Валентина Радинска е писател, преводач, журналист, редактор, автор на сценарии. Родена е на 11 септември 1951 г. в Сливен. Учи две години българска филология в СУ „Климент Охридски“. После заминава, за да следва в Москва в Литературния институт „Максим Горки“, който завършва през 1976 г.

Зад гърба си има много стихосбирки, между които: „Към мен върви човек“ (1977), „Нощна книга“ (1983), „Не“ (1988), „Чистилище“ (1992), „Всичко“ (1995), „Поне“ (2001), „Дъждовете“ (2009), „Употреба на Свободата“ (2014) и книга с избрани стихотворения „Времена“ (2014). Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици. Включени са в пет англоезични антологии, които са издадени в САЩ, Канада и Англия.

Автор е на литературно-критическото изследване „Димчо Дебелянов и Повелителят на вълците“, както и на антология „Българската поезия след Втората световна война“.

Превежда стихотворения на А. С. Пушкин, Марина Цветаева, Анна Ахматова, Белла Ахмадулина и др. руски творци.

Има редица награди за поезия и преводаческата си работа. През 1998 г. получава националната награда „Мара Белчева“ за цялостно поетично творчество. Носител е на наградата „Блага Димитрова“ на ГФ „Българка“ за документалния роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“, която е посветена на големия български режисьор. Книгата има две издания през 2011 и 2014 г. Носител е на Голямата награда за изкуство и литература на Община Сливен „Добри Чинтулов“, а също и националната награда за поезия „Теодор Траянов“.

Наскоро в Габрово тя представи последните си две стихосбирки „Премълчаване на зимата“ и „Користни записки“. В един горещ юнски ден разговаряме с нея за творчеството ù, преводаческата работа, социални въпроси и жената Валентина Радинска.

 

Мирела Костадинова: Г-жо Радинска, всяка поетична книга се ражда след тихи мисли и дълго тъгуване. Така ли е?

Валентина Радинска: Може и така да се каже… Но по-скоро всяка поетична книга се ражда от едно единно чувство, което да свързва енергийно стихотворенията в нея…В тази енергия има и тихи мисли, и дълго тъгуване, и много самотни часове, прекарани насаме със себе си, и със своето „пишещо същество”, както съм определила това в книгата си „Користни записки”. Вярвам, че всяка книга трябва да бъде цялостна като емоционално внушение. Поне аз се стремя книгите ми да бъдат такива. Разбира се, изключения правят книгите с избрани произведения, там действа друг принцип.

 

Мирела Костадинова: Стиховете не са написани – те се случват като чувства или залез… Вашите стихове повече чувство ли са? Или повече залез? А може би нещо друго?

Валентина Радинска: Стиховете се диктуват – казал го е големият поет Райнер Мария Рилке. Той твърди, че поетът е само инструмент, а му диктува Господ, и поетът записва, каквото е чул. А гениалната Марина Цветаева, в кореспонденцията си с Рилке, допълва, че колкото по-голям е поетът, толкова по-точно записва той онова, което му диктува Бог… Тези невероятни поети са знаели точно за какво става дума… И аз им вярвам безрезервно. Да, стиховете се диктуват, но само при едно условие – ако успееш да бъдеш инструмент, настроен на честотата на оня, който диктува. Само тогава. Иначе пишеш най-обикновени стихотворения…

А що се отнася до моите стихове, мисля, че те са и едното и другото – и чувство, в което се промъква залез, и залез, натежал от емоции…

 

Мирела Костадинова: В Габрово представихте последните си две книги – стихосбирката „Премълчаване на зимата“ и „Користни записки“, която беше определена като „автобиографична книга”. В какъв период са писани тези две книги?

Валентина Радинска: „Премълчаване на зимата” излезе миналия април, точно след началото на пандемията… Не бях я представяла никъде, през май тя имаше своята премиера във Варна, и Габрово е вторият град, в който я представих. В нея съм включила стиховете, написани две години преди това. А „Користни записки” има подзаглавие, и то е: „По-следите на пишещото същество”. Така че, в известен смисъл, това е автобиография на моето пишещо същество, т.е. – на пътя ми през литературата, от самото начало, когато в четвърти клас за пръв път написах стихотворение, та до ден днешен. Разказ за Пътя, по който думите стигат до поета, и за Пътя, като „вътрешен ръст на поета” според думите на великия Александър Блок.

