните й.
Сега, когато нещата бяха приключили, тя сама не вярваше, че се е оставила да й се случи всичко това. Така бавно и настъпателно се бе случвало всичко. Неговата извратеност и лудост се бе развивала и бе повлякла нейното търпение. То също бе нараствало, заедно с някакъв тъжен страх, в който се бе превърнала надеждата, че това е само временно, че нещо се е ядосал и ще му мине…
Не си спомняше кога за първи път той реши, че трябва да му готви мусака. Тя му я правеше с удоволствие. Тогава той още само ревнуваше… хм, май вече беше започнал да я заключва? Дали си спомняше добре? Дали това не бе част от „откачането”? Защото той наистина бе откачил, а тя също – покрай него…
Вманиачаването да яде едно и също ястие изглежда имаше връзка с цялото му психическо деградиране. Той започна да мъкне чувалчета с картофи и купуваше с купища кайма, когато е на промоция, за да има постоянно във фризера. Сякаш бе развил още един страх – че като се върне, жена му ще му е сложила рога, а няма да има и мусака. Сега това изглеждаше налудничаво и си беше такова, но всичко бе ставало толкова бавно и постепенно, че тя бе продължила безропотно да готви и да търпи нарастващите му грубости, опитвайки се да доказва, че той греши. Неговото налудно изкривяване бе изкривило и нещо в нея. И то много. Необратимо много.
Оставаха няколко хапки в чинията.
Да, в мазата имаше още две чувалчета с картофи, но това бе последната кайма. С това всичко се свършваше. Поне се надяваше, че е така. Вярваше. Беше се вкопчила в тази мисъл. Като за сламката, която ще я спаси от дълбините на лудостта. Последната й надежда, че ще се запази. Въпреки всичко преживяно. Въпреки невъобразимите неща, които бе понесла, издевателствата в края на съжителстването им… цялата омерзителна и изкривяваща история ще свърши с тези последни хапки… мусака.
Само да не забрави да изхвърли месомелачката, защото един ден все ще се появи някой, който да разпитва за него.
*Текстът е част от сборника на Явор Цанев “Слънчогледите”. Ред. Кети Илиева. Изд. “Гаяна”, Русе, 2014.