На Иван Атанасов

 

Марчето се опита да избяга, но с два скока я настигнах и забих сатъра в черепа й. После още веднъж. Тя се свлече на студените кухненски плочки, а от сцепената й глава извираше кръв и цапаше всичко наоколо. Няма значение, и без това не планирах да чистя. Бях гол, напоследък все така ги убивах: нямаше нужда да пера дрехи като луд, просто се изкъпвах и готово.

Но преди удоволствието, първо работата. Заех се да разглобявам тялото й, превръщайки го във вкусни порции за Черните Кучета. Снощи пак ги сънувах, а сънуваш ли Черните Кучета, значи са гладни и трябва да ги нахраниш.

В противен случай ще изядат теб.

За пръв път сънувах Черните Кучета преди две години. Стоях сам на двора, треперех от нощния студ, а  иззад овошките и хамбара се размърдаха сенки… Отначало колех зайци, кокошки – кучетата ги изяждаха и на другата вечер бяха пак тук. После клах овца, коза – даваха ми две-три вечери въздух, докато ги изядат и със залеза червените им очи отново започваха да светят като въглени в храстите. Веднъж успях да бастисам едно магаре, ядоха го цяла седмица. Но така не се издържа – страх ме е да отида през нощта до тоалетната на двора, пикая в едно шише в стаята. Вечер затварям прозорците, залоствам всички врати и лягам да спя на светнати лампи, стиснал брадвата. И това не помага – на моменти влизат в къщата. Как успяват? Чисто черни, безшумно стъпващи по иначе скърцащото дюшеме – ротвайлери, добермани, лабрадори, породисти, помияри. Замахвам с брадвата, но са прекалено бързи – отскачат, пазят се. Имам чувството, че понякога острието минава през тях без да ги засегне. Не лаят, само ръмжат. А на мен всички косми са настръхнали и едвам удържам напора на червата и мехура си. Понякога кучето е само едно, друг път черните животни са цяла глутница, но най-често са пет-шест. И, разбира се, ги виждам само аз. Другите хора защо не ги забелязват, нямам понятие.

А най-гадното е, че не винаги знаеш дали сънуваш. Просто сънищата с Черните Кучета са така живи, че границата между нереално и истинско е размита. Добре поне, че с изгрева си бият камшика нанякъде.

Как разбрах, че предпочитат човешко ли? Веднъж на дядо му щукна да се катери след залез по покрива, че имало счупени керемиди, та ме викна да му държа стълбата. Кучетата започнаха да се събират, да ме фиксират с огнените си очи, а от устата им капеше пяна. Не издържах – закатерих се по стълбата след дядо и без да искам го бутнах, той падна с вик и изчадията му се нахвърлиха. Изпаднах в истерия и закрещях. Родителите ми изскочиха от къщата заедно с по-големия ми брат, баба се завайка, малката ми сестричка ревна. Нашите наобиколиха разкъсаното тяло на дядо, без изобщо да забелязват кучетата, които надигнаха окървъвени муцуни и ме загледаха с очакване. Разбрах какво искат – не можеха да нападнат здрава жертва, трябваше да е мъртва, или поне ранена.

Скочих от стълбата и замахнах с теслата. После пак. И пак. И пак. Кучетата се нахвърляха, разкъсваха, ядяха и ме следваха из целия двор, докато повалях близките си. А черните зверове ядяха като невидели, поглъщаха кървави парчета месо и издуваха тумбаци. На тревата имаше цели шест трупа, цялото ми семейство, от което накрая останаха само кървави кости. Преди да изгубя съзнание, изхвърлих теслата в клозета.

После не помня – ченгета, линейки… Всичко ми е в мъгла. Накрая се озовах в лудницата, където прекарах шест месеца. Полицията писа инцидента атака на мечка-стръвница, а аз мръднах на акъл. Не ми повдигнаха обвинения, нито се усъмниха особено в мен – та кой би извършил подобно деяние, и то съвсем сам? Късмет, че комшиите бяха на къра и не видяха нищо. В лудницата беше добре – даваха ми лекарства, храна, гледаха ме, успях да си почина и да се успокоя. За съжаление това спокойствие трая само половин година – правителството се смени, държавата оряза бюджета на лечебното заведение, директора и повечето лекари подадоха оставки и психиатрията беше закрита. А мен и останалите луди ни пуснаха да си ходим по домовете недоизлекувани. Голям зор бе докато убедя длъжностните лица, че съм голям, мога да се грижа за себе си и няма нужда да съм в приют. Печеливш фактор се оказа обстоятелството, че психическите ми отклонения не са преминали напълно и бих представлявал потенциална опасност за другите на едно такова място. Директора написа тази, както и куп други глупости, подпечата ги и ми даде пълен комплект индулгенции за пред света, после отпраши към Щатите.