 

Мирела Костадинова: С какво тези две книги се отличават от предишните Ви книги?

Валентина Радинска: Стихосбирката е с „почти любовни” стихове, както ги наричам. Стихове за любов, но изтъкани от копнеж по любовта, а не базирани на реални истории… Описала съм това в „Користни записки” така : „… щом няма любов, ще си я напиша”. Големият Стефан Цанев определи това описание на „технологията” на написването на любовни стихове при липса на любов, като нещо, което досега никъде и от никого не е правено. Разбира се, това ме ласкае… Но истината е, че съм споделила нещо много лично, нещо, което трудно се вади на бял свят, и за това се изисква определена смелост. Колебаех се, чудех се, дали не се разкривам прекалено много…Но тогава си спомних, че когато бях много млада, и още се лутах сред думите, друг голям поет, когото смятам за мой учител в поезията, Иван Динков, ми каза – „Ако не си извадиш червата, никой няма да ти повярва!” И аз се престраших да го правя – първо в стиховете си, а сега и в „Користни записки”…

 

Мирела Костадинова: Поезията Ви е като живопис. Когато я чета винаги виждам зима, дом, камина, в която догаря жарава, много болка… И липси. Как Вие бихте нарисувала живописното платно на собствената си поезия?

Валентина Радинска: Това са нещата, които виждам, докато някой ми диктува думите на стихотворението… Да, в стиховете ми често има снегове, зими, има също така много дъждове, много ветрове. Последното може би се дължи на факта, че съм родена в Сливен… Това „живописно платно”, както го наричате, е живо, то се променя непрекъснато, през него притичват потоци, прелитат птици, промъква се сянка на болка, повява тих копнеж… Поетът по принцип е оголен нерв, струна, която реагира на всичко, което я докосва. Великата руска поетеса Ана Ахматова беше казала, че за поета, да изгуби сетивата си, е все едно за художника да изгуби зрението си… А що се отнася до липсите, една от важните задачи за пишещото същество, е, да ги превърне в ползи за поезията, да извлече от тях негативната енергия, и да я превърне в творческа.

 

Мирела Костадинова: „Тези Юди наоколо, Господи, тези Юди“, така започва едно Ваше стихотворение от „Премълчаване на зимата“. Научихте ли се да преглъщате предателствата?

Валентина Радинска: Не. Не мога да приема теорията за тоталната прошка, мисля, че има неща, които могат и трябва да бъдат простени, но и такива, които просто не бива да се прощават – това ще е от полза и за човека, който ти е причинил болката, като е извършил предателство… Наскоро ми се случи много близък мой приятел, колега по перо, да ме предаде професионално, като не ме защити от грозна клевета, свързана с една от книгите ми… Не можах да му го простя, и приятелството ни приключи. Продължавам да го ценя като автор, и да го обичам, липсва ми много, липсват ми нашите разговори за литературата, боли ме страшно за изгубеното приятелство, но не мога да преглътна стореното…

 

Мирела Костадинова: Автор сте на антология „Българската поезия след Втората световна война“. Кои български поети препрочитате?

Валентина Радинска: Аз съм от хората, които обичат и ценят талантливите си братя и сестри по перо, радвам им се, на никого не завиждам – никой не би могъл да напише стиховете на другия, всички сме различни и уникални. Връщам се често към написаното от Иван Динков, от невероятния Христо Фотев, с когото също бяхме близки… Липсва ми много Станка Пенчева, особено с нейната натежала от мъдрост последна поезия… Обичам Рада Александрова, Николай Милчев… Мъчно ми е, че Борис Христов затвори тетрадката си… Имам книга за Димчо Дебелянов, този трепетен лирик, и не бих могла без неговите стихове… Има един великолепен поет, който от десетилетия живее в Америка, но българският му език е удивителен – Васил Славов. Много талантлив човек!
Обичам и чета по-младите от мен, и им се радвам – Камелия Кондова, Виолета Христова, Елин Рахнев… И сред най-младите има много талантливи хора. Член съм на няколко журита на национални конкурса за поезия, и всяка година чета доста поетични книги… Има, има много талантливи хора! Важното е обаче какво в крайна сметка всеки от тях ще направи с таланта си.

