Мечтателите може и да умират, но мечтите никога.
Iron Maiden

Магмар Стивънсон беше на четиринадесет. Преди половин година бе диагностициран с една много рядка и коварна  болест. Спинална мускулна атрофия. Тази пуста болест прикова момчето на инвалидна количка. Постепенно мускулите на крайниците му започнаха да отказват работа за организма му. Дадоха му година-две живот. За семейството това бе съкрушителен удар от съдбата, защото Магмар беше единствена рожба, а майка му бе неспособна да зачене второ дете.

Семейство Стивънсон живееше в просторна къща в град Карлстад на северния бряг на езерото Венерн. Стивънсонови бяха семейство с високи доходи, много над средното ниво за Швеция. Това означаваше, че бяха доста заможни! Можеха да си позволят да живеят щастливо в лукс, който бе непостижим за повечето хора. Но уви… Явно съдбата има извратено чувство за хумор, щом допуска семейство от двама лекари да гледа безпомощно как детето им гасне ден след ден от неизличима болест.

Изключителна помощ на семейството оказваше Гертруд – социалният асистент на Магмар. Тя се грижеше за него все едно той бе нейно дете. Стивънсонови най-вече ценяха способността на Гертруд да поддържа духа на момчето здрав.

Една лятна утрин Гертруд изведе Магмар на брега на езерото. Носеше кошница за пикник, която бе напълнила със сандвичи с риба тон, кенчета кола и малко тропически плодове.  Когато избута количката на момчето до основата на един понтон в езерото, тя опипа десния джоб на дънките си за телефона. Нямаше го. От бързане го бе забравила в къщата, а трябваше да се обади на родителите на Магмар, за да съобщи, че е извела сина им навън.

– Миличък, забравила съм си мобилния във вашата къща. Ще отида да го взема и се връщам веднага. Няма да се бавя. Ето, оставям кошницата със закуската до теб – рече Гертруд и тръгна в посока към къщата, която се намираше на километър от езерото.

Юлското слънце галеше кожата на Магмар с меката си скандинавска топлина. Момчето премрежваше очи срещу слънчевите отблясъци на езерото. Ритмичното жужене на пчелите, излезли на паша, го унасяше в дрямка. Клепачите му се затвориха.

Магмар се събуди от здраво раздрусване на количката. Не знаеше колко време е бил задрямал. Пред очите му стоеше непознат мъж на средна възраст в смокинг и бяла риза с лилава папийонка. Непознатият господин направи артистичен реверанс. В дясната си ръка държеше цилиндър за периферията.

– Добро утро, господин Стивънсон – рече непознатият с широка усмивка. – Радвам се, че не ми отне цяла вечност да те открия. Срещата ни на това място е зн…

– Спри! Кой си ти? Откъде се взе? О, боже! Та тук живеят една шепа хора. Познавам ги всичките. А ти кой си? – Магмар го прекъсна.

– О, извинявай, момче! Не се представих. Аз съм Рандалф и съм вълшебник от Академията на вселенските пазители.

– Вълшебник ли? Рандалф? – момчето се засмя. – Чел съм за вълшебник на име Гандалф в книгите на Толкин. Но Рандалф? Да не би да си правиш някаква шега с мен.

– Не, не. Не – отсече Рандалф. Лицето му изведнъж стана сериозно. Челото му се набразди, веждите му се сбърчиха, усмивката му посърна. От джоба на панталона си извади някаква джаджа. Приближи я към устата си. Смукна от нея и изпусна няколко колелца дим.

– Абе, вие, вълшебниците, не пушехте ли тютюн от лула – каза Магмар.

– Така си е. Но вече лулите не са на мода. Пък и електронните цигари са по-безвредни. Това не е тютюнев дим, а просто пара.

– Аха, разбрах… Нещо не ми се връзва. Ако някога е имало вълшебници, то в двайсет и първи век няма такива. Сигурен съм. Да не споменавам факта, че са плод на човешкото въображение. Говоря за Толкин. Ти се представяш за вълшебник на име Рандалф. Р-А-Н-Д-А-Л-Ф. Стига вече глупости!

