Всяко време се откроява по своите творци. Настоящият информационен век обаче предоставя нови и нови възможности за културните дейци да достигат до все по-голяма публика. Ето как това, което виждат и усещат те, се предава на тези, за които четенето е ценност. Това естествено повдига въпроса за ролята на съвременните писатели в настоящата социална и светска реалност.

Наистина ще се учудя, ако има някой, който не е чувал за Торлака. Известен със своят култов дебют – хумористична и откровена житейска история, написана изцяло на северозападен диалект и със своят неусмирим дух и социални позиции, Стоян Николов-Торлака е също така и един от малкото български творци, занимаващ се изключително професионално и отговорно към писането и издаването, работейки напълно независимо за публикуването и популяризирането си. Ето защо именно той е най-подходящ за открит разговор на тема за ролята на писателите в нашето съвремие.

 

Делиян Маринов: Здравей, Торлак и благодаря за интервюто! Как си ти в началото на летния сезон?

Стоян Николов-Торлака: Здравей! Ами, преполових го. Като цяло не съм особен почитател на лятото. Почнах да осъзнавам предимствата му едва, когато ми се нароиха малките диванета и да ги водя на село, за да тичат, скачат, карат колелета, къпят се по вировете и вилнеят на воля. За мен това е неоценимо, макар и в моментите, когато не работя или не съм по представяния, да ме сърбят ръцете и постоянно да чопля нещо за ремонт по бащинията си. С чисто сърце мога да кажа, че това е първото лято от поне десетилетие, в което държа живота си в собствените си ръце и не е необходимо да се съобразявам с обстоятелства и императивни мнения. От една страна е плашещо, но от друга ти дава свобода. Или постигаш това, което искаш, или се давиш в бързея. Просто е.

 

Делиян Маринов: Ти успя да спечелиш множество читатели от всякакъв характер, още с издаването на „Северозападен романь“? Кои според теб са съществените неща, които са нужни на една книга не просто, за да бъде харесана, а за да се настани трайно в сърцето на четящия?

Стоян Николов-Торлака: Винаги съм приемал боравенето с думите много повече като занаятчийство, отколкото като дарба, талант или там, както искате го наречете. Дарбата се заключава в това да си човек с оголени нерви и да обръщаш внимание на емоциите, преживяванията, мрачното и слънчевото в душите на околните и никога да не съдиш, а просто да го поемаш подобно на сюнгер и да го пречупваш през собствената си гледна точка. Затова и за нас, всички хора, които професионално или съвсем непретенциозно се занимаваме с такъв тип изразяване на нещата, които ни вълнуват, се използват твърде претенциозните термини „творци“, „хора на изкуството“. Колкото грозна, толкова и красива истина е, че ние не създаваме нищо, просто пречупваме всичко, което виждаме през собствена призма и, ако го правим искрено, достатъчно силно преживяваме собствените си и чуждите емоции и сме се трудили здраво, за да можем да ги изразим с правилните думи, книгите ни ще бъдат четени дълго, след като ни няма чисто физически. Или го правиш, приемайки всичките му позитиви и негативи, или не се захващаш. Тук няма средно положение. Гмуркаш се в дълбокото. С главата надолу. Но, най-важното е да си се пльосвал няколко (стотин) пъти по корем във водата.

 

Делиян Маринов: Издаването и популяризирането, далеч не са като писането и това отказва доста творци от пътя им? Кои са нещата, които те мотивират да продължаваш напред?

Стоян Николов-Торлака: Аз имах щастието приятелите ми („почитатели“ е изключително тежка дума, която ненавиждам; ако се взема на сериозно, ще спра да пиша завинаги) да започнат да харесват в аритметична прогресия текстовете, които публикувам на блога и страницата си, скоро след като реших да насоча основната си енергия към литературата. Бързо се появи и издателски интерес, а година по-късно реших, че не ми е нужно да минавам през други „канали“, за да достигам до читателите си. Имам сайт, блог, страници в социалните мрежи и само за миналата година съм бил по пътищата повече от четири месеца, за да правя представяния и да се срещам с читатели. Постепенно си създадох доста контакти с хора от културни институции във всички краища на България, започнах да работя и със собственици на клубове, които организират мероприятия в тази посока, с мен се свързаха емигранти и представители на емигрантски общности… В началото се опасявах, че ще има бариера между литературата ми на диалект и читателите в Източна и Южна България. Нищо подобно. Дори напротив. Когато си открит и под привидния сарказъм казваш това, което мислим всички, което ни радва, разочарова, вдъхновява, срива, тук и сега, можеш да се надяваш на обратна връзка и не е необходимо да премяташ шалче на наградите на измислени сдружения.

