Хорърът се промъква от преизподнята в сърцето на читателя, за да посее в съзнанието ярки образи на страх и ужас, които могат да бъдат отключени от дълбоки психически състояния като алиенация и депресия. Зловещи картини могат да изплуват и при осъзнатите вреди от злоупотребата с научното познание. Да продължавам ли да изреждам?!

Понякога, за да разпознаем отчуждението, трябва да извървим километър в „обувките” на Франкенщайновото чудовище, което в никакъв случай не е антагонистът в романа на Шели, а е просто една жертва на човека, играещ си на бог! Алиенацията е основен мотив в творбите на американския романтик Едгар Алан По. Разказите „Откраднатото писмо”, „Черният котарак” и „Човекът от тълпата” са достатъчно красноречиви примери.

Друг път, за да разберем как научните иновации могат да доведат човечеството до ръба на планетарна катастрофа, трябва да разгърнем страниците на овехтелия Хърбърт Уелз. С него ще акостираме на острова на доктор Моро, за да станем свидетели на противна вивисекция; ще се пренесем на бойния фронт, който ще ни изправи срещу марсиански нашественици във „Война на световете”.

Ужасът не е константен! Той може да приеме всякаква уродлива форма. Например да бъде маскиран като антисемит, изнасилвач, домашен насилник, кредитор, държавен чиновник, страдащ от когнитивен дисонанс и прочее. И проче-е-е!

Скъпи читателю, ако все още смяташ, че чудовищата се крият под леглото, провери там. Но ако не откриеш нищо, тогава просто застани пред огледалото. В него може да се оглежда следващият Виктор Франкенщайн.

Представям ви четиримата „конници” (може и без кавички!) на българския (хорър!) апокалипсис: Бранимир, Явор, Иван и Елена.

Дами и господа,  запознайте се с клуба на авторите на ужаси в България Lazarus!

    

   

Бранимир Събев е на 37 години, родом от гр. Свищов, живее в София. Завършил магистратура „Финанси“ в родния си град, след което и магистратура „Журналистика“ в Софийски университет. Автор на 5 сборника с разкази в жанровете ужаси, фентъзи и фантастика, лауреат на 20 литературни отличия. В момента работи по дебютния си роман – военна екшън-фантастика. Председател и основател на клуба на авторите на хорър Lazarus.

 

Явор Цанев е едно от ярките имена в жанровата ни литература, автор е на няколко сборника с разкази, като историите му често излизат от рамките на жанра или отвеждат читателя до неочакван край. Многократно награждаван, номиниран за най-добър автор и гранд мастър, той e издател на списание „Дракус“, организатор на множество конкурси за фантастика и почетен председател на клуба на авторите на хорър Lazarus. Роден е и живее в град Русе, собственик на издателство „Гаяна“.

 

Иван В. Величков е роден в град Пазарджик на 30 май 1982 година. Завършва математическа гимназия в родния си град и работи в индустриалното производство. Той е страстен читател и любител на фантастичното от ранна детска възраст. Заместник-председател на клуб Lazarus и дългогодишен член на пазарджишкия клуб за фантастика, евристика и прогностика „Аркадий и Борис Стругацки“. Занимава се с писане от три години. Има разкази и преводи, публикувани в няколко периодични издания и антологии, включително в сборниците на „Писъци” и „Вой” на Клуб Lazarus, както и няколко награди от конкурси. В момента подготвя първата си самостоятелна книга.

 

Елена Павлова пише, откакто се помни; първата си награда печели на 13 г. възраст с НФ хорър и оттогава насам си остава изкушена в сътворението на ужасии, но чукча не е само писател, а и читател в жанра. Освен това пише в широк букет жанрове, включително детски книжки, превежда доста и чете със средна скорост 80-90 книги годишно според Гудрийдс. През 97-98 г. е писала книги-игри под псевдонимите Върджил Дриймънд и Кристофър Макдоуел и се надява през следващата година да напише още една, за да си спомни добрите стари времена. Представя се като войнстваща атеистка, феминистка и про-ваксърка, напоследък слуша предимно ню метъл. Признава също, че е пристрастена към конкурсите за къс разказ, но обещава от догодина да престане да участва на такива, щото… то като спечелиш кажи-речи всичките в рамките на една година, колко по-нависоко остава да се целиш?

 

Лъчезар Йорданов: Хорърът, изглежда, не е широко разпространен в България. Каква според вас трябва да бъде рецепцията му като литературен жанр у нас?

