***

Радостта на нощта отнасяща надалеч подплатата на лилавата рокля
като опашка на голямо животно,превръщайки се в сън
става реч, в която всички звуци са смешни,
на любовта не й трябва дълъг разговор.

Така, отлепяйки се от пръстите, восъкът става измислица
на новия ден, завиващ думите в сянка от хартия
върху която в трепета на пръстите избива небесният огън
който някога е бил началото на всяко движение

Но светлината се изплъзва под грохота с парчетата на отраженията
във въображението като множество текстове, разхвърляни
от вятъра на съмнението по повърхността на мисълта, като езеро от здрач,
в който дървото и мъглата се сливат в бавен танц.

Само фенерът на сънищата остава свидетел на безименността,
сляп като водата, никога не отваряща своя куфар,
в който фотоалбумите на историите сивеят, набирайки прозрачност,
с която цветята говорят как се изгубили себе си.

Така паметта, повдигнала се на пръсти, гледа в прозореца на първата къща,
виждайки се голяма, а после все по-малка и по-малка,
и конецът, освобождавайки се от тесните обятия на иглата,
минава на ситен ход, като в детски език.

 

***

Най-странното, което се прояви във времето за тези шест години, –
това са сънищата за войната разрушаващи
всички свидетелства

това беше така мръсно
че сапунът на въображението просто не се пени

и ние го складираме по ъглите на спомените
за да го сменим, когато земеделците възкръснат

така порязват детската бузка на реалността с ножчето на кошмара –
и кръвта изтича в теб,
запълвайки бъдещето като ръждива вана

и във водата, оплодена с духа на забвението
започват да звучат моите изтрили се имена

аз съм фуста с мътно лице и с мазна забрадка
бягаща по келоидния белег на железопътната линия
в препълненото с човешка воня пространство
завиващо се в ръчно свитата цигара на вагона

аз съм войниче в казармата затрупана
със сняг като повърня смесена с бинтове
и няма кой  да ми каже че отдавна сме вбити от смъртта
на първия-втори в не първия-втори слой на чернозема
и не можем оттам да се събудим

аз съм човек който влакът затяга
в примката на дима в задушния концлагер
и докато дишам виждам как джуджето танцува
смъртта ми на култа и на патерица

аз съм земя засята с прорезни  очи
и от тази земя има толкова  много врати на дланите
че с лъжа всеки път ме водят на клане

и когато водата ми залива гърлото
аз се уча да отварям устата ѝ без език

 

Фаина

блъска по вратата на невидимата нощ с отсечена глава
гнилата зелка на отчаянието – светът стои като вода
в обгореното от викове птиче гърло на заплахата

докато все по-далеч и по-далеч в паметта си отиваме
изтръгвайки с корена плевела на езика
като шипков вятър от раната в ландшафта

зад портите на смъртта – празни гнезда на корени
каменна светлина над великото бунище на любовта
детските страхове в застиналата люлка на дишането

ние списъците на следите оставяме като снега на полетата
изцапани с кръвта на свободата от текста
по които дърветата някога се върнаха вкъщи

там кривогледите зверове на люлките на огъня и вината
над дерето хихикат на безчестния празник
и не надушват преместването на земята под себе си

там на бесилото на дългото ехо кухото сърце звъни

Отразена светлина

ябълката на добропорядъчността плодоноси със стволове
пили дните на седмицата на порцеланови фигурки на доброто и злото

ако правилно изберем осветлението – танцът на луната се забързва
и кучешкият лай звучи като гладна песен на освобождението

о мойсей разкажи ни за живота обикновен и празен
вържи ни с веригата на грижата за благото на света и града
порази ни с ум като със семе на живовляк

и ние ще цъфтим като трънливия  храст на цариградското грозде
и ще поглъщаме отразената светлина на слънцето
мекото след мекото на плода докато не ослепеем

а вътре в тъмнината ние ще отрежем езика на милосърдието
както отрязват етикета от носената шуба
и с пирони ще заковем този който наруши мълчанието

а сега от костицата на страха ще извлечем чувството за победа
и в грубо сковани щайги ще откараме насилието
като зрели ябълки на пазара на нашите кошмари

реколтата е време свято
и ние го почитаме както умеем
този мъртъв час на нашето равенство

така че бий по-силно бий камбаната на невъзможността
за да станеш свещен орган и светла музика

бий я всеки път
когато почувстваш киселия вкус на ябълки в устата
като собствения си глас зад края на планината

разнеси този звън като зараза от лъжливи движения
върху дъската о която тебеширът  съкрушава тъмата

а когато на ръцете разцъфнат  розите на скръбта
положи ги в огъня на праведната жертвеност
като в земята спасеното тяло

нашата реколта ще изядем без теб

 

***
така са писали музика оглушалите композитори
движейки се с връхчетата на пръстите си в изкълчените пространства
към определеността на маковете, цъфтящи по железницата

ако избираш между нотата и нейното отсъствие
избираш звънтящата заразена кухина, железния ѝ мост
и ходиш по него сякаш с мътна целофанова качулка

виждаш хорските петна и нищо не чувстваш
даже храната възприемаш прекалено буквално: като форма и цвят
но не ябълката на желанието, търкаляща се в устата на петолинието

така те изхвърлят от майчиния аквариум на брега
и се хващат за вика като за клон на здраво дърво
и се люлеят на него, като на зърната на пшеничното поле

ако избираш между вятъра и реколтата
избираш сълзите на разлюлените плевели
и се хвърляш в тях, като в аромата на отсъстващия баща

отрязвайки си езика, като вчерашната памет
докато огледалото на бъдещето запълва лицето

така в мината на белите дробове се ражда цветчето на въздуха
и расте преобръщайки се навън
като опасност на ревера на изтърканите обятия

ако избираш между водата и водата
избираш калта , украсена с трънливи храсталаци
избираш калта от земята, носа, ушите, очите

 

Автор: Ия КИВА

Превод на български език: Денис ОЛЕГОВ

*Текстовете са част от книгата “Свидетел на безименност” (ИК “Знаци”, 2022)

[efb_likebox fanpage_url=”tetradkata.team” box_width=”350″ box_height=”” locale=”en_US” responsive=”0″ show_faces=”1″ show_stream=”0″ hide_cover=”0″ small_header=”0″ hide_cta=”0″ animate_effect=”fadeIn”