 

Делиян Маринов: Кои са основните трудности, които срещна досега като културен деец у нас и как ги преодоля?

Стоян Николов-Торлака: Както се преодоляват всички трудности в живота на всеки един от нас. Ако не си упорит, ако не дръзнеш да опиташ да направиш това, което смяташ, че ще ти се върне като адреналин, удовлетворение и положителна емоция, никога няма да успееш. Разбира се, не е сигурно, че ще постигнеш мечтите си, дори и да посмееш да тръгнеш по пътя, който си избрал, но с упоритост и постоянство понякога се случва. Лично аз дължа на семейството си много. Не, не казвам, че са повярвали в мен от самото начало, че са ме подкрепяли безпрекословно или са вярвали в успеха ми, колкото и скромен да е той. Казвам, че съм загърбвал и продължавам да загърбвам много от ангажиментите си към тях. Пътувания. Зиме, лете. Сняг, пек, носене на книги, събуждаш се в хотела по средата на някое турне и ти трябват десетина минути, за да си възстановиш къде си по средата на тоя месец извън дома си. Децата ти растат, без да те виждат през една трета от годината, жена ти е сама и трябва да се справя със злободневието, а ти по няколко седмици се молиш само да дойде краят на деня, да подпишеш, да стиснеш няколко десетки десници, да изпиеш няколко питиета и да припаднеш в хотелската стая след един дълъг душ. Колкото е уморително, толкова е и обаятелно. Избрал съм си го сам и нямам право да се оплаквам. Напротив.

Гордея се с постигнатото и се надявам да продължавам.

 

Делиян Маринов: Книгата ти „Иваил цар“ те представя в съвсем различна авторска светлина откъм тематика и идеи. Кое те насочи точно към Ивайло?

Стоян Николов-Торлака: Първо искам да обясня за името на книгата, тъй като това е един от най-често задаваните въпроси на представяния и по интервюта. Аз съм историк, дипломиран при това. Историята ми е първата любов, а моите преподаватели са ме научили да вярвам на съвременниците повече, отколкото на интерпретаторите. „Иваил“, а не „Ивайло“, защото единственото място, където четем името на този български цар, е Свъшлижкото евангелие (Свърлижки листове), където Войсил Граматик, съвременник на събитията, пише, че в дните на цар Иваил ромеите обсадили Търново. Едва няколко века по-късно големият приятел на България и безспорно енциклопедична личност Константин Иречек по западнославянски обичай му слага едно „о“, за благозвучие и по този начин името придобива гражданственост, така да се каже.

Защо Ивайло? Той е непокорен, непримирим, не се съобразява с никакви обстоятелства, загадъчен и чепат е. Представяте ли си в ония времена, когато царят е „от Бога поставен“ не само да се изправиш очи в очи срещу него, а и да го убиеш собственоръчно, тъй като си убеден, че не греховете на народа, както твърди църковната догма, са причината за бедите, сполетели държавата, а некадърността на владетеля ѝ? Представяте ли си да се изправиш срещу татарите, владеещи всичко от Тихия океан до Маджарско с оръжие в ръка и да им нанесеш не едно, а няколко поражения? Представяте ли си да разбиеш и заповядаш екзекуцията на хиляди ромеи, традиционните владетели на Балканите от близо хилядолетие? Да седнеш на трона на търновските царе и да лавираш между интригите на новата си жена, вдовица на царя, когото си убил със собствените си ръце, българските боляри, куманските боляри, сподвижниците си, независимо дали са прости селяни или воини от укрепленията, отбраняващи проходите на Източна Стара планина? И накрая, когато всичко изглежда загубено, да отидеш при най-големия си враг и да се изправиш лично срещу него? Не мога да обясня по-добре. Аз се интересувам и в личния си живот, и в творчеството си от хора, които не се вписват в никакви рамки и смеят да следват това, в което вярват. В този смисъл Иваил не се различава от северозападните ми персонажи, колкото и странно да звучи това. Затова и избрах да започна писанията си за исторически личности от него, макар и да имаме изобилие от примери за други забележителни водачи. Не само на бойното поле, а и в духовността, културата, мисълта…

 

Делиян Маринов: Ще публикуваш ли скоро творба?