Докато автобусът се тътреше към родното село, внезапно ми просветна. За цялото време, прекарано в лудницата кучетата не се бяха появили нито веднъж. Шест човешки тела им бяха стигнали за шест месеца. Прибрах се вкъщи привечер, имаше новолуние и никой не ме видя. Единствени ме посрещнаха черните кучета.

Винаги идват при новолуние.

А Марчето си беше курва. За какво да ми е жал за нея? Парцал. Не очаквах, че ще е толкова лесно. Всяко лято тук през ваканцията идват момичета на гости при баба и дядо, а курвичките отдалеч си личат, не можеш ги сбърка. Достатъчно е да размахаш една банкнота с лика на Алеко под носа им и се нахвърлят като кучета на месо. Имам една-единствена такава банкнота, която много пазя и ползвам само с тази цел. Набелязвам си някоя нова, тъкмо дошла в село и следя за знаци: много грим, предизвикателна прическа, вафли в косите, екстеншъни, дълбоко деколте, изрязани панталонки или къса пола, много плът на показ, токчета, високи ботуши, стрелкащи очички, големи слънчеви очила, татуси, капризна муцунка, дъвчене на дъвка, навиване на кичур на пръст… Внимателен поглед в детайли по дрехите и обувките – ако личи че са евтини, направо ми е в кърпа вързана. Завъртам се около нея, издебвам когато наблизо няма никой и хвърлям стръвта:

– Ела довечера в полунощ, аз живея в онази къща накрая на селото, дето е кацнала на баира. Съвсем сам съм. Ще го направим един-два пъти, давам ти банкнотата и кой откъде е. Направо влизай без да чукаш – отворено е.

Ако щете вярвайте, от десетина момичета на които изстрелвам всичко това отказват една-две, максимум три. Останалите се навиват веднага – естествено, да не е луда да отърве сто кинта за половин-един час приятно изживяване? Жената трябва да се поддържа, а за това са нужни пари. Пари за цигари и кафе, интернет и джиесем, гримове, червила, дрехи, обувки, парфюми, кремове, тампони и така нататък.

Вечерта тя изчаква близките й да заспят, изморени от тежката работа. Взима бърз душ, гласи се надве-натри и безшумно излиза, нахлузила равни обувки с гумена подметка. Хора в селото почти не се виждат, а работещите улични лампи са точно три – пред общината, до бакалията и пред кръчмата. Тя избягва светлината, тихо стъпвайки в тъмното и накрая стига дома ми, вмъквайки се в двора като лисичка.

Къщата ми е малка, на един етаж, бедно обзаведена и да си призная, не особено чиста. Но за сам мъж, тийнейджър и кръгъл сирак – толкоз. Като влезете попадате в антре – вляво от вас е кухнята, вдясно банята. В антрето има малък зелен диван, а пред него – ниска, продълговата кафява масичка, която може допълнително да се разтяга и такъв модел сигурно се среща във всеки по-стар дом. На стената – гоблен, изобразяващ сцени от древногръцки митове, а зад мен късо коридорче, където са другите две стаи. Опънал съм на масата чиста мушама, налял съм две чашки ракия, надялкал салата от домати, краставици и лук и чакам. Тя влиза тихо, без да чука, прелестната мръсница. И се фръцва кокетно.

Поглед, усмивка, очакване. Връщам усмивката и бъркам под масата, вадейки оръдието на труда.

Страх, ужас, паника.

Отначало им разбивах главите с теслата и после пристъпвах към разчленяване. От друга страна е кофти да си на седемнадесет и още девствен. Затова една вечер се престраших: праснах по главата една брюнетка, уверих се, че вече не е между живите, после й свалих полата и изух гащите. Оххх, то било много хубаво бе? Следващите две-три курвички също ги оправих така, преди да ги дам на кучетата. Сигурен съм, ако са живи и мърдат даже ще е още по-добре. Затова – нов кураж, подсилен с малко домашна ракия.