– Но аз наистина съм…

– О, моля ти се. Това е някаква шегичка. Гертруд, не се крий! Покажи се! Стига вече с този театър. Успя да ме разсмееш. Сега можеш да спреш с това – извика Магмар, надявайки се асистентката му да е наоколо.

„Всеки миг ще се покаже от някой храсталак, както става в холивудските филми – помисли си Магмар. – Ще се посмеем, а после ще я скастря едно хубавичко.”

– Ще ти докажа, че съм вълшебник – рече Рандалф. – Само секундичка.

Мъжът направи някакъв странен жест с дясната си ръка и смъмри нещо под носа си. После щракна с палец и среден пръст. Изведнъж от ръката му изхвърчаха разноцветни конфети, които се посипаха по главата и тялото на момчето. Истински конфетен хаос!

– Браво, браво! Супер шоу – Магмар щеше да изръкопляска, ако здравословното му състояние позволяваше. – А сега, Гертруд, излез да те видя. Стига вече с тоя цирк.

– О, не, не! Заклинанието не беше успешно. Май нещо обърках. А и старческите ми пръсти вече не могат да щракат както едно време.

– Ама моля ти се. Спри вече. Дошъл си да ми правиш фокуси. Нескопосани при това. Да не би да си нов в бранша?

– Не, от векове съм в бранша. Тоест… Исках да кажа, че съм вълшебник от близо четиристотин петдесет и три години. Нека се поправя. Гледай сега.

Господинът в смокинг, представящ се за вълшебник на име Рандалф, започна наново да мъмри нещо, после направи някакъв жест, но този път с двете си ръце. Разпери пръстите на дясната си ръка пред лицето на Магмар. От дланта му започна да излиза пламък, който придоби причудлива форма. След няколко секунди пламъкът заприлича на човек. Момчето гледаше с неподправен интерес. Огнената фигурка описваше движенията на ходещо човече. Все едно беше истински човек, но от огън. Магмар се загледа по-внимателно. Малката огнена главица разкри образа на познато лице. Неговото.

– Не може да бъде!

– Това си ти, Магмар Стивънсон.

– Що за илюзия е това?! Не разбирам.

– О, момко, ние, вълшебниците, можем да извличаме енергия от природните стихии, за да правим магии или заклинания, както искаш им викай. Повечето от нас правят заклинания с добри намерения. Ние помагаме на хората по света. Правим го по-добро място за живеене. Но… Има други вълшебници, които владеят черна магия. Те отприщват хаос и разрушение. Те са лоши, много лоши хора.

Мъжът със смокинга загаси огненото човече, свивайки ръката си в юмрук.

– Би ли ме щипнал по бузата, за да разбера дали си истински. Моля!

– Разбира се – рече човекът на име Рандалф и щипна момчето по бузата.

– Уау. Не мога да повярвам. Мислех, че сънувам.

– Виж, момко. Нямаме много време. Твоята бавачка ще се върне скоро, а трябва да чуеш и видиш нещо преди да изчезна.

– Гертруд. Казва се Гертруд. Тя не ми е бавачка. Аз съм вече голям за бав…

– Спри! Не говори. Остави ме да направя едно заклинание.

Господинът със смокинга направи няколко движения с ръцете си. Във въздуха се описа окръжност с диаметър на човешки ръст, от която изскачаха разноцветни искрици. Окръжността се запълни с размазан образ, който бързо започна да се избистря. Беше някакъв снежен планински пейзаж. Зениците на Магмар се разшириха от удивление. Сърцето му започна да бие лудо. Мъжът със смокинга мина зад него и блъсна количката към окръжността, след което се затича в същата посока. Двамата сякаш потънаха в образа на снежната планина. Окръжността се сви до точица във въздуха и изчезна. Количката се търкулна напред по понтона и спря до ръба му. Още няколко сантиметра и щеше да цопне във водата.

