Дюлгеринът влезе в кръчмата, поръча кана вино и седна в ъгъла, близо до бумтящата печка. Току-що се бе върнал от гурбет. Всяка година, щом запролети, поемаше нанякъде – по различни краища и различни градежи. Съселяните му не знаеха как намира работа, изглежда още от предната година уговаряше следващата.

Наля си вино в чашата и я изпи на един дъх. После изтри уста с опакото на ръката си, наля си втора и отпи съвсем малко. Притвори очи. Усети топлината, излъчвана от печката, наслади се и на топлината от виното, разляла се в тялото му. Разговорите от съседните маси достигаха приглушени като нестроен шум. Почувства се отново у дома. Отстрани приличаше на уморен пътник и това не бе далеч от истината. Цяло лято бе блъскал, за да скъта малко пари, да изкара зимата и да дочака пролетта и новия обект.

– Как е, имаше ли работа? – приближи се кръчмарят към него. – Какво става по големия свят?

Дюлгеринът вдигна поглед, помълча и като го видя, че се кани да приседне до него, посочи с ръка:

– Седни, ако искаш, ама хич не ми се говори… – беше му ясно, че целта е, освен да чуе някоя интересна история, да се увери в благосъстоянието му, за да може да прецени колко пари ще похарчи в кръчмата през тази зима.

– Е, какво си се оклюмал, като починеш някой друг ден, всичко ще си дойде на мястото, то само с блъскане не става… – настани се до него, чукна чашата му – а наздраве и добре си дошъл!

– Наздраве! – отпи и дюлгеринът.

Помълчаха. Стана леко неудобно, кръчмарят се намести на няколко пъти, накрая го подкани:

– Хайде де, разказвай, то тук, на село, нищо ново няма – тая година нито сватби, нито раждания, никой не е умрял даже – все си е същото.

Дюлгеринът трепна леко, после промърмори:

– Да ти разказвам, ама като не знам откъде да почна…

– Чакай малко, аз ей сега – скочи и бързо отиде до тръгващите си посетители. Взе парите за сметката, пъхна се зад тезгяха и се позабави малко там. Като се върна, бе напълнил догоре чашата си, донесе и нарязано мезе.

– Айде, да почерпя мезенце… – тикна чинията към дюлгерина и седна до него – ха разправяй сега!

– Да ти разправям, ама няма да ми повярваш…

Кръчмарят усети, че има нещо особено в гласа, видя как се промени изражението му и предвкуси интересна история. Всеки път, когато дюлгеринът се върнеше от гурбет, го караше да разказва и така убиваше времето. Пък понякога научаваше интересни неща. Правеше това и с всички преминаващи през селото случайни пътници, после разправяше поукрасени историите на съселяните си, с което ги забавляваше, и често покрай разговорите те изпиваха още някой друг литър винце.

– Лоша беше тази година – започна дюлгеринът, след като отпи – много лоша…

Кръчмарят наостри слух. Лоша година можеше да значи само две неща – не е имало работа или не са му платили и е блъскал за вятъра. Не започваше добре историята…

– Още миналата година се бяхме разбрали с този баровец – продължи дюлгеринът – с още трима, дето работихме на предишния обект, те са от другия край на страната, обикалят като мене – където намерят работа. Оня явно беше много богат – джипът му джип, ланци, колкото палеца ми – протегна грубите си ръце, за да покаже дебелината, – най-старата къща в махалата харесал, щото, както разправяше, едно време – който живеел в най-старата къща, е господарят на селището. Аз, да ти кажа, такова нещо не съм чувал, ама той тъй разправяше…

– И аз не съм чувал… – поде кръчмарят, мислите му още се въртяха около „лошата година“.

– Е, то и нямаше смисъл в приказките му, щото искаше да я съборим из основи и да я строим наново…

– Ама тя, къщата, здрава ли си беше?

– Не, имаше какво да се прави, за ремонт беше, много работа, ама основите – страхотни – няма да мръднат още хиляда години!

– Къде казваш е това?

– Абе, горе в планината, купил цялата махала, къщите – всичките празни, ама от едновремешните, с яки основи – страхотни, правени от старите майстори, не за ремонт, а за реставрация…

Кръчмарят зацъка, а наум се опита да пресметне колко пари ще да са това. Да купиш цяла махала не е шега работа.

