1.

Беше раздразнен от леко ужилване. Когато премести погледа си върху мястото на раздразнението, видя забита игла в изпъкналата на дясната му ръка вена. Иглата бе свързана с пластмасова тръбичка.

„Система за интравенозна инфузия,” помисли си той.

 С периферното си зрение виждаше очертанието на крушовидно задниче. Докато успее да се фокусира върху него, то мигновено се материализира в чифт стегнати гърди, почти заврени в лицето му.

– Добро утро, господин Бил Айлдърд! – каза с детински глас крушовидното задниче, което се оказа медицинска сестра.

– Д-добро! – каза Бил, заеквайки – Къде се намирам?

– В сигурни ръце. Ти беше в кома почти три години. Дори не предполагахме, че ще се събудиш. Е, явно се случват чудеса, – рече сестрата.

– Как ме нарекохте преди малко? Тоест… Как ме нарече преди малко?

– Бил. Бил Айлдърд. Така пише в медицинския ти картон, – каза тя с грейнала усмивка и звънлив гласец.

– Главата ме боли ужасно, – рече той, плъзгайки показалеца на лявата си ръка по слепоочието.

– Разбира се, че те боли. Даже се чудя как си оцелял.

– Какво искаш да кажеш?

– Дълга история е. Не се затормозявай в момента. Трябва ти почивка.

– К-как съм се озовал тук?

– Няма как да знаеш. Ти загуби паметта си след… Всъщност имаш амнезия.

– К-какво ми се е случило, по дяволите?

Без да му отговори, сестрата се обърна настрани към болничното шкафче до леглото и започна да вади нещо. Сипа малко прозрачна течност от шише в пластмасова чашка. След това подаде шепа с таблетка към лявата ръка на Бил.

– Какво е това? – рече той.

– Оксикодон. Силно обезболяващо.

Уайлдърд безропотно взе таблетката в ръка. През това време сестрата вече беше приготвила чашката. Той сложи медикамента в устата. Отпи звучно.

„Вода”.

Стори му се приятно усещане.

– Искаш ли още вода? – закачливо попита тя.

– Не сега. Може би по-късно.

Бил огледа медицинската сестра. На лявата гърда върху мантата имаше закачен бадж.

„Силвия Ардънт.”

– Мисля, че имам нужда да подремна малко, Силвия.

2.

Скоро изписаха Бил от болницата.

Мереше улиците на Ню Йорк. Вкусваше от какофонията на Таймс Скуеър. Пълчища от хора, огромни рекламни LED екрани, хаос. Оглеждаше хората. Всички бяха млади. Лицата им сякаш изопнати. Без никакви следи от бръчки.

„Ботокс”.

Спомни си, че последния път, когато видя същите тези тълпи на Таймс Скуеър, хората бяха вманиачени по телефоните си. Социалните мрежи, инсталирани на мобилните, им служеха за хвалба с житейски постижения като селфита и отбелязвания на Таймс Скуеър или снимки на етиопска инджера в „Олив гардън”. Сега телефоните липсваха в ръцете им. Нито бяха залепени за ушите им. Просто ги нямаше.

Една млада жена крачеше стремглаво към Бил. Беше се втренчила в него. Сякаш той бе екземпляр от друга планета.

– Къде е най-близкият протеинов пункт? – запита тя по-втренчена от всякога.

– Н-н-е знам за какво говорите – запелтечи той.

– Не говоря на теб бе!

– Аз-з-з помислих, че се обръщате към мен.

Тя го изгледа все едно бе безсрамната диря кал, която оставя след себе си, прекосявайки фоайето на „Беладжио”. Отмина го. Той се обърна с надеждата да й се извини за… Неудобството? Но беше късно. Тя бе изчезнала в тълпата.

„Какво по дяволите представлява този пункт? Защо тази жена ме изгледа така?”

Въпросите станаха още повече, когато прочете следната обява на един от огромните LED екрани:

ПОСЕТЕТЕ ГРАНД КАНЬОН СЕГА! НАПЪЛНО БЕЗПЛАТНО! ЗАПИШЕТЕ СЕ ЗА ОБИКОЛКА В СГРАДАТА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪЗСТАНОВЕНАТА СВЕТОВНА ПАМЕТ.

3.

Скоро той откри сградата на Министерството, въпреки че не помнеше такова въобще да съществува.

– Извинете? Господин Айлдърд?

