Геният е несъвършен.
Бездарието е по-близо до абсолюта.

Константин Павлов

 

Вие сте дълбоко свързана с книгите – как се разделяте днес с тяхното хартиено усещане?

Може би очаквате, че като аналогов човек от времена, когато книгите бяха дефицитна стока и се продаваха под щанда, страдам от трансформацията им в един друг, на пръв поглед нематериален свят. И да, факт е, че ароматът на мастило и усещането от допира до недокосвана все още от никого хартия за мен са изключително изживяване. Но на практика хартиеното усещане не ми липсва. Да, продължавам да купувам и да чета много, но нямам предпочитание към една или друга форма на книгата. Вашият въпрос, обаче, ми припомни как преди много години на един кандидатстудентски изпит по журналистика се падна темата „Ще изяде ли мишката книжката?“. Спомням си и последвалата дискусия, след която в общественото пространство се оформиха два неприемащи се един друг лагера, като самата аз младежки самоувереното заех страната на тези, които твърдяха, че мишата ще изяде книжката. Ако живеехме по времето на гоненията на вещици съм сигурна, че немалка част от моите познати биха ме поставили на клада за тези ми твърдения. Слава Богу, цивилизационният процес им беше отнел тази възможност. Днес дигиталната книга заменя хартиената и ние имаме щастието да сме съвременници на този процес. Това е велик момент от човешката история, защото благодарение на него четенето е все по-широкодостъпно и възможно. Имаме привилегията да живеем във време, когато се чете най-много точно поради тази достъпност на текстовете. Друг е въпросът какво точно се чете, но винаги редом с добрите текстове е имало и много „шлака“. И тук именно е ролята на тези, които управляват и направляват информационните потоци – издатели, редактори, създатели на сайтове, писатели, журналисти, коректори… Отговорността пред добрия текст, вярната информация и не на последно място – посланията, които дадена литература – било тя научна, художествена или публицистична – отправят към своите читатели, е онзи критерий, който заличава разликата между хартиената и нехартиената книга. Преди доста години първоначално прочетох „Атлас изправи рамене“ на Айн Ранд в електронен вариант, но това не промени отпечатъка, който книгата остави в мен, а съвсем наскоро разгръщах хартиената ѝ версия, за да си припомня отделни моменти.  Така че – трагедия няма, или поне не в това, че хартията се цифровизира. Нека се възползваме от възможностите, които този процес ни предоставя и отстояваме правото на добрата, на качествената литература и изобщо текст. А формата, под която ще четем, е въпрос дори на бъдеще. Може би точно сега някъде изпробват следващата „нова“ нехартиена книга.

 

Какви са първите Ви спомени с книгите и какво оцеля във времето като усещане?

Първите ми спомени, разбира се, са от домашната библиотека. Всъщност – бяха две – една „малка“ в детската стая с книги за нас със сестра ми, и една в стаята на родителите ни. Именно в тази „голямата“ библиотека обичах да се ровя и да чета неща далеч надхвърлящи познанието ми. Там стояха и тежките енциклопедии, по които учех дори и в студентските си години. Тогава все още преподавателите не продаваха своите учебници като залог за оценка по време на сесия. Тези стоково-парични образователни отношения са откритие на по-късни времена и, макар и косвено, досегът ми до тях ми остави чувство на неприемане и доза погнуса към създателите им.

Запомнила съм и как родителите ни, обикновени хора, се стараеха това, което ни е необходимо за училище, да го имаме. Навика да купувам книги съхраних и като студентка, когато всеки месец отделях от немногото средства, които ми даваха, за да си купувам книги. Така е и до днес. И ако все пак има нещо, с което книгите ми създават проблем, то е това, че при всяко мое местене, а такива са ми се случвали многократно в живота, аз трябва да отсея какво мога да взема в следващия си дом и къде да ги съхранявам. Но това са приятни грижи и не отменят „нездравословния“ за ограничените пространства, в които живеем навик да продължавам да ги купувам.

 

Вие имате изключително добри аналитични и есеистични творби, като тези, посветени на творчеството и на живота на Станка Пенчева и Мара Белчева. Успявате ли да откриете връзката между времето, което се отдалечава от тяхното творчество?

