Мечката – Калин Терзийски
Тя се наведе към него, протегна врат и източи устните си напред – в неприятна фунийка.
Защо, по дяволите, прави така? – за миг си помисли той и също се наведе напред, обзет от недоволство.
Докато главата му се приближаваше към нейната, той притвори очи, защото беше от хората, които се страхуват твърде много от това да не видят нещо грозно, от което да ги боли дълго в бъдещите дни.
Има такива хора, които възприемат себе си като страничен човек, към когото трябва да бъдат особено внимателни. Все едно този друг човек е някакво малко детенце. Което трябва да бъде пазено извънредно грижливо от всякакви грозотии и ужаси в живота. Треперят над душите си, така да се каже – да не вземе да ги повреди нещо. Все едно са чужди.
Той се замисляше понякога за душата си като за извънредно фина вазичка, направена от изсушени сълзи, нежна и крехка; но на всичкото отгоре и обладаваща някаква неестествено голяма способност да страда и да се мъчи. Особено от грозните неща.
Че какво пък чак толкова? – навеждаше се той напред и издаваше също устните си, но едва-едва, внимателно и стараейки се да не прави грозна гримаса (защото ако чуждата грозота го измъчваше много, то това – самият той да се усети грозен – можеше да го доведе до отчаяние) – какво толкова? Ще я целуна ей така – мимоходом! Съвсем леко!
Защо е тая моя направо зловеща погнуса от некрасивите действия, от некрасивите Неща? Та това ме смазва!
И освен това…това ми пречи да съм свободен! Движа се като слон в стъкларски магазин в тоя пълен с възможности за грозноправене свят! Всяко мое действие е ограничено от това – да не взема да видя или недай си Боже – самият аз да направя нещо грозно…или да изглеждам грозен или да…
А сега една мечка…
…Сега и една мечка не мога да целуна…
А тя, дявол до го вземе, о Боже прости ми, какви ги говоря, (какви са тия дяволи?!), тя ми е приятелка!
И ми направи такава…огромна услуга…
Ох, Боже, какви ги говоря! Наистина съм се побъркал от това си качество…или да го кажа направо – от тоя дефект!
Не мога даже наум да кажа нещо, което ми изглежда грубо или грозно (примерно тия ругатни с дяволите, които без да искам изричам наум)!
Та така де – тя ми спаси живота…или всъщност – да речем – аз и спасих живота…
Давехме се двамата в една река…Господи какво чудо беше! По бързеите…отстрани изглежда някак плитко…все едно дъното е на един лакът – виждат се камъни, които водата, разбита на пяна, облива…водата все едно кипи и се издига на вълни над тях…Обаче ако си в средата на тая планинска река, оказва се съвсем различна работата…
Оказва се, че дори да можеш да докачиш дъното с крак – това въобще не ти върши работа! Водата е толкова мощна, потоците ледена пяна така те блъскат, теглят и повличат…че изведнъж от човек се превръщаш в коркова тапа!
Да, като коркова тапа в пълна мивка, на която запушалката е извадена!
Водата те подмята, залива, задавя и завърта. В един момент даже ми се струваше, че реката иска да ме съблече.
По едно време, почти се бях удавил, а мечката въобще и не я виждах – и тя се бореше за живота си някъде сред бучащата пяна…- та в миг си помислих, че ако човек няма нужда от въздух, ако има хриле като риба, би било вълнуващо. Може би даже би било и приятно. Защото водата те подхвърля като някаква невъобразима люлка. Забавно е за миг. Докато не усетиш, че си загубен.
И двамата с мечката се потапяхме, изплувахме и се давехме – от скала на скала (добре, че скалите бяха загладени от водата!). От скала на скала. Страшно беше, въобще не мога да си спомня всеки момент поотделно.Ту главата над водата, ту под водата…звученето на света силно се променя – под водата звуците стават някак плътни…светът бучи…
Бях се предал вече, направо се бях отказал.