 

Бранимир Събев: Може би с по-малко предубеденост. На практика едва ли има световен класик, който да не е писал и хорър, макар и малко, макар и за кратко. Чел съм достатъчно хорър разкази от автори като Чарлз Дикенс, Томас Харди, Хенри Джеймс, Джером Джером, Орасио Кирога, Артър Конан Дойл, Борхес, Киплинг, Набоков, Робърт Луис Стивънсън, Съмърсет Моъм и кой ли още не, за да го твърдя смело. Хорърът не е само кървища и черва, четящите хорър не са психопати, пишещите хора не са някакви демони.

Явор Цанев: Ако погледнем книгите на автори като Стивън Кинг, Дийн Кунц, Клайв Баркър и т.н., то хорърът е на съвсем добри позиции в България. С конкурсите „Вдъхновени от…“ се опитвам да убедя читателите, че си струва да отделят време и на българските автори. Убеден съм, че сборниците „Вдъхновени от Краля“, „451 по Бредбъри“, „ПО крилете на гарвана“ и „Зовът на Лъвкрафт“ показват и доказват доброто ниво, а често получавам отзиви, че са на световно. Сборниците на клуба „Писъци“ и „Вой“ определено се приеха много добре от читателската публика. За най-новия проект на Петър Станимиров с наши автори – „Сърдити небеса“ очаквам подобно заслужено внимание. Хорърът всъщност присъства като отделни сцени или детайли в много от популярните произведения.

Иван Величков: Популярността на жанра от години има своите пикове и спадове на световната литературна сцена, на която родната ни такава е само огледало. Възходът му през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век доста добре се усети и при нас, макар и с малко закъснение. Стивън Кинг беше основният виновник (глобално и локално), но покрай него на родния пазар видяхме и книги на Питър Строб, Ричард Леймън, Дийн Кунц и доста други. След това имаше застой, който също се усети при нас. Последните 7-8 години жанрът отново набира скорост и ефектът върху родното книгоиздаване е очевиден.

Всеки читател възприема различно всяко произведение което чете. Аз не бих се ангажирал да давам насоки на който и да е. Пък и основната цел на жанра не е възпитателна. Мога да кажа аз как я възприемам – основно по два начина според произведението.

Първи начин. Като една хипербола на проблемите в настоящето (глобални, локални, лични), която сваля розовите очила на читателя и го кара да се замисли за тях.

Втори начин. Точно обратното – като отдушник. При напрегнатото ни всекидневие и чудовищата, с които се сблъскваме всеки ден (стрес, борба за реализация, страх от провал, престъпност, несигурност), малка тръпка от нещо, което знаеш, че е нереално и затворено между две корици, наистина помага да отхвърлиш тежестта на тривиалните проблеми.

Елена Павлова: Хорърът не е „неразпространен“ – има си кръг от верни почитатели и изкушени любители, и реално той не е никак малък като процент. Проблемът е по-скоро малкият брой редовно четящи у нас, които един Ктхулу би могъл да преброи на пипала и повечето се познават поименно или поне са чували един за друг.

Не, сериозно – ситуацията с четящите хора у нас е тежка. Ако приемем, че има едни 3-4 ХИЛЯДИ души, които си купуват поне една книга месечно, а от тях примерно ХИЛЯДА от време на време посягат към фантастиката, то поне половината от тях четат и хорър. Като процент четящи 10-15% от общата маса и към 40-50% от сериозните читатели е чудесен резултат. Като процент от населението – 0.5-1% похващащи книга хора е… трагично. Ето върху това трябва да се работи с читателите – не реклама на хоръра като жанр, а реклама на четенето като жанр.

 

Л. Й.: Възможно ли е жанровата литература в страната ни да излезе от ъндърграунда?

 

Б.С.: Не само е възможно, а трябва.

Ив. В.: Тя като литература отдавна се е реализирала на българска почва. Въпросът е да се вдигне интересът към родни автори. На един малък пазар като нашия всеки един от нас се бори с най-доброто от най-добрите в жанра. Това води до голяма отговорност, която смазва много от тепърва прописващите. Единствения вариант е да се пише.

Я. Ц.: Тя излиза от ъндърграунда, а което излиза оттам, е силно и пълно с енергия, защото е истинско. Напоследък някои издателства обърнаха внимание и на българския хорър, но от друга страна самото издаване на български книги сякаш се движи към позиция, наподобяваща тази на ъндърграунда – тиражите падат, доста автори решават да издават сами и това често се оказва изгодно, стига да могат да организират процесите. Има автори, които продават по-добре от книжарниците. Това ъндърграунд ли е?

Е. П.: Тя е в ъндърграунда заедно с ЦЯЛАТА българска литература, просто защото печалбите са малки. В последните години наблюдаваме сериозно раздвижване в „издателското“ издаване на българска проза – и съответно и хорърите излязоха от мазето на самопубликуването.