Благодаря за оценката! Пиша рядко, пиша сравнително отскоро, а когато това ми се случва, водещи са не емоцията и стремежът да „обрисувам“ съвършения образ на който и да е автор, а същината на написаното от него. Когато пиша за нечие творчеството често си повтарям онзи стих на Константин Павлов, в който ни напомня, че: „Геният е несъвършен. Бездарието е по-близо до абсолюта!“.

С въпроса си обаче ме замислихте какво е това, което ме свързва – мен и моето време, с тези две изключителни жени. Талантливи и одухотворени, и двете живеят овъгляващо влюбено. Да пиша и за двете беше предизвикателство, защото да сложиш името си до талант от техния ранг, е изпитание. И трябва да звучиш не просто възхваляващо, а да обясниш, да покажеш, да извадиш това, което си струва да се знае и помни. Напудрените и помпозни думи принизяват качествената литература. Когато „посегнах“ към тези две имена осъзнавах, че възклицанията „Ох!“, „Ах!“ и повтарянето колко са велики няма да накарат никой да прочете каквото и да е от тях. А нали всъщност писането за някого трябва да доведе до интерес към творчеството му? С празни хвалебствени слова това не се случва. Стараех се статиите да са четими и достъпно написани, да изтъкват качествата на Станка Пенчева и Мара Белчева, като се опирам на стихове, а не на щекотлива информация, каквато и без това неконтролираното информационно пространство бълва ежедневно.

Да, много неща ни отдалечават от тях, но си струваше да се опитам да намеря това, което ни приближава, а именно – вечните човешки ценности. Надявам се да съм намерила път към сърцата на читателите за тези две изключителни жени и писателки, и да съм провокирала и насърчила да ги прочетат отново.

 

Скоро публикувахте две свои рецензии и материали за представяния на книги на младата писателка Марина Йорданова и на утвърдената Габриела Цанева. Как усещате младите и утвърдените автори? Не се ли нуждаят всички от подкрепа?

И за двете писах с удоволствие. И не по поръчка. Всъщност и двете не знаеха. Инициативата беше моя. Търсейки отговор на въпроса „Защо?“ си давам сметка, че те много си приличат – и Габриела Цанева, и Марина Йорданова са безкрайно дискретни и мили в отношението си към света. Неподкупни в своето творчество те търсят път към сърцата на читателите като с всяко следващо произведение „надскачат“ себе си. Може би и това ме заплени и предизвика.

А относно подкрепата – всеки се нуждае от такава. И младите, и утвърдените имена имат нужда да чуят мнението на другите, да проверят верността на компаса си. Творецът е ранимо същество, много често и себично, но тук и с двете определено случаят не е такъв.

С творчеството на Габриела Цанева съм запозната от години, но стихосбирката ѝ „Зад гърба“ ме „хвана“ като читател с многопластовото представяне на времето, пречупено през погледа и на твореца, и на учения. В стихосбирката ѝ за себе си открих поетическите видения за паралелния ход на „човешкото“ време и времето на часовника. Поетическите пространства на книгата са завладени от времето и пространството като физическа граница и като територия на духа и белег от допира с други светове. Във всяка от творбите е закодиран спомен от минало, което не се е случило, и бъдеще, което няма как да видим когато се случва.

Габриела Цанева определено не е „лесен“ автор, тя не се чете „на един дъх“. Но ако дори в един читател тази статия е предизвикала интерес към нейното творчество, смятам, че си е струвало.

А що се отнася до Марина Йорданова – това момиче носи целия финес на творческата личност. За годините си е изключително уверена, което ме радва. Съзнава собствената си сила, но това не я превръща в напорист преследвач на писателска „кариера“ на всяка цена. На автори като нея, работещи с отдаденост и с отговорност пред словото, си струва да се подаде ръка, а имената им да излязат от тесния кръг на семейни познати и приятели. Изключително трудолюбива, с много фино отношение към думите, Марина носи потенциала да бъде писател. И вярвам, че ще успее.

И тук ми се иска да кажа няколко думи за една голяма липса на днешното време, а именно – липсата на качествени обстойни предговори и анализи към нови книги и издания. Спомням си как навремето когато видех, че автор на предговора е например Димитри Иванов, знаех че книгата си струва. Четях въвеждащия материал и той ме ориентираше дали да продължа със самата книга. Модата за „резюмета“, в по-голямата си част хвалебствени и несъдържащи стойностна информация за произведенията, не помага за това да приучим младите да четат. Отговорността към думите е изключително важна и хвърлянето им на халос омаловажава тяхната стойност и тази на техните автори.

