Хотел – Калоян Христов
Кирил вървеше по тротоара и бързаше да стигне до кафенето, в което имаше среща с един негов клиент, а и времето беше мъгляво, дъждовно и студено. Уж лято, а приличаше на онова есенно време, през което още всичко е зелено, още листата са си по дърветата, тревата е зелена също, но есента покрива със своите развлачени и хладни мъгли лека-полека. Предстоеше да започне астрономическото лято и изведнъж за няколко дни застудя, заваляха дъждове и хората из софийските улици, облечени леко, според сезона, бързаха да стигнат там, за където са тръгнали, за да са на сухо и топло.
Кирил шляпаше с официалните си обувки, облечен както винаги с приветлив и прилежно изгладен костюм и се беше замислил за какво трябваше по-конкретно да разговоря с човека, с когото му предстоеше да се срещне. Мина през един подлез в центъра на София и излезе от другия му край след малко. Докато вървеше в подлеза беше забравил, че ръмеше и когато се подаде на стълбите на изхода, усети как го погъделичкаха ситните капчици дъжд. Стълбите излизаха точно пред един голям софийски хотел – едно от най-луксозните и скъпи места в София. Сградата беше внушителна – още от царско време, а сега в нея се помещаваше това толкова привлекателно за заможните чужденци място, което се използваше и от доста българи, които можеха да си го позволят. Много спрени автомобили имаше пред входа на сградата, всичките нови, големи, лъскави… скъпи. Нещо привлече слуха на Кирил, който загледан пред себе си се разсея и се заоглежда. Чу някой да говори високо и се обърна наляво. Пред входа на хотела седяха двама костюмирани мъже. Единият нисък, с добре подредена коса, с катинарче, което придаваше на лицето му сериозен вид, а другият беше висок късо подстриган, с добро телосложение и сериозен поглед. Ниският се караше и викаше сърдито, сочейки нанякъде.
– Махай я от там, след малко ще идват Швейцарците, минават от там посетителите. Махай я бе, какво ме гледаш – крещеше на едрия мъж нисичкият.
Кирил разбра, че явно единият (ниският) беше някакъв управител в този хотел, а другият, както личеше по фигурата му, е охранител на хотела.
– Разкарай я, не ме гледай – повтаряше управителят.
Охранителят, с предишния сериозен поглед, се обърна, сбърчи вежди още по-плашещо и тръгна по посоката, в която вървеше Кирил. Кирил следеше случващото се, но не спираше да върви. Охранителят вървеше по тротоара, а Кирил започна да оглежда пред мъжа, за да види къде отива и какво трябваше всъщност да махне. Охранителят намали крачката си и Кирил видя до една от колите пред хотела да стои една бабичка. Тя беше толкова невзрачна и малка, че едва ли не хората я прескачаха, когато минаваха, защото не я виждаха. Седеше до гумата на колата и, увита в стари дрехи и свила колене пред тялото си, се прикриваше, за да не я мокри дъждът. От забрадката и капеха капки и се стичаха по лъскавия плат, а тя подаваше кокалестата си, жилава, крива ръка на всеки, който минаваше край нея. Никой не я забелязваше, но тя следеше с поглед, в който имаше някакво безнадеждно очакване, че „сигурно този ще спре“. Гънките, които се образуваха от леко разтворената и шепа събираха вода от дъжда, но не и стотинки. Охранителят, все толкова сериозен и намръщен, застана прав до нея и скръстил ниско ръце ѝ каза:
– Изчезвай по-бързо оттук.
Бабата изви глава и го погледна, стори и се толкова високо неговото лице, че тя присви очите си, които бяха навлажнени и впи погледа си в мъжа.
– Момче, недей така, едвам дойдох до тук – каза бабичката и напипа неспокойно бастуна, който лежеше до нея.
– Не ме интересува. Изчезвай. Тоя хотел има име. Не можеш да седиш тук.
Бабата го погледна и в очите и се четеше същата тази безнадеждност, но този път се сля с отвращение и най-вече с неразбиране. Тя започна да се надига бавно. Подпираше се с двете си ръце, за да се изправи. Отлепи се с едната ръка, взе бастуна си, после се подпря с него, за да се повдигне и отлепи и другата си ръка от земята. Охранителят я гледаше равнодушно със същия строг и празен поглед. Бабичката се обърна и се заклати полека, но след малко спря. Загледа се в една локва, в която ситните капки дъжд раздвижваха водата и в която се отразяваше името на хотела. Тя не гледаше буквите, не гледаше водата, не гледаше нищо. Просто впери погледа си там, от очите ѝ закапаха едри сълзи и тя измърмори гласно:
– Имало си име?! А аз нямам ли име, нямам ли…? Изхлипа, погледна ръцете си и продължи да се клатушка бавно край колите.
*Изображение: www.pixabyay.com