Засилен напред Магмар се подхлъзна. Повърхността беше обледенена. Успя да запази баланс, точно преди да полети към скалната бездна, ширнала се пред погледа му. Буца слегнал сняг се откъсна от ръба на отвесния хребет и се търкулна надолу с цялата сериозност на Нютоновия закон за всеобщото привличане.

– Пф, без малко да спретнеш пир за лешоядите! Добре ли си, момче? – рече наричащият себе си Рандалф. Беше хванал младежа за яката на тънката му блузка като допълнителна защитна мярка от падане.За една бройка политах надолу. Хей! Ама аз седя изправен?! Що за илюзия е това? – рече Магмар, оглеждайки изпънатите си крака. – Ама и ръцете си мога да движа свободно.

– Няма никаква илюзия, момко. Намираме се в планината Кунлун в Китай. Това място притежава мощно енергийно поле. Тук се намира порталът към Шамбала, къдет…

– Шамбала – митичното кралство?

– Да. Точно така.

– Но то е само фикция.

– О, използваш думата „фикция” в изречение. Харесваш ми, момче. Май си доста начетен за възрастта си.

– Когато си инвалид, нямаш много развлечения освен четенето и гледането на телевизия. За Шамбала ми е чела Гертруд. Но май беше в някаква художествена книга. Имаше „хоризонт” в заглавието, ако не се лъжа.

– Книгата е „Изгубеният хоризонт” на Джеймс Хилтън. Там се разказва за измислената земя Шангри-Ла.

– Да, да. Чакай малко. Нека направя разбор на събитията. Първо бях на езерото Венерн в Швеция, после ти ме бутна през… Портал?! И се озовах тук, в Китай?! При Шамбала?! А аз стоя изправен и мога да се движа, без да трябва да се возя в инвалидната си количка. Дължиш ми обяснение! Сънувам ли? Мечтая ли? Моля те, ако е така, нека се свестя от тая илюзия. Не мога да храня надежди за изцеление. Моля те, Рандалф или както ти е името, не ми го причинявай.

– Разбирам опасенията ти. Ще ти обясня всичко. Нека започна от името си. Аз съм голям фен на Толкин. Познай кой ми е любимият герой от Толкиновата вселена. Гандалф, разбира се. Аз реших да се казвам Рандалф. Така съм известен сред приятелите си. Викат ми Ранди. Иначе съм Гьоте Хилдегард. Така са ме кръстили моите покойни родители. Та когато за пръв път прочетох „Властелинът на пръстените”, реших да използвам същия стил на обличане като моя любим герой. Всъщност доста други мои набори, вълшебници като мен, се обличаха така – дълга роба и островърха шапка, жезъл… Абе, сещаш се. Даже си бях пуснал дълга брада. Уж исках небрежен буренак, а пък то стана вековна гора.

– Но ти вече не изглеждаш по този начин. По-скоро ми приличаш на обикновен мъж на възрастта на баща ми. Прошарена коса, гладко избръсната брада, бръчици по челото. Впрочем къде ти се дяна цилиндърът?

– Накарах го да изчезне. Отворих дупка в пространството и го хвърлих през нея. По терминологията на вълшебниците от Академията на това му викаме имагинерно деформиране на пространствено-времевия континуум. Отваряме портал, казано с други думи. Може би си чувал за червеевите дупки? Общата теория за относителността?

– Познати са ми отнякъде, но моля те, нека пропуснем лекциите по физика, че взе да ми става студено. Леко съм облечен, а тоя леден вятър сякаш забива хиляди нащърбени колове в тялото ми.

– Ето тук идва нашата теория, момчето ми.

На Магмар му отне известно време да преосмисли накъде бие, но в крайна сметка накрая само го погледна въпросително.

– Теорията на относителността. – Рандалф само поклати глава и трябваше да му се признае, че е положително озадачен от объркания вид на момчето. Нали в крайна сметка и двамата бяха от един и същи свят…

Магмар продължи да гледа със същото недоумение и това коства на вълшебника всичките му възможности за впрягане на търпението.