Надявам се, разбира се, това да стане масова тенденция и от българския хорър да се заинтересуват повече издателства, но така или иначе публикуващите жанровия букет – и то с български автори – са малко на брой.

 

Л. Й.: А трябва или не трябва това да се случи?

 

Б. С.: И още как. Стивън Кинг налага хоръра и го прави популярен в световен мащаб – преди него е бил доста по-нишов, особено литературно. Има много хора и аргументи за и против това да се случи. Аз лично съм “ЗА”.

Ив. В.: Определено, само автори да не хванат да забиват към бледия призрак на изкуствено наложената псевдоелитарщина, с която обграждат българската нежанрова литература. Трябва да си извоюваме свободата от тези догматични пранги и всичко ще е наред.

Я. Ц.: Всичко, което е добро за литературата, трябва да се случи.

Е. П.: Не съм убедена всъщност дали и колко трябва да излиза от ъндърграунда жанр, който вирее добре там – социалните мрежи, особено през последните години, дават огромни възможности за реализация на самопубликуващи се автори и показват алтернативни пътища за разпространение, които тромавата издателска машина не може да използва, но са идеални за отделния писател.

 

Л. Й.: Бихте ли споделили откъде черпите идеи за сюжети на ужасите?

 

Е. П.: В последните години предимно от реалността. Откакто се „завърнах“, намирам ужаса в процепите на действителността. Зловещата ми съседка предизвика цяло едно „Преброяване на вампирите“, приключение с приятели в Мелник – „Хаджиконстантиновата къща“, затварянето на дома в Бойчиновци – „Жертвите не трябва да се погребват“; действието в „Края на света за иманяри“ се развива на язовир Огоста и т.н. Повредих се нещо – основно български сюжети ме осеняват, описвам места, на които съм била, и случки, в които съм участвала и са предизвикали… искра във въображението.

Ив. В.: Идеите идват отвсякъде и много малко от тях остават достатъчно дълго мирно, за да бъдат приковани на листа. Ако трябва да ги обобщя в една, то неизменно ще е тази която движи цялата жанрова литература: ”Ами какво ако…” – тук многоточието се попълва по безброй различни начини. Например скоро се бях качил в градския транспорт и с периферното зрение забелязах седнал възрастен човек с вилка за велосипед подпряна до крака му. Десет минути след като слязох от тролея, дойде „Ами какво ако…” и вилката вече беше снайпер, тролейният маршрут беше ограден с висока ограда, а жп гарата (крайната ми дестинация) вече беше дива земя, населена с чудовища.

Я. Ц.: Животът предлага достатъчно сюжети, включително ужасни. От друга страна изкуството въздейства и като вдъхновява – нормално е музиката, картините или книгите да предизвикат асоциации, от които да бъде изграден нов сюжет. Както от един стих може да зазвучи музика, така от една музика може да се появят думи и да се превърнат в разказ.

Б. С.: Не черпя, те сами идват и ме намират.

 

Л. Й.: Каква е визията за бъдещето на клуба Lazarus?

 

Ив. В.: Една от основните ни цели винаги е била популяризирането на жанра у нас. Това далеч не включва само писане (то никога не трябва да е самоцел). Говорим за преводи, издаване, запознаване на четящите с жанра и неговите автори по света с всички възможни методи, които ни предоставят съвремените социум и технологии – конвенти, ревюта, социални мрежи, конкурси, награди за принос и всичко останало, което правят колегите ни по света.

Успоредно с това естествено върви и развитието на родната литература на ужаса. Смятаме да се разширяваме като членска маса, да си помагаме, както в творческия процес (редакция, съвети, критично четене, обмен на идеи), така и в неизменно идващите след него реализация и реклама. Не по-маловажно е изграждането на непринудена и чисто приятелска атмосфера вътре в клуба, за да може авторите ни спокойно да творят и да си помагат.

Я. Ц.: Надявам се, че ще продължим да работим все така добре заедно. Очаквам да се случват интересни неща покрай клуба и най-вече – да излязат стойностни книги.

Е. П.: Не сме демократичен клуб, така че за това трябва да се пита шеф-диктатор Бранко.

Шегата настрана, има разработени презентация и концепция, които са, естествено, тайна; но мога да споделя, че като цяло се предвижда реклама и разширяване на дейността не само в областта на писането и публикуването.

Б. С.: Борим се за свобода и човешки правдини, ха-ха-ха!

Целта ни, естествено, е развитие на родната хорър-литература – естествено и жанровата като цяло. Да не забравяме фентъзито и фантастиката. Както и налагането им като водещи жанрове в България.

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