Здравка Евтимова: Отнасям се към писането като към едно малко дете.
Здравка Евтимова е разказвач на месец март в Столична библиотека. Както всеки месец, събитието „Разказвач на месеца“, организирано от Столичната библиотека, се състоя в Литературния клуб на библиотеката и авторката на стотици разкази разговаря с нейните почитатели, които бяха дошли в дъждовната мартенска вечер. Здравка Евтимова прочете разказа „Теви“ от най-новата й книгата „Юлски разкази“. Тя го прочете по такъв начин, който, съчетан със съдържанието на разказа, докосна и дори разчувства самата нея и публиката.
В началото на вечерта проф. Амелия Личева представи Евтимова, обръщайки внимание колко точни и същевременно по своему натурални сравнения използва в творчеството си и неслучайно критиката определя Здравка Евтимова като достойна последователка на Елин Пелин, тъй като се обръща към социално онеправдани персонажи, на които не всичко им е поднесено на готово. Нейните герои, според проф. Личева, се впускат с желание и любов в това, което правят, и до голяма степен от там произтича и приказното в нейните разкази. „Светът на Здравка Евтимова е свят, в който хората разчитат знаците от природата, в който от небето ни гледат бащи, майки, дядовци, баби и в който, в крайна сметка, вали един сняг, който, както казва тя, е може би като леща и може би ще нахрани всички.“ Така проф. Амелия Личева направи едно доста детайлно, нагледно и същевременно събрано представяне, като, боравейки с цитати от произведенията на писателката, показа колко сърдечен и близък до читателите език изгражда тя.
Към Здравка Евтимова публиката отправи множество благодарности и въпроси. Интересни отговори даваше тя и някак искрени звучаха. Когато стана дума за това какво за нея са наградите, които получава, и какво й носи писането, тя отговори така: „Към писането се отнасям като към едно малко дете на една година. Трябва човек много да се грижи за него да не си счупи главичка, ръчичка като се катери по различни предмети. Най-малката ми внучка е на една година, затова виждам какво е. Който страда от безсъние, като я гледа един час и половина, може би два дни не може да се събуди след това. Писането е точно такова за мен. Много щастие носи. Огромно щастие носи и награди или ненагради, признания или непризнания, хубаво е, че ми е спечелило приятели. Наградите са хубаво нещо, разбира се, но никога не са имали, честно, с ръка на сърцето, абсолютно никакво значение за мен. Защото на тебе ти е важно детето, малкото дете, което отговаряш за него, което, ако си отиде, ще пукнеш от мъка и даже няма смисъл да живееш, ако го няма това детенце, ако не ти свети във вкъщи. Това, дали детето ще получи някога награда…. То ще я получи, не ти. Наградата си отива за него – за написаното, но това, което те прави щастлив, е да го напишеш и след като си работил пет месеца или четири месеца, така че вече заспиваш не на Захарна фабрика, а от Централна гара на Горна Баня вече си заспал, тогава се сещаш, че ще ти донесе щастие, като напишеш нещо.
Същото нещо е това щастие, когато присаждаш дървета. За присаждането на дървета никой не ти дава награди. Като видиш как се е хванал калемът, Боже мой, като че един милион имам аз и го казвам честно. Дали ще взема награда или не, не е моя работа. Е, като вземеш малко пари от наградата и имаш заеми, и ги върнеш, с парите от нея е много хубаво, но не е определящо, защото парите, да сме живи и здрави, ще ги изкарам и с превод, защото аз съм добър преводач, общо взето, и мога и с превод да ги изкарам, даже много по-лесно. Говоря абсолютно честно. Радвам се, че това дете расте здраво засега и че ми носи огромна радост. Ако вземе да си отиде, просто аз не знам какво ще правя, много ми е близко.“
Така искрено говореше Здравка Евтимова, че със сигурност всеки един от хората, които я слушаха пое по нещо от нейната доброта и мъдрост. След като завършиха разговорите между писателката и публиката, почитателите и се отправиха към нея за автограф.
* Плакат: Столична библиотека