– Добре, ако предположим, че ти и аз сме два нащърбени кола, които вятърът кара да се забиват в тялото на някой нещастен простуден човечец, тогава кой ще е виновникът за положението? Вятърът, който прави онова, което го кара природата, или човечецът, който не се е облякъл добре?

– Ъ-ъ…Какво? – Магмар вече съвсем се обърка. Имаше чувството, че този съвсем открито се будалка с него.

– Относително е, момчето ми – отвърна невъзмутимо Рандалф, размахвайки пръст във въздуха. Сякаш вече бе потънал в собствените си обяснения по начин, който със сигурност убягваше на повечето хора. Или може би на повечето хора, които Магмар беше срещал. – Вятърът, сам по себе си, е отговорен за онова, което прави, независимо, че се подчинява на природата си. Но пък и човекът също е виновен, задето не е преценил как да се облече. Разликата, момчето ми, е, че вятърът не може да прояви разум, което съвсем не може да се каже за човека. При всички случаи вината и на двамата е относителна.

– Чакай, чакай – вдигна ръка Магмар. – Как така вятърът може да е отговорен за каквото и да било и дори да има вина? Та той не е…Ами жив.

– Браво, хлапе! Ето че започна да схващаш! – Рандалф едва не подскочи от ентусиазъм.

На горкия Магмар отчаяно му се прииска да се събуди от този шантав сън, в който всичко му се струваше откачено. Ако беше сън. И къде, да му се не види, беше Гертруд…

– Светът е пълен с невъзможности, момчето ми. Както и с несправедливости. Понякога лошите неща надделяват над добрите и това не е честно, макар да е логично. Понякога лошото просто си го има и то те навестява в най–неочаквания момент. Не можеш да го виниш само защото се е случило. Би трябвало да търсиш своята собствена вина и да се опиташ да оправиш нещата, защото ти, скъпото ми момче, разполагаш с най–ценния дар – разума. Силата на разума. Трябва само да съумееш да я използваш.

След тези думи Рандалф сякаш се стопи в нищото и остави Магмар съвсем сам, загледан в безбрежната шир на езерото с чувството, че току-що е сънувал най–странния си и объркан сън. Какъв беше този вълшебник…

Гертруд още не се беше върнала и денят се точеше бавно и  обезпокоително. Почти като всеки друг. С тази разлика, че тайнственият Рандалф не излизаше от главата на момчето. Всички тези чудати приказки сякаш имаха смисъл, който обаче убягваше на Магмар. Вълшебници? Та те нали бяха само в приказките, които Гертруд му четеше, когато беше съвсем малък.

От друга страна идеята за невъзможното, за неоткритото му харесваше. Какво ако светът изобщо не беше онова, за което го смятаха всички?! Какво ако някъде там, отвъд времето и пространството наистина съществуваха създания, които правят света по–добър с магията и безусловната си добродетел? Изобщо съществуваше ли такова нещо? Странни въпроси за дете на неговата възраст, даже нетипични. Но пък той нямаше търпение да разбере отговорите и което бе по–важно – имаше цялата смелост да го направи. С помощта на Рандалф щеше да стане по–лесно.

Проклетата болест, която го измъчваше, може би не бе така постоянна, както я описваха лекарите, и от цялата история имаше изход. Той само трябваше да го намери. Не му се чакаше до другия ден или изобщо до момента, в който да му се удаде възможност да види Рандалф пак. Трябваше да действа веднага.

– Моля те, вълшебнико. Върни се обратно при мен. Имам нужда от помощта ти.

Магмар не лъжеше. Появата на тайнствения Рандалф предизвика чувства в него, за които преди дори не беше помислял. Прииска му се…Да промени нещата. Как го правеха онези герои в книгите, които му четеше Гертруд понякога? Просто ставаха и сритваха лошите, а после народът ги аплодираше заради героизма им. Но кой беше неговият лош герой, с кого трябваше да се пребори, Магмар не знаеше. Имаше само Рандалф. И щеше да се държи за него доколкото и докогато му бе възможно това.