И изведнъж, както бях изплувал за миг – вдигнах глава и видях някакъв клон. Клон, надвиснал над реката. Успях да се хвана. Тялото ми продължи да плува по течението, но целият аз, така да се каже, самата ми воля се вкопчи в клона. И се задържах.
Миг по късно усетих как мечката се вкопчи в крака ми, после и в другия…
Тогава…Честно казано може и да съм я…хм, защо е нужно сега да се самозалъгвам? – Да! Ритнах я! Но леко, по-скоро се опитах да си освободя краката.
Но тя ги стискаше, здраво стискаше, на живот и смърт. И слава Богу – защото така – лека-полека – като ме сграбчваше все по-нагоре, тя накрая стигна до клона. И изведнъж, с някакъв страшен замах се оттласна от мене. Заболя ме, но не се изпуснах. И аз стисках здраво. Тя захапа клона. Захапа го…И нали е страшно силна – с едно мощно движение се изтегли от водата. Добре, че не изтръгна цялото дърво…
Но след това за мен стана трудно. Аз се държа за клона с все сила, но водата ме завлича. Някак – на една страна. Тоест, аз си се държа за клона, имам упора, но понеча ли да си приближа краката и тялото към брега или въобще към нещо, от което да се оттласна и да изляза – усещам, че не мога. А и краката ми – вече замръзнали! Чувствам се като някакъв парцал – единият му край е закован за клона, а другият безсилно се носи по течението.
Набирам се с ръце до мястото, където клона се съединява с дървото – и после – какво? Безизходица! Ако опитам да обхвана дървото – то е дебело, хлъзгаво – ще се изпусна, ще ме дръпне реката и съм мъртъв! А краката си не мога да придвижа по никакъв начин към брега или към каквото и да било…Носи ги пустата вода! Пък те и замръзнали…носят се по течението…
И тогава мечката…Тогава, няма как да не го призная, започнах да викам…не, не да викам, ами да креща, даже да врещя – това е по-точната дума…врещях като яре, като коза…Грозно и ужасно врещях, въобще не си спомням какво. Но се молех де, това съм врещял! Молех се на мечката. Само няколко секунди, но ми остана много лошо чувство…
Това грозно, унизително врещене! А се оказа, че било излишно. Защото мечката нямаше намерение да ме изостави. Тъкмо се беше закрепила на брега, още даже не се беше отърсила от водата и веднага се спусна към мен. Тя нали има едра задница и това я прави доста устойчива. Протегна се навътре в реката, страшно силно, чак не е за вярване колко силно се наклони напред…и замахна с лапа!
Причерня ми и пуснах клона. А тя – с един замах ме закачи (а ноктите и – всеки по десетина сантиметра!) и като с кука ме подхвана. И направо ме изхвърли от водата! Добре, че не ме закачи за месото, а за якето – отзад.
В миг, докато летях, си спомних, че някога, отдавна, бях гледал по телевизията как мечките ловят риби, големи риби. С лапа ги подхващат и ги мятат навън от водата. Така и аз. Като голяма риба се озовах на брега.
И така. Всичко мина благополучно, така да се каже…Стоим ние на брега, дишаме тежко. И внезапно, явно водени от някакво много силно и спонтанно чувство, се прегърнахме. Аз май даже заплаках. А ми се стори, че и тя заплака…защото нещо топло се стече по бузата ми, както беше мокра от студената вода…Такива ми ти работи…
Но, естествено, след първия момент на спонтанност идва и едно отрезвяване, така де са каже.
Много ми е приятно, наистина се чувствам…някак жив. Свободен се чувствам в тия редки, ама наистина редки моменти…в които правя нещата съвсем спонтанно. И тогава чак се разплаквам…Да – сериозно – когато усетя, че съм толкова спонтанен и свободен и така леко изразявам чувствата си и въобще не мисля дали тоя срещу мене е грозен, или лош, или добър…и не мисля даже за това дали аз не изглеждам грозно или нелепо…в такива моменти направо се разплаквам. Разревавам се от едно такова, особено щастие…щастието, че съм свободен да си изразя душата. Без да мисля как изглеждам и тям подобни…
Но после естествено пак се замислям. И се връщам в старото положение. Да.