Естествено, притесненията си ги имаше – ту не можех да го вдигна, ту тичах до клозета по голяма нужда. Но след това се успокоих – давах им парите, правех секс с момичетата, гушкахме се и щом се изправеше да си ходи бърках под кревата за теслата и бам. Напоследък прибягвах и до сатъра, много обичам да гледам как шурти кръв след употребата му. Вярно, после пада едно чистене до премала, ама какво да се прави… В крайна сметка, кученцата трябва да ядат, а аз да се забавлявам.

Лятото обаче не може да продължава вечно, за съжаление. Идва септември и застудява, ваканцията свършва и трябва да търся ново месо за кутретата. На 4-5 километра е Страхилово, където има дом за сираци. Дали няма да успея да подмамя някоя оттам?

Оказа се по-лесно, отколкото мислех. Момиченцата от дома кълвяха не на сто, а на десет лева. Че и на пет. Даже някои момчета бяха навити. Бедни същества, зарязани от родителите си, други осиротяли като мен по злощастно стечение на обстоятелствата, повечето от малцинствата. Петимни за храна, нови дрехи, малко любов и нормален живот – лишени от тях слизаха от пиедестала, наречен Човек и свършваха като проститутки, клошари или по затворите.

Идеални за пъклените ми цели.

Разстоянието от Масларево до Страхилово го взимах за петнайсетина минути, въртейки педалите на старото балканче. Щом стигнех в Страхилово или се паркирах с колелото някъде пред дома, или бавно обикалях около него в търсене на жертва. Евтини очила без диоптър и шапка с козирка допълваха външния ми вид. При всяко новолуние изчаквах да мине полунощ, сядах на балканчето и потеглях. Така пристигах в Страхилово, намалявайки до минимум вероятността да срещна случайни минувачи, седящи на пейки пред къщите си бабички и прочее любопитни. За съжаление, понякога имаше ченгета, които дори ме спряха на два пъти, но ми се размина леко – веднъж ги забаламосах че съм от Страхилово и съм окъснял, втория път им показах жълтата си книжка и отнесох забележка да се прибирам в родното Масларево. Добре, че не ме претърсиха, та да обяснявам какъв е тоя нож в торбата, щеше да е голяма издънка. Мама винаги се мръщеше, когато сгафех и повтаряше:

– Нека ти бъде обица на ухото!

И издърпваше въпросното ляво ухо, впивайки нокти в него.

Първото момиче го закарах с колелото у дома, но един дърт глупак ме видя – Мильо Говедото. Пътят минаваше точно пред неговата къща и въпреки че бе към два след полунощ не си бе легнал – различих силуета на пейката, а цигарата му светеше в мрака. Свърших набързо интимната работа с момичето, минах след половин час пак пред пейката му, да види че я връщам и после я заклах насред гората. Разпрах трупа на няколко места и се отдръпнах, а кучетата й се нахвърлиха. Бяха доста този път, към десетина, до сутринта сигурно и кости нямаше да оставят.

Оттогава се отказах да водя момичета от приюта у дома. Убивах ги в гората и песовете ядяха направо там. Веднъж нямаше девойки и се принудих да излъжа едно циганче на десетина години, каза че ако му дам 20 лв и ще прави каквото поискам. Дадох му парите, заведох го в гората и го сготвих с ножа. Нахраних псетата, никой не ме видя – няма грижи. Да, обаче приятелчетата на хлапето по някакъв начин разбраха – надушиха ли ме, видели ли са ме, нямам идея. Бяха трички, между 13 и 16 годишни мургавели, вече завършени престъпници: крали, били и изнасилвали. Когато се завъртях около дома след месец направо си ме погнаха. Завъртях лудо педалите обратно, ала те също бяха с велосипеди: двама на балканчета, най-големият на старо пътническо колело, сигурно тафнати от хора в селото.

Цепех направо през пътечката в гората, но вече ме настигаха – буквално усещах горещия им дъх във врата си, а звънките цигански псувни ме шубелясваха.

– Брат ми ли шъ трепеш уе! – изръмжа тартора и втъкна в спиците на задното ми колело сап за мотика.

Изхвърчах от седалката като гюле, описах парабола и се затъркалях по клонки и шумаци. Добре, че по чудо не нацелих някое дърво – щях да се размажа с тази скорост. Скочиха в движение от колелетата и тръгнаха към мен с бързи крачки, готови да ме изпратят в небитието със сап, нож и бокс.