– Щял да прави селище от затворен тип – с еднофамилни къщи за туристите, със заведения, басейни, сауни, барбекюта и каквото се сетиш още, ама първо трябвало неговата къща да се направи – в средата на селището. Каза, че ако е доволен, цялото селище ще даде на нас да го строим, ние да си търсим работници, ние да отговаряме за всичко – нещо като подизпълнители. С договор, с всичко! За пари да не се притесняваме! Обаче, вика, искам къщата да стане още по-здрава от старата!

– Аха – вмъкна кръчмарят. Дотук нищо лошо не виждаше, даже му звучеше много добре, къде ли ги бяха прецакали?

– Проблемът стана като започнахме да събаряме основите…

– Чакай малко…

Кръчмарят скочи да изпрати последните двама посетители. После пак се замота малко зад тезгяха и се върна до масата. Каната беше почти празна. Дюлгеринът видя питащия поглед и кимна:

– Дай още една и да ти разправям тогава.

Кръчмарят се върна с виното, дюлгеринът напълни чашата си и продължи да разказва:

– Та основите – яки като на крепост. Ние му викаме на баровеца: „Няма нужда да ги махаме, такива яки основи никъде няма“, а той: „Не ща аз от старата къща и камък да остане, всичко ново го искам, и да е по-здраво от това!“. „Добре!“ – казваме, нали той плаща. – „Ама е грехота“ – си мислим.

– Е, той що иска и основите да бута?

– Ами такъв, баровец, де да го знам, той е друг човек, не му разбирам, ама като иска така – така. Почнахме да събаряме основите – и камък да не остане. По цял ден блъскахме, той вечер идваше да види какво сме направили и плащаше.

Кръчмарят въздъхна –  значи все пак пари имаше. Не ги бяха изиграли.

– После изскочиха златните монети – дюлгеринът отпи от виното, а кръчмарят се закашля. Думите го свариха неподготвен.

– Да те потупам?

Кръчмарят извърна гръб и последваха две потупвания, които му помогнаха.

– Недей така бе, човек – каза – ще ме убиеш!

Искаше да се усмихне, историята ставаше интересна, но видя променения поглед на дюлгерина. Сянка бе легнала на лицето му, все едно не разказваше за намерени златни монети, а за нещо ужасно.

Помълчаха. Отпиха отново от виното. Кръчмарят стана и пъхна две цепеници в печката. Потърпя още малко и подкани:

– И какво стана със златните монети?

Дюлгеринът се сепна. Премигна, все едно е заспал във влака и се опитва да разбере къде се намира. Лицето му бе станало бледо, вместо да се зачерви от виното.

– Да, монетите… – проточи – бяха девет, а ние бяхме четирима…

– Да не сте се сбили за тях? – нямаше търпение кръчмарят.

– Не, не – те всички момчета бяха свестни, бачкатори, цял живот с труд са си изкарвали парите, не бяха някакви пияници или нещо такова… просто девет на четири не се дели, една монета остава.

– И?

– Ами, първо решихме веднага, че това си е за нас, в смисъл, че на шефа – нито дума – като дойде вечерта, все едно нищо не е станало. А иначе, по две монети на всеки, а за последната, деветата, ще теглим чоп.

– А така! – историята все повече допадаше на кръчмаря.

– А така, ама после друго стана…

– Е, нали били свестни…

– Свестни бяха, аз иначе ще се хвана ли втора година с тях да работя?

– Какво тогава?

– Ами после от основите излезе и другото… – дюлгеринът млъкна, ръката му леко потрепера, като се протегна за чашата си. Кръчмарят затаи дъх, чакаше продължението. Видът на разказвача говореше, че следва нещо лошо.

– Няма да ми повярваш, но от основите на къщата се измъкна сянка.

Стана тихо. Само цепениците леко пукаха в печката.

Кръчмарят се помести, позачуди се и попита:

– Как така сянка?

Дюлгеринът отпи бавно от виното и продължи:

– Ако щеш ми вярвай, сянка беше.

– Аз вярвам, ама…

– Не съм разказвал на никого, точно защото знам, че няма да ми повярват. Няма кой да потвърди, но от основите на старата къща излезе сянка, постоя малко, после като мъглица се понесе между другите къщи и повече не я видяхме.