 

Мирела Костадинова: През 1998 г. получавате престижната награда „Мара Белчева“ за цялостно поетично творчество. Тази жена, нежна и фина, останала предана до края на дните на Пенчо Славейков, е от нашия край. Вдъхновява ли Ви нейната поетична личност?

Валентина Радинска: Мара Белчева несъмнено е ярка фигура не само в женската поезия от първата половина на двадесети век. Дори посмъртно, тя не престава да се намира в сянката на Пенчо Славейков, и това сякаш донякъде омаловажава нейното собствено поетично дело… А тя е високо надарена, с бистро и звънко слово, и не бива да бъде подценявана. Освен това е много духовна личност – нейните търсения в края на живота й я довеждат до Бялото братство, за което тя много вдъхновено пише в дневника си… Наградата на нейно име ми е много скъпа, защото извънредно много уважавам тази силна жена, успяла едновременно да бъде опора и подкрепа на такава мощна културна фигура, като Пенчо Славейков, и същевременно да отстоява себе си в поезията…

 

Мирела Костадинова: Превеждала сте от руски език поезията на Марина Цветаева и Ана Ахматова. Какво не знаем за тях? Разкажете ни нещо, което Ви е впечатлило в биографиите им.

Валентина Радинска: Двете са много значими с творчеството си, но твърде различни. Марина Цветаева е просто гениална – тази гениалност блика от всеки неин ред… За нея творчеството й е било над всичко, както пише в спомените си дъщеря й Ариадна Ефрон: „Тя умееше да подчинява на работата си всякакви обстоятелства, повтарям – всякакви…”. Има трудна съдба на емигрантка, последвала мъжа си Сергей Ефрон, бял офицер, първо в Чехия, после във Франция… Връща се в Русия през 1939, през 1941, след началото на войната е евакуирана със сина си в Елабуга, Татарска ССР, и там се обесва на 31 август… Трагична съдба, огромно творчество, изключително трудно за превод… Всеки неин ред е построен желязно, ако се опиташ да подмениш нещо, цялата постройка ще рухне… Цял университет по превод! Иначе е била напълно непоносима като характер – обяснимо е…
Ана Ахматова е просто много голям поет, далеч по-лесно преводима, тъй като стихът й позволява повече свобода при превода, а и при нея всичко се крепи на детайлите… Далеч по „женска” поезия, обаче с една очевидна величественост и аристократизъм в нея… Пълна с много любов. Блок, по незнайни за мен причини, не е харесвал много Ахматова, и веднъж отронил по неин адрес следната реплика: „Поетът трябва да пише така, сякаш го гледа Бог, а Ахматова пише така, сякаш я гледа мъж…” Не съм съгласна с този наистина велик поет, когото също много обичам – не само великите му стихове, но и писмата му за мен са били настолна книга много дълги години…

 

Мирела Костадинова: Написахте преди време една разтърсваща книга, която е изповед – „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“. Има ли нещо, което оставихте само за себе си, нещо като дълбока тайна, която не показахте на света?

Валентина Радинска: Да, спестих част от ужаса, през който преминахме, прекосявайки всички кръгове на ада, в които се оказахме след страшната диагноза на съпруга ми. Не пожелавам на никого да преживее това – да виждаш как най-скъпото ти същество, най-любимият ти човек си отива, а ти си безсилен да му помогнеш…

 

Мирела Костадинова: Бихте ли дописала тази книга?

Валентина Радинска: Не, мисля, че казах в нея всичко, каквото можех и исках да кажа. В интервютата си продължавам доста да говоря за Коко, а и учениците му, които го обичат, и имат респект към него, макар вече 12 години той да не е във физическия свят, често го споменават – това пази жива паметта за него и допълва образа му… Не знам друг човек на изкуството, толкова дълго, след като си е отишъл, все още да е така обичан и все още да е мярка.

 

Мирела Костадинова: В България по-лесно се прощава на човек бездарността, отколкото таланта. Как плащат у нас талантливите?

Валентина Радинска: Знаете стиха на Любомир Левчев – „В земята на убитите поети…” А също и твърдението, че с дума се убива не по-трудно отколкото с куршум… Твърде много зависи обаче от характера на талантливия човек – ако се поддаде на агресията на обединената бездарност, свършено е с него. Винаги съм си казвала, че най-важното е стихотворенията да бъдат написани, другото е без значение…

 

Мирела Костадинова: Вие сте една от малкото, която показва позиция по социални проблеми. Какво най-много Ви гневи в съвременна България?

