Здравка Евтимова е български писател, родена през 1959 г.  Разказите ѝ са публикувани в 32 страни по света: САЩ, Великобритания, Канада, Китай, Австралия, Германия, Франция, Япония, Италия, Швейцария и др. Във Великобритания издателство Skrev Press е публикувало три нейни сборника с разкази: „Горчиво небе“, 2003 г.; „Госпожица Даниела“, 2005 г.; „Невъзможно синьо“, 2013 г. В САЩ са публикувани сборниците ѝ с разкази: „Някой друг“, Mag Press, 2005 г; „Стари коли“, Fomite Books, 2012 г; „Време за косене“ и „Притча за камъните“ от ATTM Press, 2012 г. и през 2017; в Канада и Израел е публикуван сборникът й „Блед и други български разкази“, Vox Humana, 2010 г.; в Гърция – сборникът с разкази „Безкраен юли“, Paraxenes meres, 2013 г.
Романът ѝ „Четвъртък“ е публикуван в САЩ от Fomite Books, 2014, в Италия от Salento books, 2015, в Китай от „Изкуство“ 2015 г. в Македония – Antolog, 2015 г; в Сърбия от издателство Draslaar, 2015.
Романът й „Божество за предатели“ е публикуван в САЩ 2007 г. от издателство Bucks Books.
Романът ѝ „В града на радостта и мира“ е публикуван в САЩ от Fomite Books през 2017 г., и в Македония от Makavej Publishing през 2017 г.
Романът ѝ „Една и съща река“ е публикуван в Италия през 2017 г. от издателство Salento Books.

Здравка Евтимова е магистър по съвременна американска литература от Университета “Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново. Омъжена е. Има двама сина и дъщеря.

***

Tetradkata.com: Какво е за вас литературата?

Здравка Евтимова: За мене литературата е възможност писателят да остави на хората от идните поколения света такъв, какъвто го вижда в собствения си живот. Освен това литературата е средство пишещият човек, непритежаващ власт, да промени света  в посока почтеност, смелост, доброта. Литературата е единственото свободно пространство, където всичко зависи от  писателя, от голямата самота, която някои умни хора наричат „талант“.  От тази голяма самота зависи дали светът в книгата е силен и жизнеспособен, или  е мъртвороден – купчина развявани от студения вятър, никому ненужни найлонови торбички, замърсяващи природната среда.

Tetradkata.com: Вие сте и писател, и преводач. В интервюта сте казвали, че писането ви носи свобода. До каква степен преводаческата дейност ограничава свободата ви като творец? Не се ли чувствате като „съавтор“ с писателя, когото превеждате?

Здравка Евтимова: Когато превеждам чужди произведения, се чувствам като приятел на писателя, стремя се с всички сили да запазя силата на словото му. Превеждам бавно, връщам се многократно към текста, след превода го оставям „под карантина“, за да го прочета на чисто и свежо. Не ми е толкова интересно както да пиша, защото при прочита на превода вече зная “какво ще се случи“, запомнила съм цели пасажи и  се чувствам като човек, почистваш красива поляна от нападалите есенни листа. Просто преча на есента. Когато пиша, е  различно – в най-щастливите случаи не зная какво ще се случи, след първия прочит на написаното сякаш съм попаднала в непознат град. Преводът за мене е море, което постоянно ме удивява с разнообразието си, с нови характери на герои, които остават задълго, десетки години с мене. Преводът е добрият учител, който непрекъснато изисква да поддържаш високо знанието си на чуждия език, постепенно той става мой довереник и съдник, докато писаното – то е малко  дете, което обичаш много, за което се грижиш и всяка среща – когато предварително не знаеш какво ще се случи, а то се случва –  те изпълва с радост.

Tetradkata.com: Голяма част от произведенията ви са преведени на английски език. Освен това доста от тях са ситуирани в България. Трудно ли се намират подходящи думи или фразеологизми, които да опишат най-вярно българската реалност? Кой език ви дава по-голяма свобода на изразни средства – английският или българският?

Здравка Евтимова: Сама превеждам разказите и романите си на английски. Често, особено напоследък, когато натоварването на работата е наистина високо, пиша на английски. Писането на английски не е щастливо пространство, какъвто е летежът сред българските думи. За мене думите на български имат аромат, дълбочина, обич, страх и смелост в тъканта си, освен основното значение, което носят. На английски значението за мене е много  по-самотно, по-хладно, човек го носи в съзнанието си на едно разумно ниво, докато българските думи са част от кръвта, от кръвообращението, от историята на рода, на града, от страданието на предците. Когато човек пише на български, никога не е самотен, не чувства студ, глад. Когато пиша на английски, се чувствам като изгубена сред гора, не се знае какво ще се появи зад дървото – дали зъл дух или узряла горска ягода. Но аз не се боя и продължавам. Не ми е било трудно да намирам  необходимите английски идиоми, може би защото всяка вечер задължително, а това почти веднага се превърна в радостно изживяване, чета речника на английските идиоми с богати примери за тяхната употреба. Друго мое любимо четиво са поговорките. Засега имам четири тома поговорки на различни народи. Прекрасни са.

Tetradkata.com: В разказа ви „Кръв от къртица“ описвате болни хора, които са загубили надежда за изцеление. Мнимата кръв от къртица сякаш им връща надеждата. Има ли нужда българският народ от няколко капчици къртича кръв?