– Чакай малко, как няма кой да потвърди, ами онези тримата, дето сте делили парите? – кръчмарят гледаше неразбиращо.

– Няма ги другите… – махна с ръка дюлгеринът и хвана за пореден път каната. – Аз им разправях за това да не говорим, ама те вечерта казаха на баровеца.

– И какво?

– Ами оня уж не се впечатли много, пита колко бири сме пили и се беше ухилил до ушите. Май реши, че някакъв номер сме му намислили. Обаче после явно е разпитал, сигурно по околните махали, защото то в тая, неговата, жив човек нямаше…

– Какво е разпитал?

– Ами не знам, ама явно е питал може ли да има такова нещо и трябва да са му разказали за старите майстори, за вграждането на сянка в основите на къщата, та да е здрава…

Кръчмарят не разбираше:

– Това, дето вграждали сянка?

– Да, точно, нали си чувал…

– Е, да, ама то е било…

– Е, явно е било! – тросна се дюлгеринът и пак изпи чашата си на един дъх. Очите му бяха помътнели. Изглеждаше състарен и уморен.

Кръчмарят продължаваше да не разбира. Този или го баламосваше нещо, или вече го хвана виното и не знае какви ги говори. Иначе пък, историята си я биваше.

– Какво е станало с другите? Нещо тази сянка ли…

– Не, сянката просто изскочи изпод основите, задържа се за малко, люшна се леко във въздуха и се понесе… повече не я видяхме, но ни изкара акъла. Аз даже я сънувах вечерта… ако не бяха и другите с мен, щях да мисля, че ми се е привидяло…

– А с тях какво стана? – върна го на въпроса кръчмарят.

Дюлгеринът въздъхна. Подпря с длан главата си, после прекара ръка през лицето, все едно иска да махне някакъв мрачен воал от него.

– Аз се сетих и можех да ги спася, но не бях съвсем сигурен…

– Какво се сети?

– Ами баровецът се промени изведнъж. Първо спря да плаща всеки ден.

„Ето – помисли кръчмарят – ето къде е лошата част“.

– Каза, че ще плаща на седмица, всеки петък, да не се притесняваме.

– И се съгласихте?

– Да, то нали дотогава нямаше проблем, ама той и в друго се промени. Стоеше край нас, един такъв умислен, гледаше изкопа, гледаше нас, дори по едно време решихме, че е разбрал някак си за златните монети…

– Беше ли разбрал?

– Не, не беше – махна с ръка дюлгеринът – аз обаче трябваше да ги спася момчетата, защото усетих, някак интуитивно, че той беше разбрал нещо много по-лошо!

– Е, че какво по-лошо?

– Беше разбрал, че за да стане по-здрава къщата му от тази, в която е била вградена сянка, има само един начин…

Кръчмарят се напрегна, без да може да си обясни защо. Явно следваше нещо наистина лошо и то кара гласа на събеседника му да накъсва думите:

– Беше разбрал, че за да е по-здрава къщата от предишната, трябва да вгради в основите няколко сенки… нашите сенки…

– Стига бе! – изведнъж на кръчмаря му се изясни всичко.

Този го занася и му разказва небивалици. Още в началото каза, че не му се говори и сега измисля страховити истории, за да го наплаши.

– И другите ги няма, а ти си се измъкнал, за да ми ги разправяш такива, нали? – наистина се бе ядосал, че го взимат на подбив.

Дюлгеринът се сви, главата му потъна между раменете и остана дълго в тази странна поза. Кръчмарят поошета по другите маси, за да му мине, после приближи и се покашля. Още го беше яд, че в началото се върза на историята. Беше убеден, че е пълна измислица, сега трябваше да разбере дали все пак клиентът му има пари. Като го гледаше такъв, свит и нещастен, беше напълно възможно този път да се е върнал измамен и смазан, без да е спестил нищо от гурбета. Затова и такива истории измисля…

– А със златните монети какво стана? – попита, сякаш го бе хванал, че лъже и не е доизмислил добре подробностите от лъжата си.

Свитият мъж вдигна глава и го погледна в очите:

– Нищо, какво да стане – теглихме чоп, нали ти казах!

После бръкна в джоба си и изсипа на масата три златни монети.

Автор: Явор ЦАНЕВ

* Текстът е част от книгата с разкази “Вино за мъртвите” (Изд. “Gaiana book & art studio”, Русе, 2015).