Равномерното жужене на пчелите накара клепките на очите му да се спунат като завеси от театрална постановка по време на антракт. Светът отново потъна в мрак. За части от секундата.

– Каква приятна изненада, моето момче! – извика изведнъж вълшебника иззад гърба му.

Магмар се стресна в началото, после, когато го видя, се отпусна и дори се усмихна. Ослуша се. Единственото, което се чуваше наблизо бе дишането си и гласа на Рандалф. Понтонът тихо скърцаше под стъпките на новия му приятел.

– Тъй, тъй… Значи скъпото ми момче е решило да ми се довери. Ха, какво попадение! – Вълшебникът размаха заговорнически пръст във въздуха. – Я ми кажи сега накъде сме тръгнали ние с теб?

– Я, чакай малко! Първо, оправи си езика. Второ, искам да мина през онзи твой портал. Да видя какво има там.

– Амбициозен си, млади момко. Харесва ми. Но никак не ми харесва да ми държиш сметка как говоря. Оттук нататък двамата сме равни. Споделяме един път. Ти зависиш от мен и аз завися от теб.

– Какво значи пък това?

– Ами много просто, умнико – означава, че щеш не щеш, аз съм залепен за теб. Няма мърдане. Равни сме и точка. Ти слушаш мен и аз теб. Останалото е настройки по подразбиране – засмя се Рандалф. – Аз съм изключително интелигентен за времето си вълшебник. Плюс това. – той заби пръст в гърдите на момчето и Магмар неволно се усмихна. – Плюс това аз съм част от теб.

– А това как да го приема?

– Както щеш, така го приемaй. Но не ми противоречи повече от необходимото.

– Добре. – примири се момчето с въздишка.

И после… После нещата се завъртяха в непозната за Магмар посока. Светът сякаш се завъртя около оста си пет пъти и момчето не успя да проумее какво точно се случва.

– Рандалф! – извика във внезапно обгърналия го мрак, но никой не се обади.

Усети само как подбелва очи и това го уплаши. Чуваше звуци, откъслеци от молби, които не можеше да проумее. Времето се проточваше и му се стори, че са минали векове откакто бе попаднал в това объркано безвремие. Безвремие. Така би го определил.

– Тук съм, момчето ми. Аз съм част от теб.

Рандалф. Магмар започна да се съмнява, че това е собственият му глас. Не можеше да е на никого другиго. Или може би грешеше? Просто нямаше как да има друг глас, който да е способен да му говори с такава яснота. Вълшебникът беше тук, до него, и чакаше отговор, точно както баща му чакаше отговор всеки път, когато му обясняваше живота с обичайните медицински термини или физични, защото обожаваше физиката почти колкото медицината. Той имаше обяснение за всичко. Убеден беше, че науката може да обясни Големия взрив, библейските митове от Сътворението до Грехопадението, че дори и след това. За баща му всичко бе физика, химия и биология, молекули и клетки.

Но Рандалф беше различен. Той бе същинското въплъщение на абстракцията, невъзможността и пътя, за който Магмар не знаеше нищо. Пътят, който те трябваше да извървят заедно. Към какво? Предстоеше да разберат.

Но пътят напред изобщо не изглеждаше ясен, още повече сега, когато Магмар се чувстваше почти затворен в това време, което всъщност не беше време. Пространство може би? Или по-точно континуум? Рандалф вероятно бе пропуснал да спомене, че преминаването през портала ще се окаже трудно изпитание, по–трудно от повечето неща, с които момчето се бе сблъсквало.

А нима имаше нещо по–трудно от болестта? Нима можеше да се справи с нещо друго, след като не можеше да се справи с мисълта, че собственото му тяло го е предало и той не е като останалите. Че въпреки всичко те винаги ще имат нещо, което той да няма. Докъде би довела цялата тази вътрешна борба… Ако изобщо имаше такава.