И след това дойде време да се разделим. Естествено, първо си бяхме поговорили хубаво, бяхме си разказали животите един на друг, бяхме се доста приятно посближили…
И ето, като и казах: „Аз ще тръгвам”, тя каза: „Знаеш ли, искам да те целуна!”.
Аз, естествено, се усмихнах много мило и направих всичко възможно да изглеждам приятно изненадан от такава идея. Направо се разтопих (тоест, направих всичко възможно да изглеждам „разтопен”). Заразмахвах ръце, закимах с глава…
А каква вътрешна тревога и неприязън ме обхвана! Да ми прости Господ, ама направо ми се доповръща от мисълта да целуна мечката!
Ще кажа така: като излязохме от реката, аз бързо, но много деликатно, без въобще тя да ме забележи, я бях огледал (обяснявам колко тактично съм я огледал, защото съм извънредно грижовен не само към своите чувства, ами и по отношение на чувствата на другите). Да. И си казах „Не е неприятна тая мечка”.
Но естествено – не е неприятна за мечка. Именно като мечка не е неприятна, даже е хубава за мечка…но като човек?! Човек обикновено целува хора…И в краен случай – котенца, кученца…Но човек не целува мечки!
Дявол да ме вземе – помислих си за миг, че на стената в нечий кабинет главата и би изглеждала даже красива! Като трофей. Но на възглавницата до теб, като се будиш сутрин – никак не би изглеждала добре! Нали така? В света всичко е въпрос на правилно подреждане и комбиниране…Нещата изявяват качествата си когато биват съпоставени с други неща…
Примерно една красива женска ръка на фона на снежнобял болничен чаршаф не е красива и бяла, а просто неприятно жълтее – не е ли така?
И сега – аз да целувам мечка?!
Оставете това с главата на стената – аз ужасно мразя всяко насилие…Никога не бих и си помислил за никакви глави на никакви стени и за никакви трофеи…
Но все пак – целуване?! По устата!
Не, не го приемам като добра комбинация! Моята малка, гола, лишена от козина глава…розова и човешка. И тая грамадна, кафява, зверска муцуна…С козина пълна със ситни бодли и заплетени тревички. Даже ми се стори, че видях в козината и малка мравка, която си имаше свой живот и пълзеше.
Та мечката, с тая огромна, рунтава глава, прилича не на живо създание, подходящо за целуване, а на нещо повече…на нещо като…планина!
В самата нея, по главата и в козината и, живеят други живи същества!
А устните и! Дълги, източени напред и някак неприятно лигави. И въпреки, че си личи, че са чисти, са неопределено противни, кафяви, а отвътре –ярко розови! Неприятно, болезнено некрасиво! И освен всичко друго…
….
Обзет от решителност, с припряно движение на главата и устните – той целуна мечката.
Беше затворил очи и то така силно, че чак челото му се беше набърчило. Мечката го целуна някак естествено, по животински, даже имаше нещо любовно в тая нейна целувка. Кой ги знае мечките?
Целувката трая не повече от две секунди и той се отдръпна. Не рязко, някак неуверено, но явно воден от силно желание да се отдръпне.
Боже! – каза си той – преживях го! Дано не съм изглеждал прекалено глупаво и противно…
То никой не ме и гледа, естествено…но това, всъщност, има ли значение? Грозното не бива да съществува! Та дори и никой да не може да го види…Дано и тя не е забелязала, че така бързо се отдръпнах!