Той се обърна слисан и видя лицето на красив тъмнорус младеж, около двайсет годишен. Очите му с цвят на разтопен лешник се взираха изучаващо в него, вероятно в очакване на някаква реакция. Само че не знаеше какво да каже и дори не предполагаше какво се очакваше да каже. Само знаеше името, с което го наричаха всички. Бил Айлдърд. Макар самият той да не си обясняваше защо, изобщо не се чувстваше комфортно да го наричат така. Сякаш това име изобщо не отговаряше на представите му за самия него.

– Да? – каза несигурно.

– Боя се, че не е безопасно да оставате тук.

„Откъде по дяволите се появи тоя младок и какво имаше предвид с това „не е безопасно”.

– Кой си ти?

– Да речем, че съм онзи, който ще ви спаси задника от сигурна смърт.

Бил се ококори, отчитайки видимото раздразнение на младежа.

– Какво имаш предвид?

– Няма ли да е по–добре, ако ви обясня някъде далеч оттук? – каза тъмнорусият, сочейки сградата на Министерството. – Знайте, че тия вътре изобщо не си поплюват.

– Кои са те?

– Въпроси и пак въпроси. Ама защо всички вие сте толкова предсказуеми? Ако се впусна да ви обяснявам защо това, защо онова, ще станете вечеря на шепа роботаци и вината изобщо няма да е моя. Изборът е ваш.

Бил се почуди за момент, но реши, че не е в негов интерес да противоречи, когато му се предлага помощ.

– Слушай, хубавецо, няма да е зле, ако на първо време ми кажеш кой си…

– Честно ли? Мисля, че съм нещо средно между Брад Пит и Архангел Михаил. Но засега ще запазя мълчание по въпроса – с раздразнена нотка в гласа рече русокосият.

Бил изсумтя, но когато видя някакви странни фигури да се прокрадват зад сградата на Министерството, реши да последва младежа без много приказки. Не вярваше точно той да го нарани.

Някак си визията на наричащия себе си Брад Пит го успокояваше. Изправените рамене, стройната фигура и сигурността, която излъчваше той, му напомняха качества, които някога в детството си той неистово бе желал да притежава.

– Така, една много важна подробност: вечер след девет излиза патрул от роботаци.

Бил го изгледа продължително в очакване на обяснение.

– Съкратено от роботи и тъпаци. Те следят за всякакви нарушения на абсурдните си правила и са безкомпромисни, когато срещнат такива. А вие сте едно голямо нарушение.

– Какво искаш да кажеш?

– Добре, добре! Разбрах, че искате да ми фамилиарничите. Затова и аз ще говоря на „ти”. Отне ти толкова време да се събудиш, дори Силвия те беше отписала, макар че тя имаше някаква налудничава теория, че си в процес на хибернация. Което, разбира се, няма как да е истина, защото ти дори не си робот.

– Робот ли?

– Да. Но ти не си такъв. Онези, другите, са роботи.

– И значи те искат да се отърват от мен?

– Горе-долу да. Само че сега и Силвия ще загази, задето ти позволи да се измъкнеш.

– Тя…

– Тя е една мека Мария, особено мека с теб. Всъщност откакто цъфна тук, тя бди над теб сякаш си златната й кокошка, а сега на всичкото отгоре те пусна да избягаш. И кой да ти оправи бакиите, ако не аз. Много честно, няма що.

Негодуванието на Брад Пит го озадачи, но повече го изненада онова, което каза за медицинската сестра. Нима тя се бе опитала да му помогне по някакъв начин? Защо? Ако наистина се беше отнесла към него с вниманието, за което говореше той, тогава защо поне не се беше опитала да му обясни поне част от причината да се намира тук?

– Тези роботи… Те какво представляват? – попита Бил.

– Те ли? Нищо повече от играчки на „закона”. Нещо като ченгета, но без принципи. Ти разбираш ли, че те нямат никакви задръжки?!

Долавяше се скептицизъм и обезвереност, които се изписаха на лицето на младежа. Това накара Бил да потръпне за миг. А в следващия момент, когато на лицето на „архангела” цъфна широка усмивка, Бил си даде сметка, че това място действително имаше много общо със света, зa който си спомняше смътно. Защото този непознат несъмнено бе човек като него. Макар и съвършени, чертите му не изглеждаха да принадлежат на това напълно роботизирано общество и точно този факт му даде надежда, че младият човек можеше да се превърне в съюзника, който му бе нужен, за да превъзмогне собствената си несигурност и да възвърне идентичността си. Ако я бе загубил нейде…

– Какво ще стане със Силвия? – попита Бил.