– Знаеш ли, ти си едно необикновено дете. – Рандалф се усмихваше иззад една скала. Мракът се бе разведрил. От него нямаше и помен. Кунлун се ширеше пред, под и над тях в цялото си величие.

Магмар се огледа за миг и не можа да повярва на онова, което се откриваше пред смаяния му поглед. Виждаше ясните очертания на кралство Шамбала, което сякаш го приканваше с всички сили от планината, на чиито стръмнини сега се намираха двамата с Рандалф. Небето не изглеждаше особено дружелюбно, но затова пък планината бе невероятно красива, като излязла от красива вълшебна приказка. Нямаше плашещи зъбери, пропасти или всякакви други видове страхотии, с които плашат децата във филмчетата.

Сега нищо не изглеждаше толкова страшно, а точно обратното – изглеждаше като едно незабравимо пътешествие, което поне за малко ще го откъсне от мрачното му ежедневие у дома. Бягство от реалността.

Магмар Стивънсон бе един от избраниците да минат през портала. Осъзнаването на този факт за първи път го караше да се чувства специален, а това бе нещо, което психиката му на увредено дете преди не му беше позволявала. Преди да срещне Рандалф светът бе прост за него – едни и същи действия с едни и същи завършеци, безсмислени разговори за безсмислени неща, които никога не са и няма да съществуват. Това тук бе реалността – дружелюбната усмивка на Рандалф, приканващите хоризонти на Шамбала, гостоприемството на планината, която сега ги приютяваше. Нямаше какъвто и да било спомен от предишните му мрачни чувства. Нямаше спомен от съжалението, изписано на лицата на хората, които го срещаха. Дори Гертруд го съжаляваше. Той я бе виждал с навлажнени очи, когато го наблюдаваше как се опитва да прави елементарни движения. Проста моторика. Но оттук нататък следваше промяна! Следваше светлина. Чиста и истинска. Постоянна. Без навлажнени очи. Без спотаено съжаление в очите на другите

– Пак си се отнесъл някъде – отбеляза вълшебника, потупвайки го с една пръчка по рамото. – Да знаеш, не ми харесват тези твои умствени странствания. Докъде стигаш, в края на краищата?!

Не го изчака да отговори и го направи сам.

– До нищо, разбира се! Всички вие си мислите, че с много мислене ще покорите света, а не е вярно. Никога не съм харесвал дървените философи и да ти призная никак не е готино да ги слушаш, като се разбеснеят с тия неуморими усти. Имаш чувството, че никога няма да млъкнат. Такава досада…

– Татко винаги ме е учил да премислям добре действията си – защити се момчето с поглед, забит в земята.

– Е, и? Сега татко ти го няма, тук сме само ти и аз. Ще слушаш какво ти казвам аз, момчето ми, и повярвай – не те лъжа. Да не мислиш, че всичките тия въпросни мислители са прокопсали, задето са си чесали езиците. Глупости на търкалета.

– Рандалф…

– Какво? Ние с теб сега да не би да говорим празни приказки. Не, точно обратното, опитваме да действаме, да намерим решение на всичките си проблеми.

– Чак решение… – на Магмар някои неща още му се струваха невъзможни.

– Ах, ти… Песимистче такова. Запомни какво ще ти кажа. Надеждата е като пролетта, момчето ми. Дори да си я загубил в сурова зима, тя винаги се връща при теб, за да раззелени пущинака на отчаянието и да ти изпее песента на пойните птици, носеща благодат. Страхът, от друга страна, е като туморно образувание. Ако не започнеш да го лекуваш, то метастазира. Злокачествените клетки навлизат в кръвоносните съдове и започват да циркулират в кръвообращението. И… Постепенно унищожават здравите ти тъкани. Тогава рухваш, биваш унищожен. Страхът се побеждава с непоколебимост и усърдие във вярата за окончателна победа. Непоколебимостта е проява на силна воля, на корав характер. Един велик писател някога написа, че човекът може да бъде унищожен, но не и победен. Бил е прав. Не си позволявай утехата от поражението. Никога.

