Диана Петрова

Снегът покрива дърветата, тревата и окаяните панелни блокове с белите си поли. Колата спира. Отварям вратата в тишината. Стъпвам внимателно, като се стремя да не намачкам безупречно гладката повърхност. През това време Йордан вече звъни по телефона. – Айде бе, къде си? Аха, ясно. Наляво, ама след разклона. Окей. – Прочетете повече…