– Тя умее да се грижи за себе си. Нищо няма да й се случи, ако успее да ги заблуди, че всичко е наред и не е абнорма като теб.

– Абнорма?

– Това е една от думите, които използват за такива като вас, които не се съобразяват с правилата. Такива със собствени чувства.

На Бил му отне  една-две секунди, за да осмисли тези думи.

– Какво искаш да кажеш с това „собствени чувства”?

Младежът се изсмя саркастично.

– Нека го кажа така: ти и Силвия сте едни от малкото останали, дори мен ако питаш, сте последните, които имате собствени чувства. Другите са роботаците.

– А ти?

– Аз съм толкова готин, че не се вписвам в нито една категория – засмя се автоиронично.

– Моля те, имам нужда от повече информация за това какво се случва. В момента ми е трудно да определя кой съм, защото не помня почти нищо.

– Това че не знаеш кой си, е едно от множеството предимства, които имат срещу теб. Ако те хванат сега, изобщо няма да им е трудно да заличат и малкото останали спомени, които имаш и да те превърнат в играчка като самите тях. Разбираш ли, Бил, те самите не знаят кои са, нямат идентичност. А ти имаш. Защото можеш да чувстваш. И трябва да я намерим, преди да са ти я отнели.

– Трябва кого или какво да намерим?

– Силвия. Нуждаеш се от нея, за да запазиш човечността си. Така че сега търсим нея.

– Но… защо да я търсим?! Тя си е в болницата, нали? Или има някаква подробност, която аз не знам?

– Те я надушиха, че се е прекършила.

– Прекършила?

– Да, това означава, че са успели да диагностицират аномалия в способността й да изпитва емоции.

– Аномалия. Не звучи ли това някак противоестествено в съчетание с думата „емоция”?

– За Ония да изпитваш емоции е равносилно с ментални разстройства от всякакъв спектър.

– И каква ще да е тази аномалия?

– Любов.

4.

Погледът му се премрежи. Младежът и зданието зад него се стопиха в палитра от невъобразими сюрреалистични цветове. Усети разтърсване по рамото. Чу мъжки глас. Звукът идваше някъде пред него.

– Господине – някой настоятелно разтърсваше цялото му тяло. – Господине, събудете се.

Той отвори очи. Пред него стоеше мъж с тъмноруса коса в лекарска манта, а под нея беше облечена тениска с надпис „Богът на машината”. Баджът, боднат на ревера на мантата, разкри името му: „д-р Джордж Игълтън”.

Доктор Игълтън държеше чаша вода в едната си ръка и таблетка в другата. Подаде му ги с жест като на Морфеус в „Матрицата”, когато предостави възможността на Нео да избира между синьото и червеното хапче. Но тук в случая нямаше кой знае какъв избор.

Сега забеляза, че в скута му лежеше отворено списание. Остави го на масичката пред него. Изпи медикамента.

– Какво ми дадохте, докторе?

– Оксикодон. Сега ще се почувствате по-добре, господин Ардънт.

– Как ме нарекохте?

– Ардънт, Уил Ардънт. Това ви е името. Нима не си знаете името?

– О, да. Извинявам се, докторе. Нещо странно ми се случи. Мисля, че бях заспал и сънувах някакъв шантав сън.

– Дори похърквахте – засмя се Игълтън. – Между другото този брой на „Зов от бъдещето” е много интересен – каза докторът с насочен към списанието показалец.

– Да, мисля, че е доста интересен.

– Ще ви оставя още петнадесетина минутки да почетете, преди да влезем в операция.

Уил се загледа в списанието, което беше отворено на страниците със съдържанието. Там прочете следните заглавия:

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР – ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е СЦЕНАРИЙ ЗА БЪДЕЩЕТО КАТО ПО ХЪКСЛИЕВИЯ РОМАН „ПРЕКРАСНИЯ НОВ СВЯТ”? (ИЗ РАЗМИШЛЕНИЯТА НА ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР)