– Сякаш слушам баща си. Той така обича да използва медицински термини, като ми обяснява нещо важно – рече Магмар с равен тон, който само издаваше, че е дълбоко замислен.

– Слушай ме, като ти говоря. Довери ми се! Да не мислиш, че те прекарах през портала на онзи понтон, ей така, да се разходиш. Да, ама не.

Какво му ставаше на вълшебника? Защо изведнъж бе започнал да говори с недомлъвки и да се отклонява от темата, която едвам бяха установили. Нещо започваше да се обърква…

– Слушай сега, момчето ми. Нещата са съвсем прости: Тук сме, за да намерим изцеление на тази твоя неизлечима болест. И нямам никакви намерения да те връщам у дома със същите увреждания, със същата болест.

На Магмар това му дойде като плесница. Защо му е на Рандалф да се подиграва с него така? Вярно, беше се опитал да повярва и въпреки очевидните доказателства, но изцеление…Не, нямаше как да е вярно. Медицината, единствено верую на баща му, отричаше да съществува такова нещо. Как така Рандалф твърдеше обратното? Как може баща му да сгреши?

– Няма никакъв лек. Каквито и чудодейни места да има, няма лек за моята болест. – призна момчето, избърсвайки една сълза от бузата си.

– Стига, малкия. – Рандалф го погледна със съчувствие, на което Магмар предположи, че малко хора са способни. Не допускаше, че баща му е сгрешил, не допускаше, че всички лекари грешат. Но и по същия начин не можеше да отрече искреността на Рандалф. Нали тъкмо него бе почувствал най–близо до себе си…

– Виж сега какво ще направим – поде пак вълшебника. – Ще направим нещо изключително лесно. Дори няма да забележиш кога е започнало и кога е свършило. А когато приключи нашето пътешествие, когато влезем в чертога на Шамбала и намерим изцелението, всичко ще бъде наред. Ти ще бъдеш здрав, а аз ще съм винаги до теб. Заедно ще бъдем идеалната компания за приключения.

– Ау! – извика Магмар. Вгледа се в ръката си, установявайки, че една пръчка съвсем неволно или нарочно го е ударила. Какво се случваше да му се не види? – Проклета…

– А, а, момче! – прекъсна го вълшебника. – Нима пръчката ти е виновна? Я се замисли!

Магмар въздъхна, припомняйки си раншния разговор между двамата.

– Теорията на относителността.

– Точно така. Приеми, че и ти, и пръчката сте виновни. Но ти имаш силата, а тя – не.

– Какво искаш да направя? – момчето започваше да губи търпение, отчаяно искаше да разбере за какво говореше Рандалф, а все не можеше да го разтълкува.

– Влез в Шамбала. Намери пътя.

– Аз? Сам?! – отвърна Магмар смаяно. – Нима мога да направя такова нещо сам? – в гласа му се усещаше остра нотка на страх и паника. – Нима ще ме изоставиш?

– Никога няма да те изоставя, момчето ми. Аз съм само част от пътуването ти, но не мога да те съпроводя до самия край. Оттук ще трябва да продължиш сам.

– Но ти ми каза, че…

– Може и да съм излъгал. Научи се да не вярваш на всекиго, без значение какво ти говори. Хората не винаги се стараят да са искрени, момчето ми. Суровата истина.

На това място тези две думи – сурова и истина някак не пасваха. В този рай на нечовешкото, на неземното всичко звучеше като преувеличение, но не това плашеше Магмар, а неизвестността. Необходимостта да се справи сам, без ничия помощ, без съветите на новия си наставник.

– Хайде, скочи през процепа – нареди му ведро Рандалф.

И ето, от нищото се показа огромна зееща дупка, която сякаш бе отворила рана на планината. През дупката на стотици мили се виждаха очертанията на причудливи здания, покрити със зеленина и окъпани в светлина. Несъмнено това бе пътят към Шамбала. Пътят към изцелението.

