Желаното, постигнатото, изгубеното. Това са трите основни предмета в един от шедьоврите на световната литература, които по всичко личи въздигат на пиедестал другите два акцента на творбата – справедливостта и възмездието. Представени като невъзможни цели в своеобразното авангардно общество на Петербург – общество, изпълнено с омраза, ненавист и маски, които скриват човешката същност така, че тя в крайна сметка, е напълно видима. Отвратителният нездрав копнеж на човека за власт и величие, трайно просмукалото се човешко лицемерие и гротескната самота, са елементите, които запълват картината на Гогол. Защото той страда, упреква и раздава правосъдие заедно и чрез образа на своя герой – неоправдания и изстрадал Акакий Акакиевич, който дори след смъртта се завръща на земята, за да накаже своите убийци. Онези, които с нечовешкото си отношение и със същевременно дребния си човешки характер погубват душата му. Защото въпреки всичко, правосъдие може да раздава само онзи с чисто и добро сърце.

Самото име на героя – безлично и на пръв поглед незначещо е предпоставка за цялостният му образ на един от онези хора, които се сливат с пейзажа до такава степен, че не само не се отличават, но и не означават нищо за него. Просто част от забързаното ежедневие, безкрайният цикъл на града и жертва на обитателите му, които сякаш изцяло са изгубили скрупулите си. Чудовища, скрити зад гротескни маски, покрили се в кожи, които само привидно скриват истинските. Загърнати в скъпите си шинели, те изобщо не забелязват как унищожават човечността, която остава забравена и заровена под високи длъжности и мними санове, които превръщат добрия човек в чудовище. Защото безличен е не онзи, който не се забелязва, а онзи, който се отказва от себе си в името на материални облаги.

Макар и да живее с подигравки и обиди и в самота, главният герой не губи своето простодушие, докато душата му не започва да раздава правосъдие от отвъдното. И това е парадоксално не само за литературата, но и за реалността – на миналото и на настоящето и което е по-лошо – може би и на бъдещето. Тесногръдие, сребролюбие, егоизъм и егоцентризъм са завладяли обществото, което все по-малко търси справедливост и ето така се появява матрицата, онази, от която вече е почти невъзможно да се излезе. Всеки е един от многото – незабележим със своите собствени проблеми и терзания, жертва или виновник, но незабелязан. Насилие и жестокост са завладели света, но само за някои случаи се говори, други просто се замитат под килима, в забвение, защото все пак не засягат всички. Липсата на състрадание и егоизмът са пречките нещата да се променят, защото всеки е затворен в собственият си свят, без да го е грижа за това, което става извън него. Литературата, световната литература, винаги е била пристан, огледало на реалността, макар това ѝ качество значително да се различава от общественото мнение. За съжаление, обаче в много случаи, както и в много от творбите на Гогол, литературата отразява разочарованието. Нежеланието да повярваш в жестокостта на света, в който живееш. И накрая всичко се превръща в прах. В хартия, изпълнена с бунт и отчаяние. В парадокс. В матрица. В край.

Къде е справедливостта? Къде?!!?

 

Автор: Йоана ЙОРДАНОВА

* Изображение: www.pixabay.com

Виж още

  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Inline
Inline