Вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.

Джон Стайнбек

 

Книгата „Утопия” на сър Томас Мор, написана през 1516 година, полага основите на нов жанр литература, в който се описва съвършен свят. Повечето използвани  техники, щриховат общество, което не познава ни промяна, ни опит за бунт. От тази гледна точка всяка една погрешна стъпка би довела до безвъзвратна диктатура и дори тирания, ако бъде позволено това да се случи. Затова художествените особености на литературната утопия могат да се определят като “сатира – песимистично изследване на обществото от перспективата на съвременността” (Dominte, 2014, p. 155).

Като антипод на утопията се ражда дистопията, на която Ивайло Дичев (1990, с. 7) в предговора си към сборника “Черно слънце” дава следното определение: “С въплъщаването си утопичният идеал се обезсмисля, той вече няма с какво да се съизмерва, какво да критикува, към какво да насочва усилията; светът е умрял, извън неговото тотално настояще вече няма нищо, остава му само до безкрайност да се възпроизвежда. Така въплътената утопия се оказва антиутопия.”

Литературната дистопия представлява футуристичен имагинерен свят, в който се създава илюзията за съвършен социум чрез бюрократичен, технологичен, морален или тоталитарен контрол. Чрез художествени тропи (най-често хипербола) се внушава у читателя неблагоприятен сценарий за развитието на обществото и света, който се базира на тенденция, социална норма или форма на държавно управление.

Моделите на обществото притежават сходни идейно-тематични характеристики: пропагандата се използва за контрол на гражданското общество; ограничава се достъпът до информация, свободната мисъл и свободата; социумът се прекланя пред фигура или идеология; хората са обект на постоянно наблюдение; героят в творбата се страхува от външния свят; държавата прокарва антихуманна реторика; индивидите живеят в илюзия за перфектен утопичен свят.

Макар и плод на художествена измислица за перфидно бъдеще фабулата на романа „Портокал с механизъм” на Антъни Бърджес сякаш пресъздава младежки истории от днешно време, свързани с употреба на наркотични вещества, актове на насилие и дивашки секс. Всичко това на фона на измислен футуристичен град, локализиран в тоталитарна супердържава.

Алекс и неговите “друзя” отново са в прословутия бар „Корова”, където пият мляко със съмнителни психотропни субстанции. След като веществото се усвои от организма и достигнат момента на върховен екстаз, четиримата са готови за „ултравиоленция” (както биха казали на техния сленг със заемки на думи от руски). Нощните им операции из града са изпълнени с насилие, предимно над възрастни хора, и блудство.

Веднъж се озовават в дома на писателя Ф. Александър. Там Алекс попада на книгата му „Портокал с механизъм”. Намира заглавието за „чепухаво”, неспособен да разбере, че то е метафора. Все пак такъв хаотичен подбор на думи може да предизвика само възмущение и пристъпи на неистова ярост сред невежите, нали? Алекс взема труда в ръка и започва да чете от най-горната му страница на глас:

 

„Опитите да бъдат наложени на човека — същество извисено и способно на доброта, достойна да се стече като медовина по брадата на Бога, — та опитите да бъдат наложени, както казвам, закони и условия, присъщи на предметите с механизъм, са нещо, срещу което аз вдигам като меч своето перо…“

 

Сега главният герой е обхванат от удивление, а миг по-късно от необуздана разрушителна ярост. Резултатът е накъсан на парченца труд.

Всъщност това далеч не е най-лошото, което се случва в къщата на писателя. Същата нощ ще остане в съзнанието му като адски кошмар. Защото… Алекс и неговите “друзя” изнасилват жена му, а писателят е принуден да наблюдава сцената. За четиримата хулигани това е една обикновена вечер. Като всички други.

Изглежда групата на Алекс е недосегаема за полицията. Поне за известно време.

В друга нощ бандата влиза с взлом в къщата на една богата старица. Целта е обир. Но по нелепо стечение на обстоятелствата възрастната жена умира.

Главният герой е в затвора. Това, което се случва там, всъщност е една от формите на личностна репресия, характерна за тоталитарните режими. „Препрограмирането” на човека.

Правителството разработва нов метод за справяне с агресивното поведение на младежта – Метода на Людовико. Алекс бива избран за опитна мишка, като след приключване на лечението, включващо специален вид медицински интервенции, му се гарантира свободата.

Методът на Людовико представлява форма на контрол над съзнанието с помощта на специален препарат, който се инжектира подкожно. Единственото, което главният герой трябва да прави, е да гледа филми на голям екран. 

Реалността и кошмарите се размиват в съзнанието на протагониста, за да го низвергнат в противния ад на биологическото съществуване. Алекс е прикован на стол, а очите му са широко отворени с помощта на специални уреди, за да не пропуснат най-грозните сцени на агресия и блудство. При това озвучени с най-красивите симфонии на класическата музика. Смесването на грозни кадри на насилие с музикално съвършенство под въздействието на психотропно вещество кара Алекс да чувства гадене и отвращение.

След края на лечението Алекс е „препрограмиран”. И свободен. Но може ли да се адаптира в новата за него среда?

