„Зелените очи на вятъра” (ревю) – Лъчезар Йорданов
Романът „Зелените очи на вятъра” прави дисекция на волята за живот и порива към свобода на индивида в българското общество чрез изграждане на два микрокосмоса – единия на хората, живеещи в периферията, а другия на тези, подвизаващи се в сърцевината. Съответно двата концентъра, върху които е построена фабулата, са Старо село, пернишко, и София.
Здравка Евтимова ни разказва историята на три жени от три поколения, които трябва да извоюват своето щастие, борейки се с битовизма и апатичното съществуване в българското село и антипода му – еснафщината и отчуждеността на столичния псевдокосмополитен начин на живот.
Повествованието е изградено върху принципа на контрастите. Периферните локации в романа са мизансцен на събития, завършващи с дълбоки поетически размишления за естеството на живота и есенциалността на съпротивлението като глава първа от неписания кодекс за оцеляване в джунглата. В сърцевината, столичния град, малкият човек е незначително кално петънце върху лачените обувки на някоя псевдоаристократична възпълна жена с обсесивно полуманиакално чувство, че „придворните” ѝ са неугледни лакеи с низки страсти.
Думите на Здравка Евтимова преливат от топли пасторални нюанси на цветове от ярка словесна палитра в стотици вариации на сивото. Представете си как би изглеждала градина през ранна пролет с цъфнали овощни дръвчета в съседство с два реда високи кипариси, обрамчили алея към къща за половин, че и повече, милион евро… Какво почувствахте?
Амалгамата от думи, прераснали във фразеологизми, сравнения, метафори и синекдохи, поставени в хармоничен порядък, създава чувството за полет на въображението във висините на художествено конструираната мисъл. Те не са злободневни, шаблонни, натрапчиви с елементарността си. Напротив, те са доказателство, че българският език е естетически несломим организъм, мимикрирал и съответно еволюирал през векове на мракобесие и летаргия, но в крайна сметка съхранил се.
„Зелените очи на вятъра” е роман за свободата, волята и въобще непоколебимостта на духа пред изпитанията на живота. В него антагонистът НЕ побеждава. Той по-скоро е сведен на колене и моли за пощада над разграбеното си сърце, защото такова е останало само във физическата си форма – просто мускул, изпомпващ черна кръв до крайниците на човек… по-скоро приличащ на разлагаща се никому ненужна биомаса.
Все още ли не сте прочели романа?
*Изображение: Евтимова, Здр. Зелените очи на вятъра. Редактори Борис Минков, Здравко Дечев. Оформление: Христо Гочев. ИК Жанет 45, 2018.