Спасиха ме кучетата. Веднъж и те да проявят благодарност към човека, който ги храни вече толкова време. Дали този път ще дойдат достатъчно? Или ще са едно-две самотни псета, с които циглетата ще се справят без проблем… Слава богу, появи се половин дузина: два ротвайлера, три добермана и грамаден немски дог. Без предисловия се хвърлиха на гърба им: без да лаят и ръмжат, без да вдигат шум, злокобни като нощната гора. За пръв път нападат човек, който не е мъртъв или ранен. Циганите едвам успяха да извикат по веднъж-дваж, преди кръвта да изтече през разкъсаните им гърла. Метнах се ожулен и натъртен със сетни сили на колелото и се разкарах. Имаха храна за три месеца, нямаше да ме притесняват.

А и трябва да се покрия малко. Да ми е обица на ухото, както казваше мама.

Вече е твърде нагло от моя страна, всички ме подозират: ченгета, познати и непознати. Не е нормално в някакво забутано село всеки месец през лятото да изчезва безследно по едно момиче, а през останалото време да се губят деца от дома за сираци в съседното. Колкото и да се прикривам, колкото и да няма доказателства, колкото и да имам късмет, престъпленията рано или късно се разсмърдяват. Вчера минах покрай магазина за хляб и се загледах във вестниците на щендера – на първа страница в жълтия „Шок” пишеше: „Върколакът от Масларево вилнее необезпокояван с години”. Добавих вестника към хляба, взех още салам, сирене, безалкохолно и вафли. Продавачката леля Тинка ме изгледа мръсно, но прибра парите. Вкъщи разгърнах вестника – имаше снимки на селото, на жертвите, но моя снимка или име липсваше, само инициали. Самият текст представляваше жалък гювеч от истини и лъжи, който дори не издържах да прочета докрай. Направих си богата смесица между закуска и обяд с купеното от магазина, добавяйки краставица и домат от градината. Използвах жалкия хартиен парцал, гордо зовящ се журналистическа медия, вместо покривка – след като се натъпках зверски, бе целия омазан. Хвърлих го в поцинкованата кофа за боклук и легнах да дремна.

Спах цели три часа и още един лежах в блажен мързел. Когато се надигнах, минаваше шест следобед. Трябва да се приготвя – в девет съм се разбрал с Марчето да дойде. Петнадесетгодишна разпоретина, дошла за уикенда при баба и дядо да измъкне някой лев и по съвместителство да изкара още.

Утайката закъсня с цял час – появи се чак в десет. За сметка на това се бе издокарала по най-курвенския възможен начин, досега чак такова нещо не бях виждал. Къдрава до раменете коса, изрусена с нещо евтино, виолетово червило и много руж по бузите. Крака, обути в чорапи с едра мрежа, шарани да ловиш с тях, стъпили на толкова високи платформи, че все едно ходеше на кокили. Яркочервен лак, за обици месингови обръчи, в които можех да си пъхна юмрука и очи, солидно подчертани с линия. Дупе, натикано в два номера по-малка кожена пола, дълга една педя и бюстие с леопардова щампа, от което надничаха съблазнителни гърди, посипани с брокат. И всичкото това опаковано в загоряла кожа. Ходеща машина за оргазми.

– Извинявай, че закъснях – кифленски нацупи устни тя и вдигна ръка да си пооправи бретона. Многобройните й широки, евтини гривни се нанизаха на предмишницата с тракане.

Не благоволих дори да си отворя устата, а директно я награбих и зарових лице в шията й. Марчето изписка:

– Е чакай малко де, поне една цигара да изпуша!

Въздъхнах и издърпах едно чекмедже на скрина, в което пазех пепелник за подобни случаи. Ще ме уморят с техните цигари. Пушат преди секс, пушат след секс, ако има как, ще пушат и по време на акта. Без храна и вода ще оцелее, но без цигара и кафе забрави. Карай, от мен да мине – и без това ще й е последната в живота.

Когато й свалих дрехите, обувките и очилата, оставяйки я само по едно синджирче около глезена, голяма част от магията на Марчето се изгуби. Видях помътнели, кръвясали очи със сенки, подсказващи за бурни нощи и злоупотреба с алкохол. Между бедрата й имаше три пръста луфт, загатващ за немалко сексуални партньори, а гърбът й бе обсипан с пъпки. От тила до кръста по целия й гръбнак се спускаше татуировка от китайски йероглифи, а на лявата ключица имаше друга, някакъв надпис на арабски. Това вече й ходеше. Обичам татуси.

Сексът беше добър, хареса ми – въпреки нулевите движения, въпреки вялата свирка и грапавите й крака: явно бе изтървала епилацията с ден-два. Търкулнах се в чаршафа до нея, а тя веднага посегна към цигарите и запали направо в леглото. Затворих очи.