Валентина Радинска: Че властта отдавна принадлежи на арогантната, невежа простащина, и че това се въздигна в мярка. Фразата „Вие трябва да се съобразявате с моята простотия…”, е убийствен симптом за нечуваната степен на уродливост, до която са стигнали обществените нрави у нас, за чудовищния упадък на морала и ценностната система… А също и че човешкият живот е напълно обезценен, никой не се интересува как живеят хората… Горката ни България!

 

Мирела Костадинова: Кое няма да простите, което сториха с българите?

Валентина Радинска: Че им отнеха достойнството, че ги подлагат ежедневно на унижение, и че пак ежедневно се опитват да им отнемат самосъзнанието! Не, не сме първо европейци, и после българи! Първо сме българи, а после всеки има правото да се чувства какъвто иска, ако иска да се чувства нещо друго…

 

Мирела Костадинова: Там, където един народ гладува, не си струва да говориш за свобода. Съгласна ли сте с това мое твърдение?

Валентина Радинска: То е валидно само за една част от народа, за която на първо място е хлябът. Но нима хъшовете, да речем, са живели охолно? Нима Левски е живял охолно – знаете как е записвал в тефтерчето си разходите си за маслини и хляб… Днес никой не иска от нас такива жертви… Но не можем да мислим само за хладилника си. Ако искаш да направиш нещо за народа си, трябва да гледаш нагоре, а не, както казваше Радичков, да живееш, забил глава в тиквата си… Свободата е вътрешно понятие, тя е част от вътрешния свят на човека, но именно този вътрешен свят се опитват да отнемат на българина, като просто не му дават възможност да пребивава в него, защото го затрупват с всевъзможни битови проблеми и политически инсинуации..

 

Мирела Костадинова: „Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите…“ В тези бедни за обикновените българи години, защо нашите поети мълчат?

Валентина Радинска: Поетите млъкнаха, защото нито някой иска да ги слуша, нито някой се интересува от мнението им, нито някой ги чете… Днес на мода са шоумените, ерзаците, чалгаджиите… Как един поет може да се състезава с чалгаджия, който събира десетки хиляди хора, за да слушат псевдо-патриотичните му песни, а неговата книга може да я прочетат 20-30 души? Не е възможно. Във времена на чалгизация на нацията, единственото което могат да направят поетите,е да замълчат, и да чакат и това да отмине…

 

Мирела Костадинова: Как ще опишете жената Валентина Радинска? Кои са женските Ви слабости?

Валентина Радинска: Не много уверена в себе си, както и да звучи това… На въпроса за женските ми слабости мога да отговоря с чувство за хумор – не разбирам от мъже…

 

Мирела Костадинова: Какви цветя обичате?

Валентина Радинска: Напоследък любими са ми хостите – изумително цвете с вълшебен аромат, особено по-големите видове…

 

Мирела Костадинова: Сред книгите Ви може ли да се срещне такава, между страниците, на която има хербаризирано цвете? Помните ли от кого е?

Валентина Радинска: Не съм слагала цветя в книгите – книгата за мен е нещо, което трябва да се уважава, а не да се използва за хербаризиране…

 

Мирела Костадинова: Кое ухание от природата най-силно Ви въздейства?

Валентина Радинска: Много са – и мирисът на окосена трева, и уханието на липите, и далечния аромат на колендро…

 

Мирела Костадинова: Водите ли си дневник?

Валентина Радинска: Вече не. На по-млади години доста често си водех записки, и сега те са ми много полезни – част от тях са в „Користни записки”…

 

Мирела Костадинова: Какво е онова малко нещо, което би Ви зарадвало днес?

Валентина Радинска: Някой да ми каже, че му е домъчняло за мен…

 

Мирела Костадинова:С какви добри и светли думи да завършим това интервю?

Валентина Радинска: Не отлагайте нищо за „после”! „После” може и да няма. Радвайте се на всеки миг, кажете на хората, които обичате, че ги обичате, прегърнете приятелите си… Живейте сега!

 

Автор на интервюто: Мирела КОСТАДИНОВА 

* Интервюто е публикувано в бр. 137 от 19. 07. 2021 г. на в. “100 вести”