Здравка Евтимова: Българският народ винаги намира онова, което търси. Рано или късно. Горко на онзи, който го спира и слага прът в колелото на живота му. Страхувам се, че нашите изисквания се снижават и сме доволни от не особено качествени постижения. По-добре е от нищо, казваме си. Не, по-зле е. Посредствеността във всички свои разновидности рано или късно задушава хората. Човек не е роден да се примирява с посредствеността. Мисля си, че ние, българите, имаме сетиво за посредствеността, хващаме я, засичаме я; макар и понякога да сме в неин плен, се надсмиваме над нея. Ще дойде ден, когато ще я преодолеем. За мене е опасно да се занижават стандартите  в образованието. Така хора, притежаващи талант, не съумяват да го използват, не тръгват по пътя, който дарбата и уменията им чертаят, а се задържат на ниво пържола, ракията и русокоси силиконови дами, както се пее в редица кръчмарски песни. Идва ден и човек усеща, че ако остане при пържолата, се превръща в слой гранясала мазнина по дъното на неизмития тиган, какъвто е позволил да стане животът му.

Tetradkata.com: Всъщност къртичата кръв не е ли метафора на човешкото състрадание? Когато общуваш с човек, който изпитва душевни терзания, всъщност изпитваш състрадание към него… И тогава „прокървяваш” за него.

Здравка Евтимова: Когато страданието на някой човек ме е потресло, първо се опитвам да направя нещо за този човек. Да го утеша, да му купя нещо – може да е за похапване, когато ще останем, ще поговорим, понякога този човек се превръща в разказ. Като си мисля за него съвсем съзнателно, искам нещо хубаво да се случи на този човек в разказа – и дано животът види и си рече – я и аз да занеса на този страдалец нещо хубаво, стига му е било криво. Хайде бе, няма само да въздиша, я. Ще ми се да видя дали отива усмивка на лицето на човека. Когато обаче, напук на желанието ми,  не се случва  нищо радостно в разказа, аз го изтривам. И така, докато някой нощ хубавото идва в компютъра ми, без да го каня, без да го очаквам. Този разказ занасям на човека заедно с още нещо мъничко за хапване; понякога и животът донася светли дни в къщата му.

Tetradkata.com: Меланхоличното настроение сякаш взема връх във вашите творби. Каква е причината за това?

Здравка Евтимова: Понякога взема връх, аз не съм се стремила към това, просто така се е случило. Прекрасната ми издателка Божана Апостолова казва: „Здраво, я се стегни и напиши нещо смешно. Да видим дали можеш.“ Понякога се получава, но не защото съм се засилила и съм решила – ще пиша нещо весело. Просто остава, дано занапред светли неща намират пътя към моя компютър, дано успея да ги хвана за ръка, да ги заведа при  хората и да им донеса смях в някой събота вечер. Не зная дали „го мога“.

Tetradkata.com: Вярваща ли сте?

Здравка Евтимова: Да. Големият ми син оцеля след тежка операция преди дванайсет години, сега е лекар и баща на две прекрасни деца. Да, вярваща съм.

Tetradkata.com: Извън контекста на религиозното вярвате ли, че страданието пречиства?

Здравка Евтимова: Мислила съм по този въпрос. Понякога страданието наистина пречиства, може би временно прекършва съпротивителните сили, но може би същевременно отваря прозорец към радостта, изостря умението да различаваш и най-дребните прояви на щастие. След като си преминал през страданието и отново си се изправил на крака, се научаваш да цениш всяка капка живот в човека, всяка добра негова постъпка, всяка протегната ръка. Помниш думите, които някой приятел ти е казал, за да направи дългите  непоносими часове на очакване по-светли. Той е превърнал думите си в сияние, в опора. За мене това е основната роля на писателя – да помогне на страдащия, да облекчи страданието, да го отдалечи от къщата на страдащия. Да превърне страданието в спомен, а себе си – в пътека към здравите, ведри дни за хората.

Tetradkata.com: Оптимист или песимист сте по душа?

Здравка Евтимова: По-скоро съм оптимист. Има случаи, когато някоя дума може да ме хвърли в мрачно настроение, да ме накара да избягвам определен човек. Нищо не му казвам, просто като го зърна, бягам на другия тротоар. Радостното е, че това състояние отминава, особено когато се занимавам с дървета – окопавам ги, пръскам ги, присаждам ги, или когато се ядосвам на лудориите на внучките ми. Какво си се вкиснала, казвам си. Я виж тия двете какви ги въртят, ще изхвърлят всички дрехи от чекмеджетата, после как ще се обясняваш с майка им? Нали те остави да ги пазиш. Въпреки всичко човекът с лошата дума остава в сенчестата част от мислите ми дълго време, което е тежко, и се опитвам да го изгоня с някой разказ оттам.

Tetradkata.com: Назовете три книги, които бихте взели със себе си на самотен остров.

Здравка Евтимова:
1. „Ако можеха да говорят“, Йордан Йовков
2. „Сто години самота“, Габриел Гарсия Маркес
3. Новелата „Степ“ и разказите на Антон Павлович Чехов

Tetradkata.com: Какво ще пожелаете на читателите на Tetradkata.com?

Здравка Евтимова: Нека крепкото здраве бъде основата, на която да постигат щастие в живота си и да извоюват своите победи.