Но…
Но има едно нещо, което много ме измъчи…
Докато поднасяше устата си към мен, аз не бях запушил ноздрите си…нали знаете как човек може да притисне корена на езика си към небцето отзад и така да блокира достъпа на въздух към ноздрите…няма нужда да запушва носа си с ръка…А аз си знаех, дявол да ме вземе, че така трябва да направя. Да си запуша носа и да не вдишвам през него, докато целувам мечката…
Знаех, че тя няма да има хубав дъх…
Че как животно, което никога не си е мило зъбите ще има хубав дъх? Та тя яде каквото намери в гората!
Но аз не си запуших носа, даже без да искам леко вдишах, вдишах през носа…
Даже…Даже, воден от някакво болно любопитство (да ми прости Господ!) аз подуших дъха и!
Да ме вземат дяволите! Уж съм деликатен човек и се пазя от грозното…пазя се да не изкуша душата си…да не я вкарам в излишно отвращение и излишни лоши чувства…Аз, разбирате ли, правя всичко възможно да не намразя другите, да не се погнуся от тях! Уж така внимателно пазя душата си от греха на омразата, грозотата и погнусата…Защото да те е гнус от съществата и от света въобще…това е грях, това не е добре, нали Господи? А пък няма как, ако нещо си е наистина гадно, няма как да не се погнусиш. И затова – за да не вкарвам сам себе си в греха на отвращението – просто затварям очи. Запушвам нос. Такива ми ти работи.
Уж се пазя, а сега – подуших дъха на мечката!
А тя, милата…Ами да – дъхът и беше отвратителен! О Боже, дано не е забелязала каква гримаса направих! Аз я направих само за една стотна от секундата, но такива неща…такива неща за жалост се забелязват. Даже по-скоро се усещат.
И е възможно сега тя да е отчаяна…Да си мисли: Аз му спасих живота, а той прави гримаси като ме целува…
Боже, колко е объркан тоя живот!
Ето – сега ще се нахвърля, ще я отрупам с мили думи, ще и наговоря куп баналности, ще и дам адреса си, ще я помоля уж много настойчиво да се видим отново…
…защото изпитвам срам!
Чувствам се много гузен пред нея. Мисля си – тая мечка е усетила, че аз съм усетил колко е лош дъхът и!
И сега, ох, мъка, ще има да мисля…месеци наред ще мисля и ще се терзая: Как да и кажа?…Как да изчистя тия неща между нас?
Защото тя ми е приятелка. И аз не мога да оставя нещата така! Да ходи с такъв дъх! Защото някога може да дъхне и в лицето и на друг човек…
А малко хора са така деликатни като мене. И тоя друг човек като нищо ще и изтърси нещо некрасиво…Нещо, което може ужасно да я нарани. Знаем ги ние хората какви са! Няма капка милост в тях. Нараняват, нараняват, нараняват…А и мечките ги знаем какви са! Чувствителни, склонни да се отчайват и от най-малкото…уж са груби, а пък са толкова раними, Боже, една дума може да ги съсипе!
Да, това може направо да я убие. Няма да си простя, ако някой мръсник и каже, че устата и вони.
Да. Тя ми е приятелка. Сега ще трябва да помисля, много да помисля. Как да и обясня цялата тая работа, без да я нараня.
А иначе – по света има много грозни неща.
И аз само се пазя и пазя и пазя…
….
Всъщност аз съм наясно с много неща.
Това, че съм мечка не означава, че не мога да мисля. Напротив. Това ми дава по-голяма свобода.
Ще се запитате: Как така?
Ще ви обясня.
Докато другите, хората да речем, като този мой приятел, който сега страда от угризения и съмнения, мислят от позицията си на хора, аз нямам това ограничение. Хм. Може би няма да ме разберете, защото вие, така или иначе, сте хора.
Но нека се пробвам: Като си човек, мислиш като човек. И само като човек! Не само, че имаш в главата си заложени схеми, логика, ценности; и не можеш даже да си представиш как би могъл да излезеш извън тях…не само това! Ти, именно защото си човек, даже и не смееш да излезеш от тях!
