Адската порта към крепостта на пристрастието в “Aдdicted” на Петър Чухов – Йоана Йорданова
Живеем в XXI век. И несъмнено това е време, в което вдъхновението е навсякъде, от неоспоримото въздействие на смартфоните и изкуствения интелект до младия площад, очакващ своята женитба с красивата революция. Живеем във време, в което се рушат стени, за да бъдат издигнати други. Живеем във време, в което е нужно да се взираме твърде дълго в снимките, за да видим онзи, когото искаме да видим. Така че, да, стихосбирката на Петър Чухов е толкова иновативна, колкото е и неподправената реалност, която ни заобикаля от векове насам, в изтерзаните, търсещи, искащи, разбиращи и неразбиращи души на друговремците от миналото и съвременниците на настоящето. Това е книга за хора с богато въображение, отворени сърца и голям опит в търсенето на капката идентичност в еднообразието, защото “Aдdicted” е едно различно поетично четиво, което доказва, че поезията не се крие в римите, а в душата – в излинялата прегръдка, белите облаци и капката кръв, които отразяват променящия се свят. Светът на превърналия снежните облаци в гротеска, изработена лично от умелите ръце на смъртта.
И като се замислим, има ли наистина по – мека постеля от крилата на падналия ангел? Можеш ли да не бъдеш пристрастен към красивите спомени, които те теглят все по – надолу и по – надолу в миналото при личния душевен Ад. Неприкосновеният кръг, създаден единствено за теб, за да изкупиш единствено своите грехове, които да превърнат червилото в облак, снимката в пристан и Йерусалим в срутена крепост някъде по следите на тъмната полунощ.
Препинателните знаци наистина не са нужни, защото те далеч не правят текста по – изразителен. Думите, както казва авторът, са неговите дами. И в “Aдdicted” той наистина ги ухажва, приласкава ги като по този начин създава текст, който буди размисъл с една единствена цел – читателят да открие себе си в терзанията на меко казано лирическият говорител. Той е поетът, който къса струните на китарата и я води на църква, може би за да изкупи греха си, че е истинска, или просто за да ѝ върне вярата в Бог. Защото душата притежава китарата, а не обратното. Душата ръководи и поета, и читателя, и възприемателя. Душата е снимка. Душата е гроб. Тя е спомен в пожълтялата снимка и човек, седнал на рамката ѝ. Душата е пристан, тя е китара, църква, религия и път към втвърдените детски спомени.
Защото душата е Ад. Тя е зеещата порта към него по пътя на терзанието и страданието.
Но душата е и пътеводителят, който отвежда читателя обратно в крепостта на забравените детски мечти, изгубената любов и погребаното щастие.