Стоян Николов-Торлака: Публикувах четвъртата си книга от поредицата „Северозападен романь“ преди малко повече от два месеца. Историята продължава в събирателния образ не само на Северозапада, но и на почти цяла България, наречен село Диви дол. Само че двайсетина години по-късно. Както винаги, основните персонажи са си налице, но остават на заден план и ролите се разменят, което е присъщо и за предишните ми романи. Тук главно действащо лице е Данчо мининката Муфтечка, син на Свилко и Юбица, основните действащи лица в предишните три книги. На какво е способен един влюбен непукист, който не признава никакви авторитети и е склонен да стигне до ръба на бездната, че и да го прекрачи, за да постигне своето… Всеки от вас може да разбере, а и да се посмее здравата, тъй като героят ни попада или пък сам се поставя в редица трагико-комични ситуации. „Херакъл от Диви дол“ можете да си вземете от почти всички големи вериги книжарници или да си я поръчате направо от мен, през страницата или сайта ми. За няколко седмици първият тираж (хич не малък за родните стандарти) почти се изчерпа, а отзивите са повече от положителни, така че предполагам, че няма да съжалявате.

 

Делиян Маринов: Писателството си е занаят, който изисква постоянност и време. Колко време отделяш за проучване на това, за което пишеш и по колко време, за да създадеш самата история?

Стоян Николов-Торлака: Съзнателно време за проучване и четене на всички извори от епохата, свързани с България, Ромейската империя, татарите, маджарите, сърбите, предшествениците, наследниците на Иваил, икономическата ситуация, чисто битийното състояние както на обикновените хора, така и на така наречените „знатни“, съм отделял единствено, когато писах двете части на Иваил цар. Най-голямото ми предизвикателство беше да се абстрахирам от идеологемите, които са ни налагани десетилетия наред. Сещате се – за селския цар, зелката, зеленчука, водача на селско въстание от хора, носещи сърпове, чукове и коси… Опитах се да представя Иваил като пълнокръвен образ, заедно с всичките му положителни и отрицателни черти. За мен той не е бил нито ангел, нито дявол, а една сложна личност със забележителни положителни черти, но и със силни демони в себе си. Затова ми отне към година и половина, за да се опитам да вляза под кожата му и да създам правдоподобен образ, базирайки се на историческите извори. Надявам се да съм се справил поне донякъде.

В другите си книги разчитам на събирателни образи, които срещам в реалния живот. Имам предвид амалгама от личности, характерни черти на поведение, отношение към себе си и света, хумор, начин на приемане на доброто, злото, пречупване на обективната реалност… За това много ми помага и фактът, че чета доста психология, имам предвид научна, а не разни лековерни дивотии, макар и да го правя съвсем любителски.

 

Делиян Маринов: За кои други исторически личности би отделил също толкова време в изследване, за да създадеш друга история?

Стоян Николов-Торлака: О, сто живота няма да ми стигнат, за да го направя. Владетелите на Одриското царство, македонецът Лизимах, Телериг и Кардам, без които нямаше да има България, Иван Срацимир и Осман Пазванто‘лу, които са съществена част от историята на родния ми край, болярите на Самуил Ивац и Кракра, Петър Делян, а в световен план Георги Кастриоти (Скендербег), Седящия бик, Владислав Ягайло… Не мога да изброя, наистина са хиляди. Харесвам хора, които не се поддават на превратностите на времето, в което живеят, и на съдбата и не обръщат гръб на предизвикателствата, а се изправят срещу тях, макар и да знаят, че това не е от полза за тях самите. Именно те, а не ония, които се кичат с венците на славата, са обект на интересите ми.

 

Делиян Маринов: Каква е обстановката, която най ти приляга, докато задълбаваш в творческия процес?

Стоян Николов-Торлака: Нощем. Сам. Всичко около мен е тихо. Прекарал съм си хубав ден с жената и децата. Сложил съм ги да си легнат подобаващо. Те са ми показали внимание, аз на тях – също. През деня съм свършил със злободневието. И мога да остана насаме с листа, химикала, фантазията си, чашата и пепелника.

 

Делиян Маринов: Кои са факторите,  които обуславят и задават културната среда у нас?

