Какво съм аз ? Уютно топлещ пантоф или цял спомен ?

Всяка година, неусетно идва декември. И някак неусетно се замисляме за пропуснатите мигове от годината, които сякаш бързаме да наваксаме с хората около нас. Компенсираме ги с подаръци, лъжейки себе си за прошка. Украсяваме елхата в смях и мъничко тъга. Пием горещ шоколад сред студен сняг. Правим невъзможното, за да се отрупаме с безполезни вещи. Защото идва Коледа. Крайният срок за нашето пречистване.

“Нова Витлеемска звезда изгрява тази Коледа” – чух да чете стопанката на къщата. Ще се роди звездата, описана в Библията. Ще ни се даде шанс за духовно израстване. Шанс, в който всеки не само пред себе си е отговорен. А и пред света.

 Само астрономите ще видят Юпитер и Сатурн, сляти  в една линия, в която не са се подреждали от Средновековието насам.  Ние, домашните пантофи, ще видим чудото на надеждата.

Да си домашен пантоф е толкова лесно и уютно. И по-значимо от Коледен чорап на камината, който се пери веднъж годишно, а през останалото време стои прибран и напълно забравен. Той не усеща кога природата се пробужда, огласена от птичи разкази, нито чува радостните възгласи на летните чехли, когато узнаят, че е настъпил моментът да се срещнат със солените вълни и пясъка. Нито пък танцува първия валс на есенните листа както мокасините. Обречен е на целогодишно забвение, докато не изгрее неговата Витлеемска звезда.

Уютно е в дома. Камината бърбори монотонно и ми натяква някакви неща. Свикнал съм да я слушам. Обръщам й внимание в случаите, в които повиши тон с някой внезапен пукот. Над нея Коледният чорап се мисли за важен.

Почти минава полунощ. Стоя в срещуположния ъгъл. Наблюдавам го и си мисля. Празна е душата му, но пълна с очакване. За единствения миг в годината, в който ще донесе радост на семейството. И да си призная, малко му завиждам. Аз всеки ден топля краката на стопанката и й служа вярно толкова години, но дали й нося такава радост ? Не съм забелязал да се умилява толкова, колкото на изненадите в Коледния чорап. Свикнала е с мен. Дори не ми говори.

А в момента съм ненужен.  Стоя в очакване на следващия ден. Толкова е тихо. Само караниците на нажежените дърва в камината нарушават покоя.

Спокойна красота изпълва този дом. Но тревожи ме навън. Бездомник непознат минава по нашата алея. Какво ли е навън, питам се аз. Какво ли е вътре, пита се той. Жаждата за риск, когато си на сигурно и представата за сигурно, когато си в риск, са илюзии на страха. Илюзия е и съвършенството за щастие, което ни вменява мисълта, хармонираща на празничната суета. Приказен и мечтан филм, който искаме да стане реалност. А всъщност приказното е в това, че се събираме с хората, които най-много ни обичат. И че имаме такива. А тези, които сме имали….И те са с нас. Образите им заживяват на кристалните топки. Докосват ни с върховете на елховите клонки. Ароматът на смола, е ароматът на природата. На вечността !

Уличните светлини играят на криеница с изящните снежинки. Всички входове на къщи са с коледна украса – приветливи и приветстващи. Но кого да приемат в нощта тези заключени врати?  И те сега са ненужни като мен… Непознатият силует се застоя –  с приведена глава и рамене. И за мой неочакван ужас видях – той е бос ! Няма ли си пантоф, който да му служи ?

Толкова е студено…безумно студено. И вероятно безумно самотно, когато си нямаш пантоф, чорап и семейство. Когато се скиташ безпътен по украсените улици, измамно блестящи за теб – рутинно блестящи за други. Когато вдишваш ухание на прясно изпечени коледни сладки. Откраднат миг на сетивата за теб  – обичайна наслада за сетивата на други. Когато сърцето тупти с ритъма на мигащите светлини за други,  но се задъхва от болка за теб….

 Защото нямаш никого. Нямаш дом. Така е отредила съдбата. Това е волята на самотата. И точно в този ден, и точно в тази нощ,  не ти е нужен залък хляб. Болката стяга гърлото;  привежда  рамената и главата. Както височината взема силата на пламъците. И точно в този ден, и точно в тази нощ, не чакаш  милостиня.

 А искаш да дадеш….душата си на някого. Опърпана, раздърпана, объркана. Копнееща, живееща и тлееща. Смирена, разярена, отчуждена. Измокрена, изкаляна, сплъстена. Но винаги очакваща….Някой да надникне в чорапа и да я прегърне. За вечен дар на обич! И тогава…

Дали ти е нужна камина, когато изгаряш в огън от радост ? Дали ти е нужен пантоф, когато нозете докосват мечтата?  Нима не си винаги бос в тъгата ?

И кристално чист в сълзата…..

 

Автор: Александра АЛЕКСАНДРОВА – 11 “Б” клас, Национална Априловска гимназия – II място в Коледния конкурс организниран от Ученическия съвет на НАГ

* В навечерието на коледните и новогодишни празници Ученическият съвет на Национална Априловска гимназия обяви конкурс за есе на три теми (участниците избират една от тях): “Мислите на един домашен пантоф”, “Ако пижамите можеха да говорят”, “Какво научих за живота по терлици”. Екипът на Tetradkata.com ще публикува текстовете на лауреатите в него.