Примерно един човек допуска ли да мисли за себе си като за нещо, или по точно – като за някой – който би изял някой друг, подобен на него?
Човек може ли да мисли с пълно незачитане на себичността си?
Преструва се, че може! Но всъщност – не може! Да мисли така за света и нещата около себе си, все едно самият той не е важен, няма никакво значение? Може ли така? Мисля, че не!
Човекът – даже да си въобразява, че мрази себе си, че се смята за незначителен – пак – започне ли да мисли – първо туря себе си в центъра! И чак след това почва да мисли! Даже да казва за себе си, че е презрян човек…даже да го заявява пред всички – той пак някак извърта нещата и пак себе си в центъра поставя…
Признал се е за презрян, жалък, маловажен…и казва: Трошица съм аз, прашинка, незначителна молекула съм аз в света, в ръцете на съдбата…
А в същото време някак безнадеждно (и в същото време – с цялата надежда на света!) се е пропил с чувството, че е център на всичко! И че всичко започва и свършва с него!
И тъй като човек мисли за всичко през тая призма – че е човек и най-висше и важно нещо на света – той мисли сковано и страхливо.
Особено пък като моралът му скове мисленето…
Човек не смее да мисли като животно, казвам ви, а това доста му пречи.
А аз съм мечка и туй то! Като си презрян звяр и от тебе може да се очаква всичко – вече можеш да мислиш малко по-халтаво, нали така? Малко по-освободено, както казват хората.
Ще ви дам пример: Ако си с много чистички дрехи – ходиш като препариран! Представете си само: ходиш из гората с новичките си чисти дрехи, накотнен. И не смееш ни да си опреш коляното в някой дънер, ни да седнеш на някой изоставен мравуняк…Пфу – не дай си Боже да има свеж мъх там и да ти изцапа в зелено финия ленен панталон, хаха!
А като си като мен със старо рухо, смрадливо и пълно с клечици и бодли; и мравки и бълхи пъплят из него; и парченца от плътта на изядена отдавна овца са изсъхнали и спечени в козината; и пръст има, и кръв собствена и чужда, и семенна течност от отдавна забравени мечоци, и живи неща има и умрели…И като така навлечен бродиш из гората – никакви притеснения нямаш! И се движиш свободно и сядаш където си поискаш и лягаш където завърнеш. Нямаш никакви ограничения.
С мисленето, драги мои, е същото. Ако мисълта ти държи да е наконтена (тоест – човешка) – ще се движи като препарирана.
Вярно, със старото и смрадливо мечешко рухо нямаш достъп до някои места. Примерно – няма да те приемат в изискана човешка компания. А и няма как човек искрено да те заобича. Ще те обича, защото е човек, тоест – лицемер. Ще зяпа тайно грозната ти козина и ще си казва (лъжейки дори себе си): Аз я харесвам не заради външния и вид, а заради добрата и душа! Така ще си казва човекът.
Но твоето тежко и вонящо облекло винаги ще си стои пред очите му и той неволно ще прави гримаси на отвращение и ще получава спазми в гърлото. Позиви за повръщане.
Същото е и с дъха.
А аз много добре знам какъв ми е дъхът.
Но ще попитате: Като знаеш – защо не си направила нещо, за да го промениш?
А аз ще ви питам: А защо вие не сте направили нещо, за да си промените обонянието? Защо не сте направили нищо, за да се промените така, че моят ужасен дъх да започне да ви харесва?
Моят дъх може да се промени – това е така. Сега, забелязвате, съм в добро разположение на духа…та затова и въобще ви обръщам внимание. Иначе просто бих ви изръмжала насреща…и вие бихте се пръждосали с ужасени писъци от главата ми! Та ще ви кажа: моят дъх може да се промени, но аз не смятам за редно да го променям!