Още в първите мигове на свободата той случайно попада на една от жертвите си – бездомен старец. При срещата им бездомникът разпознава младежа. Следва схватка, при която Алексовите пристъпи на гняв биват съпроводени от гадене и инстинктивен опит за самозащита. Но вече е дееспособен да наранява. Боязлив е и ако ударят шамар на едната му буза, е готов да обърне и другата. Крайно агресивният протагонист става един от кротките агнеци на тоталитарната държава.

Алекс се натъква и на своите “друзя”. Те са вербувани от правителството и са станали блюстители на реда. Старите му приятели използват случая да издевателстват над бившия си тартор. С ужасни болки по цялото тяло и в шок Алекс успява да се добере до къща, която се оказва дома на писателя, чиято съпруга той и приятелите му са изнасилили.

След разговор с юношата писателят разбира за абсурдите на правителствената агенда. Тук се разкрива истинската функция на Ф. Александър в романа, който се оказва поборник на тоталитарния режим на държавата, като чрез творбите си и участието в обществения живот се опитва да събори управляващата клика, опасявайки се че тя може да въведе целия апарат на тоталитаризма. За специалната си роля дисидентът Ф. Александър казва: „Някои от нас трябва да се борят. Предстои ни да защитаваме великите традиции на свободата.”

Писателят и негови колеги възнамеряват да публикуват статии за зверствата, причинени на горкото, поне според тях, момче. Все пак по-късно Ф. Александър успява да разбере, че Алекс и бандата му са изнасилвачите на жена му, която по нещастно стечение на обстоятелствата умира. Това довежда до промяна в плановете.

Когато Алекс се събужда на следващия ден, чува добре позната симфония. Заключен е в таванското помещение на къщата. Усилващият се звук предизвиква гадене и отключва болезнени сектори в съзнанието. Младежът чувства неизбежността на ситуацията. Една от натрупаните на купчина книги в стаята носи заглавието „Отворете прозореца за свеж въздух, свежи идеи и нов начин на живот”. Алекс открива решението по какъв начин да прекрати мъките си.

Оцелява след скока. В бинтове и прикован на легло в болница Алекс е посетен от Министъра на вътрешните работи. Следващата сцена от романа илюстрира по безпогрешен начин тоталитарната концепция за промиване на мозъци, политически шантаж и изкривяване на истината, когато Министърът казва:

Aз и правителството, на което съм член, искаме да ни смяташ за свои приятели. Да, приятели. Ние те излекувахме, нали? Получаваш най-добрите грижи. Никога не сме ти желаели зло, но има такива, които ти го желаеха и все още го желаят. И мисля, че знаеш кои са те. Да да да — продължи той, — има някои хора, които искаха да те използуват, да, да те използуват за политически цели. Те биха се радвали, да, биха се радвали да си мъртъв, защото смятаха да обвинят правителството за това. Мисля, че знаеш кои са тези хора. Има един човек — продължаваше министърът, — на име Ф. Александър, автор на подривна литература, който вие като вълк за кръвта ти. Луд е от желание да забие нож в теб. Но ти си в безопасност от него. Отстранихме го.

 

Правото на свободна воля ни прави човеци. А нищо човешко не ни е чуждо. Свободата да избираш в какъв да се превърнеш е лична отговорност. Затова и Алекс плаща най-високата цена – екзекуция на свободната воля чрез подлагане на антихуманен правителствен експеримент.

Темата за свободната воля е основна за романа „Портокал с механизъм” и сякаш думите на Ф. Александър – цитирани по-горе – от неговата дисидентска книга изразяват манифеста на романа. Сюжетът гравитира около темата, поставяйки главния герой в множество ситуации на свободен избор. Алекс избира да следва пътя на порока. Докато изкупва греховете си, излежавайки присъдата си в затвора, му се отдава възможност да направи още един съдбоносен избор. Така попада в капана на Държавата и управляващата я политическа клика.

Тоталитарното разбиране, че индивидуализмът трябва да бъде потиснат за сметка на колективизма, стои в основата на политическата агенда на правителството. Така хиляди младежи като Алекс биват „препрограмирани” с цел да се намали престъпността.

Лишаването от свободна воля оставя протагониста пасивен наблюдател на живота с неясна функция в социума. Да, той вече е безобиден. Но от сега нататък ще бъде просто една нищожна брънка в механизма на тоталитарното управление на Държавата.

Екзекуцията на свободната воля е най-жестокото от всички престъпления. Защото унищожава личността, а тя е единствения белег, по който се идентифицираме като разумни същества.

Един въпрос обаче остава да резонира в мислите ми.

Нима ние, читателите, можем да бъдем съдници на Алекс, след като сами може да се превърнем в жертви на свободната си воля?

 

* Забележка: Първият превод на книгата на български език е дело на Мариана Екимова-Мелнишка от 1991 година със заглавие „Портокал с механизъм”. Цитираните откъси са извлечени от този превод.

* Изображение:  https://www.timesofmalta.com/

 

Използвана литература:

Пенчева, Анжелина, Иван Дойчинов, Димитрина Кондева, Иглика Василева (ред.). Черно слънце. С., Народна култура, 1990, 374 с.

Dominte, Carmen. The Search for Identity in the Dystopian Literature. In: Language and Literature – European Landmarks of Identity, 14, 2014, pp. 153-162.

 

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