ПРОФЕСОР РИКАРД МОНБЛАН ОТ УНИВЕРИТЕТА В ТЕКСАС: В ОБОЗРИМОТО БЪДЕЩЕ ХОРАТА ЩЕ ЯДАТ ЛЮБИМИТЕ СИ ЯСТИЯ ВЪВ ВАКУУМИРАНИ ОПАКОВКИ (ПОДОБНИ НА АСТРОНАВТСКИТЕ), ЗАПАЗВАЩИ ВСИЧКИ ХРАНИТЕЛНИ ВЕЩЕСТВА, НО ПО-НИСКОКАЛОРИЧНИ. НАЙ-ПОСЛЕ ВСЕКИ ЩЕ СИ НАБАВЯ ОПТИМАЛНОТО КОЛИЧЕСТВО КАЛОРИИ НА ДЕН, БЕЗ ДА СЕ БЕЗПОКОИ ЗА ФИГУРАТА СИ

УЧЕНИ ОТ МАСАЧУЗЕТСКИЯ ТЕХНОЛОГИЧЕН ИНСТИТУТ: ВЪЗМОЖНО Е ВСЕЛЕНАТА ДА ПРЕДСТАВЛЯВА ЕДНА ХОЛОГРАМА. ВЕЧЕ ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС МОЖЕ ДА СЕ УБЕДИ В ХОЛОГРАМНИЯ ПРИНЦИП НА ИЗГРАЖДАНЕ НА ВСЕЛЕНАТА, КАТО ПОСЕТИ ГРАНД КАНЬОН В НЮ ЙОРК. ТОВА НА ПРАКТИКА Е ОГРОМЕН ПАРК В ПОКРАЙНИНИТЕ, СЪЗДАДЕН ОТ ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО СЕ СЪДЪРЖА В ДВУИЗМЕРНИ ФОТОГРАФИИ, НО С ДОБАВЕНО ТРЕТО ИЗМЕРЕНИЕ НА ОБЕКТА В РЕАЛНИ РАЗМЕРИ

СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯТ ВИЗИОНЕР ЛЪНИ СМЪК ПРЕД „ЗОВ ОТ БЪДЕЩЕТО”: ИЗКУСТВЕНИЯТ ИНТЕЛЕКТ ЩЕ УНИЩОЖИ ЛИЧНОСТТА, СПОСОБНА ДА ИЗПИТВА ДЪЛБОКИ ЕМОЦИИ

Уил Ардънт се замисли. Нима сънят му беше плод на фантазия или фантазията вече бе реалност, която щеше да вкопчи човечеството в ледената си хватка? Нима сценарият за бъдещето бе толкова лош? Нима науката щеше да остави технологичната еволюция да изроди всичко хубаво на този свят?

Разгледа обстановката около себе си. Най-интересни му бяха хората, чакащи също като него. Други пациенти на… болницата. Имаше момиче в тийнейджърска възраст с телефон в ръка, което се взираше в екрана, сякаш той бе самото провидение, и  Уил си даде сметка, че сънят му не е бил толкова… странен. Напротив, той беше чистата реалност и задаващото се бъдеще – изкуственият интелект щеше да превземе човешките сетива и дори те щяха да се превърнат в негови проекции. Няма да съществува любовта, нито състраданието, нито изкуплението. Оттук нататък пътят щеше да бъде изпълнен с препятствия и нещо му подсказваше, че за всички хора предстои борба, която да даде на света заслужения напредък и да го отнесе в нови времена. Борбата щеше да бъде за съхраняване на човешкото.

Уил беше обнадежден, защото все пак хората не биха се предали толкова лесно. Човекът никога не е бил обикновено същество, проста купчина плът. Точно обратното, той бе духовно същество, способно да запази емоциите и хуманността, защото в свят като този нищо друго не би имало по-голямо значение. Уил вярваше, че човекът в крайна сметка ще прояви здрав разум и ще направи лошия сценарий добър. Защото никой не е способен да проиграе на карта чувства и взаимоотношения. Някое чудовище – да, но не и някой, наричащ себе си човек.

За пръв път в живота си Уил Ардънт повярва в щастливия край.

Мисловният му унес беше прекъснат от телефонен звън. В джоба му мобилният вибрираше и свиреше натрапчив фабричен рингтон. Беше Силвия, неговата съпруга.

– Скъпи, когато се върнеш от операцията, ще играем на роли. Познай каква ще бъде моята. Е, нека не те измъчвам. Ще бъда медицинска сестра. Ти измисли сценария… Всичко ще бъде наред. Обичам те!

Автори: Лъчезар ЙОРДАНОВ, Йоана ЙОРДАНОВА

* Изображение: https://www.uib.no

Виж още

Inline
Inline