– Не мога да скоча. Ще падна – изписука Магмар.

– Ти така си мислиш. – засмя се Рандалф. – Във всяка глупост – като отказа да осмислиш думите си в момента, има някаква логика, дори тя да изглежда шантава и дори невъзможна. Например, проблемът ти тук е страхът, отказът ти да повярваш в себе си, в способността си да летиш.

– Никой не може да лети.

– Всички могат да летят.

– Но….Няма но, синко. Отивай да се лекуваш.

Рандалф бе абсолютен абсурд. Злокачествен тумор в историята на човешкото мислене, както би се изразил баща му. Но вълшебникът бе част от него, в това вече бе на сто процента сигурен. В това абстрактно въплъщение на невъзможното се съдържаше част от самия Магмар. И тази част той не можеше да пренебрегне.

И тогава скочи. Не се интересуваше от разстоянието, пречките и опасността. Просто скочи, воден единствено от мисълта за спасението, за мира, който неистово желаеше. Мирът, за който всеки копнееше.

– Внимавай, момчето ми – отново се обади гласът на Рандалф. Но този път не беше дружелюбен, нито снизходителен. Точно обратното, беше го сграбчил с всичка сила в ръце, които сега се бяха превърнали в ръце на гигант. Извиваха го, подхвърляха го и му се подиграваха, правейки пътя към Шамбала още по–труден.

– Виждаш ли, аз съм по–силен от теб. Държа те в ръцете си, а ти няма какво да направиш, за да ме спреш!

Отначало Магмар не разбираше. Но сега разбра. И реши да не отстъпи. Рандалф бе и помощника, и предателя, и спътника. Но сега нямаше да му попречи да стигне до изцелението. Никой не можеше!

– Аз – това си ти, момчето ми. Бори се с мен – извика приятелят му. Рандалф нямаше да спечели. Страхът, тъгата и унинието нямаше да спечелят, защото те не съществуваха отделно. Съществуваха само в главата на това момче, решено да се бори с цената на всичко, което му бе останало.

И после пътят се разчисти. Шамбала светна пред очите му и Магмар се потопи в светлината му. Усети въздуха. Чист, ухаещ на здраве, на божествена благодат.

Той се почувства здрав. Изцелен. Усещаше напрежение във всеки мускул. Това бе радостна болка. Болка от умора. Оглеждаше дланите си, опакото на ръцете си, свиваше пръсти в юмруци. Риташе с десен крак въздуха. Пиеше от нектара на радостта. След няколко мига всичката светлина, зеленина и благодат започнаха да се губят в гъста мъгла. Очертанията на зданията започнаха да играят хаотичния танц на мараня през лятото. Мъглата сякаш хвърли някакво черно було върху него. Сега се чуваше само равномерен шум. Бял шум. Магмар успя да го разпознае. Жужене на пчели. После черната плът на мъглата се накъса от снопчета светлина. И Магмар идентифицира земния мирис на тиня. Вдиша дълбоко. Въздухът бе тежък и влажен.

Отвори очи.

Беше в инвалидната си количка, която бе застанала до ръба на понтона. Чу гласа на Гертруд в далечината. Всъщност тя си пееше някаква поп песен, докато подтичваше към езерния бряг. След малко стигна до Магмар. Беше запъхтяна, леко изпотена, но с широка усмивка на лицето. В този момент той можеше да се закълне, че усмивката й грееше по-силно от скандинавското слънце.

– Скъпичък, как си отишъл толкова напред? Ще вземеш да паднеш във водата, после какво ще обяснявам на вашите.

Гласът на Гертруд издаваше едновременно и тревога, и радост.

– Ъ-ъ. Реших да се пораздвижа малко – рече Магмар в опит да даде разумно обяснение.

– О, разбира се, миличък, разбира се – каза Гертруд и го целуна по челото. После му разчорли косата.

Автори: Лъчезар ЙОРДАНОВ, Йоана ЙОРДАНОВА

Виж още

  • 74
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
    74
    Shares
Inline
Inline