 

Неотдавна писахте за Пеньо Пенев – и как откривате света през неговите думи?

Боли ме от забравата и непризнаването. Не можеш да отречеш таланта. Можеш да го оспориш, но не можеш да го заличиш. Недостойно е, само защото е присъствал в социалистическите учебници по литература, да отречем всичко, написано от Пеньо Пенев. Или почти всичко, защото същевременно се ширят негови „пиянски“ стихове, за които, когато някой ми ги цитира, питам дали си е направи труда да провери тяхната достоверност. Съзнавате, че въпросът е риторичен. Само че резултатът е, че след години, когато някой реши да провери кой е Пеньо Пенев, ще попадне на тези стихове и на тази информация и това ще се превърне в неоспорима истина. Затова когато пишем или цитираме някого, сме длъжни да бъдем коректни към цялостната картина. Пеньо Пенев е страдал от негативното отношение към себе си и към творчеството си. И тъй като въпросът Ви е за това как самата аз виждам света през неговите очи, си давам сметка за болката от това, с което се е сблъскал. За съжаление много образи и черти от тази действителност можем да видим и днес. Картината е по-лустросана и бляскава, но болката от непризнаването, неприемането и отхвърлянето е същата за хората, които я изпитват. Болката не се променя, доброто не се променя, лошото – също. Можем да се променим самите ние и да превърнем света около нас в добро място за живеене. Достатъчно е да притежаваме силата да приемем, че когато някой е по-добър от нас, това не го превръща в наш враг.

 

Не можем да не отбележим Рецептата ви за човечност – през погледа на Антоанета Добрева. Каква е вашата лична рецепта?

Антоанета Добрева е музикант по образование, а в гените ѝ са закодирани музика и доброта. Залисана в поддържането на сайта „Културни новини“ тя така и не успява да събере всички тези истории, които са ѝ „намигнали“ и са я накарали да ги запише. Като автор я открих сравнително наскоро и бях впечатлена от таланта ѝ да „улавя“ истории и  лекотата, с която може да те разсмее и разплаче едновременно. Удивителна е дарбата ѝ да наднича като непослушно хлапе иззад дувара и да превръща трагичния детайл в смехотерапия. Затрогващи са разказаните с финес и щипка неподправен хумор човешки истории за съдби на чепати странници с послание за доброта. Това може да го направи човек достатъчно изстрадал и достатъчно неподдал се на страданието. Може би в неподдаването на страданието и стремежът ми да поглеждам с усмивка на деня, е и моята лична рецепта за човечност.

 

Къде откривате най-добрите думи?

В добрите хора, които срещам непрестанно. Съвсем наскоро едно обаждане „стовари“ върху мен тонове доброта – приятел от детинството, разбрал, че имам проблем с възрастната си майка, се обади и ми даде усещането, че доброто е вечно. Няколко думи и светът се подреди – това усещане за човещина в хората е безценно.

 

Как се справяте с лошите думи и лошите хора, които – искаме или не – са около нас?

Боледувам ги. И търся лек, който да ги превърне отново в добри. Защото всеки човек е добър, но в даден момент някъде нещо е прекършило тази негова доброта. И ми се иска всеки да може да намери своята капка „жива вода“, която да оздрави раните.

 

Необходими ли са ни такива пространства като Tetradkata.com?

Пространства като Tetradkata.com са част от онзи процес на трансформация на четенето, за който говорих в началото на нашия разговор. Дали са нужни? Етикетът изисква да кажа да. Но моят отговор е предизвикан не от сервилно отношение към сайта, затова ще си позволя да бъда по-многословна и да споделя това, което според мене превърна платформата в притегателно място за споделяне на литература и изкуство. За годините, а те са вече почти седем, в които Tetradkata.com е в интернет пространството, сайтът утвърди собственото си лице, без необходимостта от подкрепящи жълти новини и факти, наложи мярка за качество на публикуваните материали и запази добрия тон на общуване с читателите. На везните на моята рецепта за добра публицистика, това има огромна тежест. Интересът от страна на публиката говори красноречиво, че работите в правилната посока. И пожелавам на целия екип да бъде устойчив и да продължи да търси своите рецепти за добра литература.

 

Автор на интервюто: Венелин ТЕРЗИЕВ