Втория път беше по-добре, сменихме и позите – отначало тя беше отгоре, въпреки че доста се намуси: не обичала така, не й се занимавало, с други думи я мързеше. Обещах й още 20 лв допълнително, въздъхна и се качи. После минах на любимата ми задна и направо я изкъртих. Охкания, ритмични тласъци и малко дупе с тен в шепите ми. Красота.

Внезапно излязох, обърнах я по гръб, махнах капута и започнах да се празня с рев: по корема, циците, бедрата, чак по врата. Марчето пискаше, закрила лице с длани, пазейки го от белите куршуми.

– Идиот! Простак такъв! Защо го направи, поне да ми беше казал…

Паднах до нея и се разхилих неистово. Тя важно обобщи, опитвайки се да запази достойнство – абсурд в положението й:

– Тази екстра ще ти струва още 20 лв, а понеже не ме предупреди – 30. Или общо 150 лв. Къде има хавлия да се измия.

Вдигнах ръка и посочих към гардероба. Тя стана бавно, видимо погнусена от течността и хвана вратичките на съседния шкаф. Креснах:

– НЕ ШКАФА, ГАРДЕРОБА!!!

Късно. Марчето вече бе отворила Специалното ми Шкафче и се дивеше на съдържанието му. По-точно бе зяпнала, забравила за онова по кожата й, която дори оттук виждах как настръхва от ужас. Какво толкова, и аз имам хоби, като всяко дете обичах да колекционирам разни неща. Въпрос на време бе някоя гостенка да го отвори, по случайност или от любопитство. Пак се издъних, защо не го заключвам…

Нека ми бъде обица на ухото.

В Специалното шкафче държах своята колекция. Лявото ухо на всяка моя жертва, след като излязох от лудницата. Всичките с обици. Четири уши от циганчетата в Страхилово: златна обица, сребърна, две като копчета, както и дузина уши от момичета: с големи обръчи като на Марчето, с по-малки, висулки, сърчица, с едни които приличат на чепки грозде, перли, полускъпоценни камъни, перца. Ухото на Марчето щеше да е седемнадесетото поред.

Писъкът започна да се заражда в гърлото й, но вече бях измъкнал сатъра изпод леглото. Изненада ме – вместо да извика стисна уста с длани и побегна. Настигнах я чак в кухнята, добре че за мой късмет обърка вратата й с входната. Оттам нататък знаете.

Напълних старото, ръждясало корито с парчетата от тялото й и го изнесох навън. Наближаваше полунощ, а гладните зверове навън бяха с десетки, никога досега не бях виждал толкова много. Бяха напълнили целия двор. Освен стандартните имаше и черни кучета, които никога досега не бяха идвали – питбули, ваймаранери, овчарки, шнауцери, бултериери… Едвам сварих да се отдръпна и се нахвърлиха на кльопачката, а аз залостих входната врата и избутах хладилника пред нея. Не че щеше да спре чудовищната глутница, но поне да я забави малко, докато свърша последната работа. Сега бяха много, и гладни, с подкрепления, нямаше да се измъкна жив. Последният път половин дузина се престрашиха да се метнат на трима души, сега толкова много нима нямаше да се нахвърлят на един, пък дори и да изпитваха някакъв респект към него, че ги храни толкова време?

Ето я и най-добрата ми приятелка в момента – десетлитровата туба с нафта. Обикалям с нея из къщата и плискам миризлива течност, щастлив като момченце, тичащо с хвърчило. Накрая е останало към една трета, напълно достатъчно. Окъпвам се целият в нафта и посягам към кибрита „Зебра”. Дори по някакво чудо да оцелея тази нощ, утре навършвам осемнадесет. Ставам пълнолетен, сирашката пенсия спира, ченгетата ме погват сериозно и затворът вече не ми мърда, сигурен съм. Няма смисъл, каквото беше – беше.

Драсвам клечката и пламъците лумват. Огньовете ще ме изпратят директно в Ада, а последната ми мисъл е как ще се овъгля изцяло и къщата ще се срути отгоре ми.

Така мръсните черни помияри никога няма да ме изядат.

 

Автор: Бранимир СЪБЕВ

* Изображение: https://www.top5s.co.uk/

* Разказът е част от книгата “Априлска жътва”, автор Бранимир Събев, изд. “Ибис“, София, 2015.

Виж още

Inline
Inline