И чуйте сега: аз не смятам за редно да го променям не заради някакъв мой инат! Не! Просто не смятам да го променям заради такава глупава и идиотска причина! Причината, че на вас така ви се иска.
Природно лош ли е моят дъх?
Ами как да ви кажа – май да. Я да ви питам: Кое е природно и кое – не? Вие първо ми кажете: Кое е по-природно – моят дъх или вашето отвращение от моя дъх? Защото вие веднага сте си помислили (знам ви аз вас!): Ама нашето отвращение от гадни неща си е в нашата природа!
Е – а моят дъх откъде се е взел? Не е ли той част от моята природа?
Някой обаче ще викне: „В природата няма противни неща! Господ не е направил нищо, което да е противно и ужасно. Само грехът и злото, само дяволът прави така, че да има нещо противно и гадно на тоя свят! Затова и ние мразим гадните неща – защото те са от дявола! А Господ и природата правят само хубави неща! Само усмихнати муцунки, ягодки, сърненца и слънчеви горски полянки с маргаритки прави Господ, а Природата лежи в хамак, гледа го и любовно му помахва…”
Хаха, така мислят някои идиоти, май!
А на тях аз ще им кажа така: А знаете ли колко е прекрасно да попаднеш на мърша?!
Хубава, зряла, воняща мърша, около която от възхитителната смрад даже въздухът потрепва?!
И сега, избързвайки, нека питам: А кой е направил Мършата? На кого е хрумнала чудесната идея да има Мърша? Нима отговорът не е: на добрия ни Бог?
А нима добрият ни Бог не е създал моята способност да се наслаждавам точно на Мършата и на нейния невероятен, благ аромат?!
Мършата…
Примерно – знаете ли? Какво е да намериш цял вол, умрял преди месец да речем, не преди месец, ами преди две седмици?! И то – през лятото! Така подут, че ще се пръсне! И вони, вони!
За нас – мечките – това е парфюм – знаете ли това? Който е гледал куче, може и да се досеща. А какво лакомство е! Просто не можете да си представите каква наслада е омекналото и скапано месо, как леко се е желирало и наистина смърди страховито, почти смъртоносно. Това е благодарение на личинките…Сигурно знаете, че проклетите муши личинки издават тая страшна воня, но всъщност тя за нас си е привлекателна. За нас, дивите хищници, имам предвид. За мен специално е прекрасна!
Трябва ли да се откажа от това, защото вие няма да ме харесвате?
Може и да се откажа.
Но вие какво ще ми дадете в замяна?
Ето сега ще кажа още две три думи за ограниченото човешко мислене. Човек, скован от новите си дрехи…нали така наричам всички тия човешки неща, дето сковават мисленето на хората…та човекът скован от тях, от морала и лицемерните си правила…той е като пиле в кълчища! А аз казвам така: Всичко в тоя живот – нашето общуване, нашите любови и омрази – всичко това е икономика! Взимане и даване. Баланс. Приходи и разходи. Както щете го наречете – но си е икономика. Даваш нещо – и искаш да получиш равностойното по цена. Често не го получаваш.
И оттам идват гневът и недоволството.
Ти, така да се каже, с гнева, който развиваш у себе си, сам се компенсираш за тая част, която не си получил…доплащаш си сам разликата между това, което си дал и това, което си получил. Така да се каже Дадено=Получено+Гняв.
Дал си много, получил си малко, но го допълваш, така да се каже, с нужното количество гняв.
Има и друга възможност. Дадено=Получено+Радост. Някои дават много и получават малко. Да речем дават много пари. Раздават помощи на тоя и оня – помагат на бедни и бедстващи. А пари не им се връщат от това. Но те пък получават много радост от цялата работа. И сметката излиза!
Ако обаче дават, а не получават радост – получават гняв и разочарование. Но сметката пак излиза!
Няма как да го разберете това с човешките си чутури – но е така. Сметката винаги излиза.