Стоян Николов-Торлака: Изобщо не съм сигурен, че мога да дам еднозначен отговор на този въпрос. Предполагам, от една страна донкихотовци, които вярват, че могат да се преборят с „Параграф 22“. От друга – ония, които казват, че „хората искат това“ и заливат пазара (защото културата е била, е, и винаги ще бъде малко или много пазар) с помия, безхаберните „институции“, тази и онази правителствена или неправителствена организация, траншовете, политиката, икономиката, войните на продуцентите на култура… Всъщност, не ме интересува, ако трябва да съм откровен. За мен е важно, че това, което правя, достига до достатъчно хора. Радва някого? Дразни някого? Докосва сърцето на един или бърка в червата на друг? Изкуството е създадено, за да задава въпроси, а не да дава отговори. Оттук нататък всеки е свободен да интерпретира според собствените си възприятия. В този смисъл „факторите“ еднозначно са слушателите, читателите, зрителите. Ние само можем да се опитаме да им зададем посока, която смятаме за правилна. Дали е или не е… Времето ще покаже, не сме меродавни…

 

Делиян Маринов: Всички водим ежедневни битки, но човек да е смъртен и рано или късно остават само споменът за делата и записаните думи. Кои съвременни имена не само от родната литературна, но и изкуство като цяло според теб биха удържали на ударите на времето и биха били бъдещите класици?

Стоян Николов-Торлака: Това е изключително труден въпрос, тъй като аз нямам никакви претенции да раздавам присъди. Времето ще покаже. В историческата наука има един принцип: не можем да съдим за съвременници. Придържам се към него. Мога да изкажа чисто субективното си мнение. От българските автори харесвам Милен Русков, Йото Пацов, Здравка Евтимова, Петър Делчев… Има и много други, но не искам да влизам в дълги обяснения, та ще се спра. Основното, което искам да кажа е, че българската литература се развива напук на всички обстоятелства, които се опитват да я държат под похлупака на съсловните организации. Ние си ставаме сами чираци, калфи и, бай Боже, майстори. На когото не му изнася, да обикаля почивните бази на този или онзи писателски съюз.

 

Делиян Маринов: Каква според теб трябва да е ролята на писателя в съвременното общество?

Стоян Николов-Торлака: Каквато е била винаги. От зората на цивилизацията досега. Да задава въпроси, теми за размисъл, да се опитва с всички сили да бъде опозиция на комплексарщината, наглостта, егоизма и алчността, но никога да не дава нищо друго, освен положителен пример за непримиримост. Никакви откровени съвети, никакви готови отговори. Всеки човек има нужда да получи друга гледна точка, но никой не иска да бъде поучаван и воден на въже. Никога не можеш да си меродавен. Месиите са измишльотина. Така мисля аз.

 

Делиян Маринов: Според теб, кое най се нрави на българските читатели откъм стил, сюжет и жанр в една книга?

Стоян Николов-Торлака: Не мога да отговоря на този въпрос. А и, честно казано, не ме интересува. Не ме интересуват модите, литературните течения, писателските кръгове, ромбове, квадрати и правоъгълници. Да, много читатели залитат по гребена на вълната, защото някой бил бестселър в световен план или го дават по „телевизора“ в интервю, обясняващ, че е неразбран творец или най-голямата звезда на литературата. Голяма роля в това играе и литературната критика, която понякога е обективна, но често и съвсем целенасочено злонамерена. Българските читатели са разнородно племе с многостранни интереси. В това е пъстротата. Имам стотици представяния пред читатели и впечатлението ми е, че никога не бива да обобщаваме. Точка.

 

Делиян Маринов: Изключително похвално е колко си активен откъм срещи с читатели и посещение на събития. Къде могат да те видят читателите скоро? Планувал ли си участия някъде?

Стоян Николов-Торлака: Трудно е за изброяване, а и изобщо не е похвално. Правя по петдесетина представяния на година, както мисля, че споменах, но това отдавна не е задължение, а удоволствие за мен, макар и да е много изтощаващо. Представянията бяха изтощаващи в самото начало, когато нямах никаква идея как да се държа пред десетки, понякога стотици приятели на писанията ми. Сега вече знам и ми е значително по-леко. Като пращаш положителна енергия и си непринуден, получаваш същото. Не е нужно да се оправдаваш, да се правиш на каквото не си или да играеш други роли. Това е книгата. На когото му харесва, добре. Така усещам нещата, така ги представям. След това се забавляваме здравата с приятелите, които постепенно си създадох тук и там за петте години скитосване из цяла България, а и не само. Това е… знаеш… хем те боли, хем те сърби. Ужасно уморително, но същевременно страхотно зареждащо и даващо ти отговора на въпроса „Защо, мамичката му, го правя!?“.

 

Делиян Маринов: Как виждаш ролята на държавата в развитието на литературната среда у нас?

Стоян Николов-Торлака: Никак. Не, наистина ще бъда лаконичен. Никак. Ако изключим някои Общини, които се борят като Сизиф на местно ниво, някои читалищни работници и самодейци, държавата има единственото задължение да пречи, но в никакъв случай да помага.

 

Делиян Маринов: По настоящем си във Велико Търново. Ходиш ли обаче често по северозападния край? Опознал ли си го напълно или това не е възможно?

