Най-накрая стигнах до убеждението, че това, което прави един писател именно писател, е фактът, че той пише.

Ама че празни приказки! – ще си кажете.

Но не.

Случва се така, че когато някой човек страшно, страховито много се задълбочи в мисленето за нещо, започват да му хрумват разни мисли, които, като ги сподели с хората, звучат толкова банално, че чак разсмиват тези хора.

Но те вече, прощавайте, но никак не са баналности и празнословия. Защото той…този, който ги казва… вече наистина ги е разбрал. Разбрал – не в повърхностния, ежедневен смисъл, а в големия, почти плашещ смисъл на истинското разбиране. Осъзнаване до болка и смърт.

Как да го кажа по-образно? Един ще каже: Морето е дълбоко. И това ще е пустословие; говори така, за да не му се слепне устата! – ще си кажем ние. Но друг, току що излязъл от батискафа, с който се е спуснал до дъното на Марианската падина, ще каже: „Морето, ох, е доста дълбоко!” – и неговите думи ще означават нещо съвсем друго! И няма да имат нищо общо с думите на първия.

И затова аз казвам: Писателят е писател, защото пише.

В моето казване на думата „пише” има нещо от това „дълбоко” което е изрекъл слизалият в Марианската падина.

Писателят иска, може и трябва да пише. Той е акула. Когато спре да се движи, да плува в студения океански мрак, акулата умира. Писателят, спрял да пише, също. Говоря само за писателите. Това е една рядка, почти изчезваща порода. Не говоря за тия, които „искат да кажат нещо на…” „да изразят себе си” или за „пописващите” или за „и аз имам две издадени книжки”.

Говоря за писателите – мъченици и светци на разказването, на задълбочеността, на непосилното мислене, по-страшно от всяко друго свещенодействие…Писателите. Те просто пишат.

Мине не мине година и те издават книга. За да не потънат мъртви в черния, студен океан.

Ама че патос ме е обхванал!

Но наистина – вълнувам се. Отново събрах разкази и ето – представям ви ги!

И страшно, тайно и пакостливо се надявам да ви харесат, и да ме заобичате заради тях.

Писателят, тоест – може би само аз – не е същество, поразено от тежък нарцисизъм. Не! Той не харесва себе си безумно…не! Той трепти от вълнение при мисълта, че могат да го харесат Другите. И тъй като обикновено е невзрачен и обикновен мъж (Че кой не е! С изключение на жените-писателки и старият Ърни) той иска да харесват не него, а писанията му. Пуска ги океана на човешкото полезрение – а там плуват хищните човешки Внимание и Безразличие. И се започва!

Заради тая игра-лов, заради тоя безумен танц на творбата пред погледите на придирчивата публика – заради тях живее творецът!

В тоя сборник разкази, писани в последните две-три години; написани по описаните горе причини – писани вече не за да…А защото писателят е Обречен по Най-Красивия и Ужасен начин на Доживотно Писане – съм включил и две три дънни риби-ръкоперки. Реликви от толкова дълбоко минало, че дори не ми се вярва, че съм ги писал аз.

Ще ги откриете сами.

Другите разкази са просто крайно различни един от друг. Когато съставям сборник – най-големият ми ужас е да не заприличам на някой от тия симпатяги, които подреждат книжките си така: един силен разказ, втори – не особено…и след това – десетина – почти едни и същи, за да попълнят книжката до последната страница. В един стил, с едно и също настроение; така, че да е удобно на четящия и нищо да не го накара да промени дори позата си в креслото, камо ли – настройката на душата си.

Аз правя обратното.

Държа (и се радвам) разказите ми не само да не си приличат един с друг… но и да създават усещането, че са писани от различни хора!

Защото – ако си последователен, мислещ и задълбочен – няма как да не откриеш, че самата идея, че си Един Единствен Човек е напълно абсурдна!

Във всяка минута съм съвсем различен човек! – бих казал аз.

Едно движещо се през невъобразимия свят огледало, дълбоко пет милиарда километра, в което на трилиони пластове се отразяват квадрилиони различни картини! – ето това е една бегла и бледа картина, портрет на Човека, такъв, какъвто си го представям аз.

И въпреки това – колкото и невероятно да е – този милиардо-картинен човек все пак е Един Човек…С една лична карта, с едно тяло и с едно име, което стои върху книжката му с разкази. Не, отказвам да повярвам в това…

И все пак е велико, някак…приятно: Един Човек…

***

Избрани цитати от автора 

…Има такива хора, които възприемат себе си като страничен човек, към когото трябва да бъдат особено внимателни. Все едно този друг човек е някакво малко детенце. Което трябва да бъде пазено извънредно грижливо от всякакви грозотии и ужаси в живота. Треперят над душите си, така да се каже, да не вземе да ги повреди нещо. Все едно са чужди.

                                                                                                Из „Мечката”

А аз съм мечка и туй то! Като си презрян звяр и от тебе може да се очаква всичко – вече можеш да мислиш малко по-халтаво, нали така? Малко по-освободено, както казват хората.

Ще ви дам пример: Ако си с много чистички дрехи – ходиш като препариран! Представете си само: ходиш из гората с новичките си чисти дрехи, наконтен. И не смееш ни да си опреш коляното в някой дънер, ни да седнеш на някой изоставен мравуняк…Пфу – не дай си Боже да има свеж мъх там и да ти изцапа в зелено финия ленен панталон, хаха!

А като си като мен със старо рухо, смрадливо и пълно с клечици и бодли; и мравки и бълхи пъплят из него; и парченца от плътта на изядена отдавна овца са изсъхнали и спечени в козината; и пръст има, и кръв собствена и чужда, и семенна течност от отдавна забравени мечоци, и живи неща има и умрели…И като така навлечен бродиш из гората – никакви притеснения нямаш! И се движиш свободно и сядаш където си поискаш и лягаш където завърнеш. Нямаш никакви ограничения.

                                                                                               Из „Мечката”

Веднъж майката на Иисус от Назарет влязла в стаята му и започнала направо:
– Сине… На трийсет години си, трябва да си намериш някаква сериозна работа. Аз разбирам, че сега трудно се намира работа за светци, месии и пророци, но защо не опиташ нещо друго? Трябва да се плаща сега сметка за дърва, данък за разпъванията на кръст…
– Кога пък го въведоха? – попитал Иисус – пък и какъв смисъл има в тоя…данък?
– Ами така е, ти като не се интересуваш от нищо…държавата не можела да плаща за безплатни развлечения на хората, взимат го за осигуряване на кръстове, за заплати на разпъвачите, на охраната, за гвоздеи…

Из „Започни работа, Исус!”

 

Автор: Калин ТЕРЗИЙСКИ

* Може да прочетете разказите “Мечката” и “Как мислиш да я караш, Иисус? ”  в литературния сайт www.tetradkata.com