Ще кажете: ама разочарованието, гневът, отчаянието, които получава някой, който само дава, но не получава – те са със знак минус, те не са нещо, което е печалба…те са загуба!
Да, да, ама не е така! Чиста печалба са си и те! Ще ви кажа: Като човек се раздава, както вие обичате да казвате – той по едно време усеща, че все нищо не получава…често се случва тогава да развие отчаяние. И то какво е? Ами отчаянието е компенсация…то е за изравняване на сметката!
Защото от отчаянието човек извлича доста ползи! Примерно – то му дава свобода! Като не си отчаян – към тебе има много изисквания. И самият ти имаш много изисквания към себе си. Пък като се отчаеш – отпускаш се – става ти едно такова свободно! И го удряш през просото и чак ти става смешно…И си викаш: Абе аз защо не се бях сетил да се отчаям досега? Та да се пусна напряко през нивите и да го карам свободно, както ми падне?!
Икономика…
Та затова питам – аз ако направя така, че да си оправя дъха – вие какво ще ми дадете?
Вашето харесване? Ха, не ме карайте да умирам ей тука – до реката – от смях!
Сега ще ви дам един пример: Вие нали имате артисти? Нали така? Хора на изкуството, всякакви? И с тях – така: карате ги да правят всичко възможно, за да ги харесате.
А вие с какво им се отплащате? С харесване – нали така?
Но! Колко време ги харесвате? По колко пъти на ден? Как изглежда вашето харесване? Колко тежи? Каква стойност има?
Те, горките идиоти, правят чудеса…променят живота си, съсипват здравето си, будуват по цяла нощ, измъчени от съмнения; пропиват се, разрушават домовете, семействата и животите си; изкачват върхове и се спускат в бездни! Само и само за да ви се харесат!
Естествено – те никога не си признават, че правят това заради вашето харесване! Никога! Човекът, както ви е известно, е горд и глупав паун…но е и лицемерен – даже пред себе си. Та те и пред себе си никога не признават, че заради вашето харесване са готови да умрат!
Казват: Аз правя всичко заради своята вътрешна потребност! Ха – смешни, глупави деца! Както и да е! Мъчат се, страдат, преобразяват се, погубват се – за да получат вашето прословуто харесване.
А то…А то, като погледне човек, трае една-две минути. И е едно такова – полубезразлично!
Вие виждате артиста – примижавате като глупачка пред витрина и казвате: А, браво, тоя става!
И с това се изчерпва вашето харесване!
А той седи и си казва: Заради това примижаване, заради тая полуусмивка, заради това мимолетно кимване, заради това „Тоя става”…заради това ли аз изхабих всичките си телесни сили? Заради това ли завързах на възел цялата си душа? Заради това ли се мъчих?
Та и аз ви питам: Заради харесването на човека ли аз трябваше да си оправя дъха?
Това щеше да ми коства…хм, какво да ви разправям? Това просто щеше да означава да си променя целия живот. Най-малкото – да се откажа от мършата! И за какво? За да ме целуне той…и чуйте сега: Не да му хареса! Не!
А просто за да не му стане неприятно! Да не му стане противно!
Не за харесването, това величайшо харесване щях да се боря аз, променяйки целия си живот! А за безразличието му щях да се боря!
Щях да променя живота си, не за да предизвикам взрив от добри чувства у него! Не…а просто, за да не предизвиквам лоши! Или както вие казвате, свини такива: за да не му направя лошо впечатление! С лошия си дъх!
Да сменя целия си живот! За да не изпита той моментна погнуса!
Ама ще кажете – тая моментна погнуса ще доведе до последствия за цял живот!
Хм, тук аз пак ще ви кажа: А защо тоя, който се мисли за разумен човек, не се размисли и не открие, мама му стара, че би могъл вместо да очаква от мене да променя дъха си, тоест – природата си – той да промени малко нагласата си?! И да се озапти. И да не изпитва чак такива отвращения заради един дъх! Който, както се разбра, е природен?!