Стоян Николов-Торлака: Въпросът съдържа отговора. Северозападът никога не може да бъде опознат, както и всяко друго кътче от България. Прекарвам по няколко седмици тук всяко лято, но това едва ли е достатъчно, макар и да обикалям много насам и натам. Хората в Северозапада не са по-различни от другите, поне в основни линии. Просто са по-прями, директни, всеотдайни, но също така сурови, крайни и безпрекословни. Посредствеността не вирее тук. Нито пък лицемерието. Това е един магичен край, с който се гордея и всеки ден благодаря на Вселената, че ме е захвърлила тук, макар и битийното да не ми позволява да си прекарвам по-голямата част от времето в родното си кътче. Поне засега…

 

Делиян Маринов: Кое беше последното любопитно нещо, което изненадващо откри за региона?

Стоян Николов-Торлака: Всеки ден откривам изненадващи неща. Но това, на което никога не мога да се начудя и с което най-много се гордея, са хората. Още са все така открити, искрени и добронамерени, както са били от време оно. Не, не оставайте с грешно впечатление, ако се опитате да ги „подхлъзнете“ и да лицемерничите, ще отнесете псувните и пердаха. Хората правят Северозапада. Те са Северозапада. Въпреки апокалиптичната демографска криза поддържат занаяти, самодейни състави, читалища, опитват се със зъби и нокти да са част от променящия се свят и да са успешни. Но винаги остават това, което са. Където и да отидат, с каквото и да се занимават. Не живописните планини, плодородните равнини, историческите и културни забележителности са най-изненадващото в Северозапада. Хората. Всеки ден, когато съм тук, ми се случва поне по един разговор, попадам поне в една ситуация, която ме изненадва и ме кара да се смея искрено или да замълча и да се замисля колко много привидно непринудена мъдрост е събрана тук.

 

Делиян Маринов: Подобни романи като твоите имат потенциал да съхранят както историята така и познанието за диалекта. У нас обаче има още много различни речеви форми. Ако някой ден решиш да напишеш роман на друг диалект, то кой ще е той?

Стоян Николов-Торлака: Никога няма да реша да го направя. За да пишеш нещо, трябва да го познаваш или поне да мислиш, че го познаваш достатъчно добре. Аз познавам северозападните диалекти, и то не напълно, защото във всяко поречие, село, дори и махала има специфични словоформи или пък дадена дума се използва в различен контекст. Да, родопските, странджанските, граовските… всички диалекти, които са се запазили сравнително недокоснати от външни влияния през вековете, са ми изключително интересни и се радвам да ги слушам и да се опитвам да ги анализирам, доколкото мога, но никога не бих си позволил да пиша на тях. Просто нямам самочувствието да ги познавам достатъчно добре и уважавам носителите на тези диалекти достатъчно, за да не им се бъркам в хилядолетните традиции. Нагледахме се на писачи, сценаристи, режисьори и актьори, които създават гротески, опитвайки се да се заиграват с диалектите.

 

Делиян Маринов: Коя ти е най-любимата дума (или пък израз) от северозападния диалект?

Стоян Николов-Торлака: Хиляди са. И думите, изразите. Вижте, северозападният, както всички други диалекти, е плод на хилядолетно натрупване на мъдрост, традиции, светоглед, формиране на характери от исторически промени, климат, релеф… Обстоятелствата са комплексни. На мен лично ми харесва суровото артикулиране и мрачното, саркастично чувство за хумор в северозападните диалекти. Те са плод на трудния живот на стотици поколения. Темата е безкрайна. Ако обаче трябва да избера любима дума, тя ще е „предпутник“. Означава престилка. Толкова е образна и обяснителна, че… Имаме и много други подобни, част от които можете да намерите в речниците към книгите ми. За израз бих посочил един, който показва в истинска пълнота непримиримия дух на Северозапада. „Да се биеш като мътна вòда у брег“. Идиоматичен е, но общо взето означава да не се предаваш никога. При никакви обстоятелства. Защото рано или късно брегът ще поддаде и ще се срути.

 

Делиян Маринов: Твоето пожелание към читателите!

Стоян Николов-Торлака: Да са здрави, обичани и търсещи. И, ако нещо, каквото и да било то, наистина им спира дъха, да не се страхуват да дръзнат да посегнат към него. Без да чакат да се случи веднага, но и без да се отказват. Ако опиташ може и да успееш. Ако ли не – никога няма да ти дойде каквото и да е наготово.

 

* Автор на интервюто: Делиян МАРИНОВ