Не може ли човекът, какъвто е мъдър, да направи нещо по себе си, та да се смири с природата? Ами природата трябва да се преобърне наопаки, за да се нагоди към капризите на човека? Кажете, пилета шарени?
А накрая за капак ще ви кажа…
Да ви казвам ли въобще? Нищо чудно въобще да не разберете…
Нищо де – ще ви кажа!
Значи…Аз бутнах човека във водата. Вярно – на голям риск. Голям риск поех…Хм, по правилно е да кажа: голям риск поемам…Защото още нищо не е свършило – тепърва всичко започва…
Голям риск поех като го бутнах. Първо – не беше ясно дали ще се спасим. Айде, аз – със сигурност. Мечка да се удави в планинска река! Това къде сте го чували? Може би ние като ловим по цяло лято риба и все удавени си ходим? Но той можеше да си се удави човечецът, така си е. Ама и това не беше голям риск. Защото аз десет котила мечета съм прекарвала ден по ден през реката без да се издавят (с изключение на едно две, но това са дреболии). Та един възрастен човек ли нямаше да опазя?!
Но рискът беше от друго естество (ха, как надуто започнах да говоря, като говоря на хора!). Значи, аз бутнах човека и паднах в реката за да преживеем всичко това. Заедно. Това, надявам се, го разбрахте. Защото човек трябва да преживее именно такива неща, за да стигне до някакви изводи…
За да достигне до прозрения, които да го променят…Та рискът беше и рискът е в това…че става въпрос за човек!
Това е проблемът – че сте хора и мислите като в калъф. От морал, лицемерие, фалшивости, табута, предразсъдъци, суеверия и какво ли не! И въпреки, че преживя всичко това, заедно с мене, човекът може (той не умря и сега си мисли, че това е голям успех, егати!) да се провали, напълно да се провали…в мисленето!
И вместо да стигне до мъдрост и смирение…той да се измъчи до лудост. От мисловно човъркане, от усукване, от угризения и гузна съвест…А оттам – да се развият в него омраза и какви ли не други мръсотии…
А аз, да ви кажа, дъха си няма да променя!
Но…
Защото съм мечка…и защото съм мъдра…Защото знам, че съм свободна…и нямам намерение да ставам роб даже на лошия си дъх…И знам, че ако приема лошия си дъх като предопределеност, като закон, като непроменима и единствена възможност за себе си – това ще е ужасно робство! Роб-ство!
Затова аз може би все пак ще си променя дъха.
Ще започна да ям само малини. Ще пия роса и нектар от най-фините пролетни цветя. Ще се къпя по два пъти на ден в най-чиста вода, каквато и вие не сте виждали в мръсните си човешки обиталища. Ще пия мед като течен кехлибар – направо от дървесните кошери. Ще дишам прозрачен и студен като диамант въздух на най-чистите върхове и ще душа незабравки и теменужки в най-нежните нощи.
Дъхът ми ще стане по-чист от най-чистото, което някога сте сънували!
А какво ще ми даде тогава в отплата човекът?
Смея се като се замисля за това. Защото аз от човека няма да чакам нищо.
Формулата ще бъде такава. Дадено= Получено (почти нищо)+Свобода. Защото аз ще направя това просто защото Мога да го Направя. Защото съм свободна да го направя. Вие това, естествено, не можете да го разберете. Аз затова бутнах човека в реката. Защото се надявам, че ще се размисли и ще разбере всичко това…
Дано ме разбере…
Да правиш не това, което мислиш, че е естествено за тебе – тоест – натрапено от природата или съдбата…А да правиш каквото си поискаш…Това е истината!
…
А сега да видим – какво ли прави човекът?
Я – гледай го ти! Пакостник! Седи и мисли!
* Текстът е част от книгата “Мечката и други разкази”, София, 2018.
* Снимка: http://www.bgdnes.bg